Това бяха последните думи на папа Лъв X. Главата му се килна настрана, очите му се затвориха, дишането му спря и той предаде Богу дух. Но все още стискаше ръката на римския епископ Буйенс, сякаш казваше:

— Хванах виновника…

Отстрани картината изглеждаше другояче. Присъстващите помислиха, че папата — последната жертва на Родос — сочи Буйенс за свой приемник. За петнадесет дни Адриан Флоренсон получи името Адриан VI и бе коронясан като първия папа, който не е италианец. Приказката за „Роксолана — руската наложница на султан Сюлейман“, която разказваше постоянно след връщането си от Истанбул, промени хода на историята.


Вестта за победата дойде в Истанбул след десет дни. Глашатаи разгласиха сред народа триумфалната победа. Мюезините с гръмки гласове цял ден оповестяваха от минаретата успеха на султан Сюлейман. Хората се тълпяха по улиците. Старите ветерани, носещи белези от многобройни войни, лееха сълзи на радост. Младите се прегръщаха.

В огромния Истанбул само един човек бе съкрушен от новината за победата. Това бе Марко Кето.

Онези, които мислеха, че в прегръдките на Роксолана Сюлейман ще забрави за войните и победите, се бяха лъгали. Вместо да го усмири, Хюрем бе разпалила кръвта му и вече нищо не можеше да го спре.

Сърцето на Марко се свиваше от тревога, докато пред очите му се точеше шествието на победителите. Около султанските сараи кънтяха викове:

— Да живее падишахът!

В джамиите благодаряха на Аллах за победата и отслужваха възпоменания за жертвите.

По заповед на Хафса султан дворцовата кухня заработи с пълна пара. Димяха цели казани с ориз и супа, месеха се безброй тепсии с бюреци и баклави, бъркаха се айряни и шербети. Околността на двореца се превърна в гигантска гостилница. Ядене, пиене и победни песни допълваха триумфа.

На всеки ъгъл се разказваха героични истории за султан Сюлейман и неговите храбреци. Имаше една, която особено се нравеше на Хюрем хасеки, която, горда от победата, оглави развълнуваните ликуващи тълпи.

— Разкажете — настояваше тя, — разкажете за геройството на владетеля ми. Нека и принцът ни Мехмед хан да слуша.

— Родоската крепост все още удържала на нашите атаки и господарят ни се разгневил. Събрал везирите и пашите и ревнал: „Бре, аги, каква е тази работа? Лятото дойде и си отиде, а ние още не сме превзели Родос. Моите войски дадоха двадесет хиляди жертви пред тези стени. Убихме безчет врагове. Имате ли нещо да ми кажете?“.

На това място от историята Хюрем се намесваше и питаше:

— И какво направили агите, като чули тези думи? Не са ли потънали в земята от срам?

— Всички навели глави и гледали гузно. Дори и западнякът Любимеца Ибрахим се свил.

Точно на това място от историята Хюрем, която настръхваше от яд всеки път, щом чуеше името на Ибрахим, си мислеше, че би дала всичко да види тази сцена. Горко съжаляваше, че не е била свидетел на това, как Любимеца стои пред Сюлейман с физиономия, червена като домат.

— И не щеш ли, шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди казал: „Ще се молим за победа“. Падишахът още повече се ядосал и ударил с юмрук по масата, а гласът му гръмнал: „Стига! На молитви ли ще се уповават внуците на Мехмед хан Завоевателя? Дотам сме я докарали, че Селим хан Свирепия ще се обърне в гроба, ако ни види. Как ще се изправим пред нашите праотци утре, като настъпи Страшният съд? Това ли е съдбата, която смятате, че заслужаваме? Да се молим?“. И тогава, щом Пири Мехмед паша смотолевил: „Какво друго ни остава?“, станало страшно. Сюлейман хан скочил от мястото си с думите: „Нека ние ви покажем какво друго ни остава“, грабнал сабята си и излязъл от шатрата…

Разказвачът така украсяваше историята, превърнала се в легенда, че секваше не само дъхът на слушателите, а и неговият собствен. Очите на всички се ококорваха, а Хюрем, чието сърце се свиваше от вълнение, въпреки че беше слушала историята безброй пъти, не можеше да се стърпи да не попита:

— А по-нататък?

— Станало нещо нечувано и невиждано — продължаваше разказвачът. — Господарят ни се метнал на коня си и препуснал сам към Родоската крепост. Преминал като мълния през дупката, направена от топчиите. Под слисаните погледи на врага той достигнал до двореца на рицарите по тесните сокаци на Родос, а подковите на коня му пръскали искри по камъните. Бил обграден от рицари, облечени в брони и въоръжени с копия, но не се уплашил. Дори врагът се възхитил на храбростта му. Падишахът изревал: „Името ми е Сюлейман. Добре познавате и праотците ми, и баща ми“. А пък рицарите били със зяпнали уста. Самият османски падишах бил дошъл съвсем сам! Господарят ни отново изревал гръмовно: „Ето, аз съм тук, дойдох, за да получа Родос. Къде е господарят на тази крепост?“. Останалото е ясно. Капризният Родос се предал на падишаха на света Сюлейман хан.

Докато Хюрем слушаше тази история, ръката ѝ несъзнателно докосваше мястото по шията, където Сюлейман я погали преди раздялата. Сякаш чуваше гласът му да казва:

— Родос е подарък за теб, Хюрем ханъм.

Как няма крепостта да се предаде! Това е подарък от Негово Величество султана за Хюрем. Родос вече е огърлица на врата ѝ. Това ще е подаръкът за първата му среща с принц Мехмед.


Завръщането на младия падишах в Истанбул бе триумфално. Хюрем преобърна всички правила. С позволението на Хафса султан заповяда на Джафер да бъде приготвена карета. Като притисна към гърдите си принц Мехмед, тя се отправи да посрещне Сюлейман. Каретата бе превозена на другия бряг с голяма товарна лодка. На брега на Юскюдар[81] в нея впрегнаха четири коня и тя се изкачи към хълмовете.

За срещата между Сюлейман и Хюрем из Истанбул се разказваше дни наред, както епопеята за Родос. Когато научи, че Хюрем е излязла да го посрещне с младия принц, падишахът много се зарадва. Не беше я виждал от шест месеца, но тя не бе напускала мислите му и за миг. Сърцето му заби трепетно от благодарност. Слезе от коня си, развълнуван се качи в каретата, където го чакаха синът му и любимата му усмихната жена.

Лицето на Сюлейман бе обрасло с тъмна брада. Перото с рубин по средата на белия тюрбан на главата му проблясваше дори и на шарената светлина в каретата, а очите му грееха от радост. Нещо повече — в тези очи имаше любов, имаше гордост. Имаше всичко, каквото тя би си пожелала от любимия човек. Хюрем беше горда, че това е нейният мъж. Бащата на нейния принц. Колко е величествен! Благодарна беше на Господ, че ѝ го върна. А после каза, както я беше научила Хафса султан:

— Да бъде свещена войната ти за вяра! — Целуна ръката на Сюлейман и с навлажнени очи прошепна: — Спазих клетвата си, Ваше Величество. Не плаках, докато ви нямаше.

Подаде бебето в прегръдките на султана.

— Вашата робиня ви роди син.

Сълзите вече бяха започнали да се стичат надолу по бузите ѝ.

— Щом аз се събрах с моя господар, а принцът ми — с баща си, вече мога да плача — каза тя.

Сюлейман първо изтри с ръка перлата, търкулнала се по бузата ѝ.

— Живот и здраве за теб и принца ти, майко Хюрем! — прошепна той.

И бавно взе бебето в прегръдките си. Вдигна воала над лицето му. С очи, досущ като на майка си, мъничкият принц погледна слисано баща си, когото виждаше за първи път. По лицето на падишаха блесна усмивка, пълна с обич. С показалеца си той докосна едва-едва розовите устни на момчето. Бебето хвана дебелия пръст и отправи към баща си първата си усмивка.

— Моят Мехмед хан — каза Сюлейман и вдъхна прекрасното му ухание. После се помоли: — Да се радваш на дълголетие и слава като праотеца ни Мехмед хан, чието име носиш.

С другата си ръка прегърна Хюрем. Не усетиха колко продължи тази прегръдка, пълна с обич и нежност. Тишината в каретата се нарушаваше единствено от тихичкото мрънкане на Мехмед. Думите бяха излишни. Прегръдката от любов и щастие след шестмесечния копнеж бе по-красноречива от всички слова.

Сюлейман държа дълго Хюрем в обятията си. Целуна я по бузата, после слезе от каретата с принц Мехмед на ръце и се изправи пред войската и поданиците, дошли да споделят радостта от завръщането на падишаха си. Настъпи кратко мълчание. Всички погледи сега бяха насочени към бебето в прегръдките на султана. Изведнъж Сюлейман вдигна сина си във въздуха, за да видят всички новородения принц. Надигна се глъч. Възгласите: „Да живее падишахът! Да живее принц Мехмед хан!“, отекнаха в околните възвишения и достигнаха чак до двореца на отсрещния бряг.

Младият падишах гордо се насочи към коня си. Въпреки че носеше сина си, майсторски яхна животното без чужда помощ. Дръпна юздите и леко докосна с пети корема му. Породистият арабски кон, на който Сюлейман прие капитулацията на Родос, сякаш осъзнаваше важността на двата живота, които носеше на гърба си, и тръгна напред с бавни и горди крачки.

В мразовития януарски ден султан Сюлейман, завоевателят на Родос, влезе в Истанбул с малкия си принц Мехмед на ръце. А очите на Хюрем не изпускаха конника вляво от падишаха. Щеше да се разбере докога Ибрахим ще се перчи до Сюлейман!

Все още не знаеше как, но вече беше взела решение да изтръгне и изхвърли този мъж от обкръжението на султана.


XXXIX


Тайните петъчни срещи на Черния Джафер със стария великан Азраил за враговете на Хюрем продължиха без прекъсване.

Възрастният мъж никога не използваше името Хюрем, когато говореше за нея, наричаше я Александра. Не помогнаха нито ферманът на падишаха, нито възраженията на Джафер. За стареца жената на султан Сюлейман беше Александра и толкоз.

Джафер не успя да разбере каква е връзката между Хюрем ханъм и този дългокос внушителен мъж със свъсени вежди. Ясно беше само, че този старец, който го плашеше до смърт с погледа си, много обича момичето. На Джафер това му стигаше. Великанът се радваше като дете на всяка добра новина, която черното момче му носеше, а страховитите му очи проблясваха щастливо. Изразяваше благоразположението си, като стоварваше ръката си — огромна лапа — върху гърба на Джафер с думите: