— Браво, юнак!

Старецът се разстройваше при всяка вест, която можеше да разстрои и Хюрем. От очите му хвърчаха искри и той разпитваше обстойно Джафер, за да научи повече.

При една тяхна среща и черното момче се опита да измъкне нещо повече от стареца. Тъкмо в тези дни главният евнух на харема Сюмбюл бе изчезнал вдън земя.

— Помниш ли Сюмбюл ага, за когото ти бях говорил? — каза той. — Човекът се затри.

Опита се да улови някаква следа по лицето на мъжа. Но не успя. Напротив, старецът се направи, че не се сеща:

— Кой Сюмбюл?

Джафер бе съвсем сигурен, че този мъж има нещо общо с изчезването на Сюмбюл, но не се обади.

Още преди срещата си с Джафер старецът бе чул, че Хюрем е родила син. Но пак поиска от него да му разкаже за малкия принц. На кого приличаше? Очите на майка си ли беше взел? Ръцете и краката му големи ли бяха? Последният въпрос учуди черния младеж, който рече разсеяно:

— Какво те интересуват ръцете и краката на принца, стари юнако?

Мъжът не се ядоса, гръмко се изсмя.

— Не знаеш ли? Храбрецът се познава по ръцете и китките — отвърна.

А щом видя, че и Джафер несъзнателно отвори длани и погледна собствените си ръце, старецът се заля в нов изблик на смях, приличащ на гръмотевица.

— И твоите не са лоши. Само че на храбреца му трябват не само китки, а и сърце.

Изведнъж мъжът се натъжи. Погледът му се отнесе.

— А твоята господарка има огромно сърце, да знаеш — прошепна.

Как ли се чувстваше Александра? Минаха почти две години, откакто не я беше виждал. Само я усещаше. Долови присъствието ѝ в една карета с тъмни завеси, движеща се след полка при посрещането на падишаха. Там бяха Александра и нейният син. Усети я толкова силно, че погледът му проби през дебелите кожени пердета и видя момичето. Можеше да се закълне в това. Александра плачеше. Всъщност в последните дни той все сънуваше как тя плаче. Защо ли? От щастие ли? Или нещо помрачаваше сърцето ѝ? Този разкошен живот сигурно си има цена. Да не би да карат неговата малка Александра да я плаща? Не е ли достатъчно бреме волното момиче на степите и реките да живее сред стени и решетки? Представи си как един ден се мята на гърба на Ураган, нахлува в двореца, взема Александра и сина ѝ и ги избавя от пленничество…

Джафер не знаеше за вихрещите се бури в душата на потъналия в мълчание мъж, но забеляза пламъците в очите му.

Тачам Ноян изобщо не го виждаше. Момчето срещу него не знаеше нищо, дори името му. Ако разбере, че той беше причинил най-голямото зло на господарката му, какво ли ще направи? Дали ще го довърши с кинжала, който крие в пазвата си? Тачам не можеше да си прости за стореното през онази нощ, в която откъсна Александра от гнездото ѝ я отвлече. Не спираше да се укорява. Той бе причината за всичко: „С ей тези две ръце го направих, проклети да са“.

Не усещаше, че сълзите му се стичат от очите към побелялата брада.

Занемял, Джафер гледаше безмълвно, сякаш с благоговение, риданията на мъжа, който още на първата им среща се заяви „Аз съм Азраил за враговете на Александра“ и когото смяташе за твърд като скала. Азраил плачеше.

Пред очите на Тачам се нижеха дните, когато беше носил Александра на ръце. А сега тя носеше дете в прегръдките си. Синът на най-могъщия мъж в света. Щастлива съдба, но само на пръв поглед. Александра и мъничкият ѝ син сега бяха изправени срещу неописуеми опасности. При това незащитени. Защото рицарят на Александра не бе при тях.

— Моята Александра може да язди кон, сякаш лети, да размахва кинжали, знае да стреля с лък, но не знае за завистта на тези хора, за омразата им, за техните интриги — каза си той тихичко.

Отърси се и се отдалечи от мислите, в които се беше отнесъл. Бързешком, без Джафер да разбере как, хвана момчето за яката.

— Виж, Джафер ага — каза. — Ти си черен. Аз съм бял. Ти си млад. Аз — стар. Искам да кажа, че нямаме никакви общи страни.

Странно, но този път Джафер слушаше думите на мъжа без страх, защото в погледа му нямаше следа от гняв. Дори долови умолителното изражение в очите на стареца.

— С изключение на едно-единствено нещо — продължи. — И двамата треперим за Александра.

Джафер щеше пак да го поправи „Хюрем“, но се отказа. И бездруго нямаше да има полза.

— Треперим — съгласи се той тихо.

И продължи да слуша внимателно. Защото усещаше, че старецът ще каже нещо важно.

— Знай, че бих направил всичко за една усмивка на Александра. Сабята ми е остра, но ръката ми е къса, не достига зад стените на двореца. Ако можех да докопам враговете ѝ, не бих чакал, ще пришпоря коня си към дворцовата порта. Ще им изтръгна сърцата, пък нека смъртта ме застигне. Какво ли струва моят живот — ще го пожертвам за момичето си. Ще отмъстя и ще си отида. Но няма да пуснат Ураган дотам. Ще ме очистят, преди да съм намерил и убил врага. От това нямат полза нито Александра, нито младият принц. Разбираш ли ме?

Джафер кимна с глава.

— Хайде сега, кажи ми — и сърцето ти ли е силно, колкото мишците ти?

— Разбира се, че е.

— И то ли, както мишците ти, очаква заповедите на господарката ти?

Черноликият момък кимна утвърдително.

— Врагът на Александра и твой враг ли е?

— Да, и мой враг е.

Гласът на Джафер стана дрезгав от нарастващото вълнение. А в очите на стареца, който все още стискаше яката му, сякаш имаше огън.

— Щом е тъй, ще ти кажа следното, Джафер ага. И мишците, и сърцето ти да са готови, когато настъпи денят. Ако трябва сабя — сабя да е, ако трябва кинжал — кинжал, ако пък трябва отрова — отрова… Вече и ти си Азраил.


Дълбока тревога гнетеше душата на Хюрем, ако и да имаше огромно сърце, както бе казал Тачам Ноян на Джафер. Всички планове, които тя беше кроила, се разпадаха един по един.

Сюлейман се бе завърнал от Родос значително променен. Любовта му към Хюрем беше несъмнена. Отново трепваше, когато споменаваше името ѝ.

— Само в твоите ръце намирам спокойствие — казваше.

Вълнуваше се от песните на Хюрем, издекламира ѝ още една строфа, с която бе допълнил газелата за нея. Не пренебрегваше и малкия Мехмед. Взимаше го на ръце, галеше го, говореше му:

— Моят принц!

На пръв поглед всичко беше прекрасно. Но имаше промяна. Сякаш погледът на Сюлейман бе помръкнал.

Понякога вечер той слагаше глава на рамото ѝ и се отнасяше с часове, без да продума. После си спомняше за преживяното по време на обсадата на Родос. Хюрем отново долавяше онзи блясък в очите му, който обичаше и с който бе свикнала. Взорът му искреше, докато разказваше как, стъпил на една скала, се бе накарал на еничарите: „Ах, вие, страхливци, за войници ли се мислите!“. И дотук! Блясъкът отново угасваше, щом споменеше за жертвите, за натръшканите до крепостните стени безжизнени тела на млади мъже с разпорени кореми, с откъснати ръце и крака… За миризмата на смърт, стелеща се из околностите на Родос. За онази непоносима смрад на разлагащо се месо, носеща се от раните на войниците. Колко обезглавени тела и колко глави без тела бяха събрали… Как бяха търсили собствениците на главите и телата и как се бяха опитвали да ги съединят, преди да ги погребат…

Хюрем много се учуди на това. Очите на Сюлейман я гледаха, но Хюрем не бе сигурна, че младият падишах я вижда.

— Защото моите войници вярват, че обезглавеното тяло не може да бъде прието в Рая. А пък ние всички вярваме, че ще отидем там, ако умрем в битка. Поради това отиваме на война, както ходим на сватба. Безчет войници оставихме обезглавени в гръдта на Родос. Сега тези глави търсят своите тела пред вратите на Рая.

Една вечер султанът ѝ рече:

— Знаеш ли, Хюрем, всъщност единственото нещо, от което имат нужда и хората, и владетелите, са мир и спокойствие. Защо всички народи и всички религии се опитват да се хванат за гушите? Не сме ли всички раби на един Бог?

Хюрем се озадачи, че владетелят, постигнал две бележити победи през няма и две години, откакто се бе възкачил на престола, изрича такива думи.

— Негово Величество, разбира се, знае най-добре — каза тя. — Но щом ме пита, ще кажа, че причината е в тестото, от което е замесен човекът.

Сюлейман стана и отиде до Хюрем, която бродираше. Хвана ръката ѝ, вдигна я на крака. Прегърна я силно. Ето затова обичаше това момиче! Говори умно. Питаш ли я нещо, казва, каквото мисли. Знаеш, че в думите ѝ няма умисъл и коварство. Споделя, каквото ѝ е на сърце, и се засмива. А усмивка ѝ разсейваше мъката и грижите на Сюлейман.

— Хем в тестото, хем в съдбата — допълни султанът. — Например вземи мен. Само за мир мечтая, а се налага да воювам. Дори да победиш, не можеш да спреш. Какво да правим, такава е съдбата ни, отредена от Твореца. Очевидно аз ще съм владетелят, който се отвращава от войната, но непрекъснато воюва.

Хюрем не можа да вникне в мъдростта на тези слова. Не знаеше дали тази осезаема промяна в султана е знак за добро или лошо.

Не се наложи да чака дълго, за да получи отговор. За кратко време — с три свои решения — султан Сюлейман преобърна и живота, и плановете ѝ за бъдещето.

Една вечер той взе на ръце бебето на Хюрем, целуна го и го погали.

— Принце мой — помилва го той. Направи се, че говори на момчето: — Е, Мехмед хан. Днес говорихме с Ибрахим. Утре ще обявим брат ти принц Мустафа за наш престолонаследник. А ти като втори принц…

Какво? Хюрем не чу останалото. Пък и какво значение имаше то? Сюлейман прегръща нейното бебе, а обявява за престолонаследник сина на заточената Гюлбахар!

Пое си дълбоко дъх, за да потисне гнева, надигащ се в нея. Знаеше, че падишахът я следеше и очакваше нейната реакция.

В никакъв случай не биваше да обсъжда с него новината, преобърнала надеждите ѝ и всичките ѝ планове за бъдещето. Не биваше да показва, че е съсипана. Напротив, трябваше да изглежда радостна, че не нейният мъничък принц, а синът на Гюлбахар е обявен за престолонаследник. И по-важното — трябваше да убеди Сюлейман в това.