Сюлейман се засмя:

— Не се бой, не се бой. Неслучайно те наричаме другар по душа? Нима мислиш, че Сюлейман с лека ръка ще се откаже от душата си? — Втренчи се в приятеля си. — Знам, че си прав. Един трон и двама принцове — това е трудна ситуация. Обаче престолонаследниците ни са още много малки.

Ибрахим поклати глава в съгласие, но промълви:

— Да, султане, така е, само че…

— Само че? Какво?

— Вашите войници отсега започнаха да гадаят кой ще бъде принцът престолонаследник.

— Нима моите войници се занимават с нашия трон, вместо да мислят за войната?

— Това, за което болеят, е Османската империя.

— Кой е по душа на моите войници? Говорят ли и за това помежду си?

— Говорят си, султане. По душа им е онзи, когото първи обикнаха.

Ибрахим не изрече на глас „Мустафа“, но и бездруго беше казал всичко досега, без да споменава име.

— Така ли? Ти какво мислиш? Кой е подходящият. Хайде, кажи! Обаче не ни подлудявай, като разтягаш локуми.

— Султанът да ми прости, но по мое мнение Гюлбахар хасеки няма вина. Грешно ли е да ви обича? Пък и тя е първата, дарила със син господаря ни. Правото е на големия принц. И правото, и редът са такива.

Падишахът изслуша приятеля си, без изобщо да реагира. Не отдели поглед от очите на хърватския еничар. Помисли си, че този западняк от Парга говори много прямо. А на него му трябваха такива хора — млади, енергични и честни.

— Изказа ли се, Ибрахим? — попита той.

Мъжът скръсти длани върху корема си и наведе глава.

— Щом е така, сега си отпуши ушите и добре ни чуй, Ибрахим ага. Не се притеснявайте — нито ти, нито моите войници. Ние сме господарят и в наши ръце е правото. Когато определяме престолонаследника си, няма да слушаме никого какво ни казва. Щом му дойде времето, и това ще решим. Но е още рано. Големият ни принц не е започнал седмата си година. А пък моят Мехмед още няма и месец. Преценката за бъдещето на невръстното дете е на Аллах, който ни дари с него. Настъпи ли часът, ние пък, уповавайки се на Неговата преценка, ще вземем решение. Сега да оставим и двамата принцове да изживеят детството си.

С движение с ръка Сюлейман показа, че срещата е приключила. Докато главният соколар се оттегляше на заден ход, падишахът изведнъж се сети за нещо и се обърна към него:

— Ибрахим ага!

Ибрахим вдигна глава и погледна Сюлейман в очите.

Падишахът каза, подбирайки думите си:

— Братко, какъв недостатък съзря ти у Хюрем хасеки?

Ибрахим се вцепени.

И щом Сюлейман показа с жест, че не очаква отговор, хърватинът бързо се изниза от стаята. Сякаш бе зашлевен, за първи път се сблъска с толкова строг и директен укор. Неволно докосна врата си с ръка.

— Нещата се заплитат — каза си той. — Много се заплитат!


XXXVIII


Древният Рим бе преживял много черни дни, но тази Коледа сигурно надминаваше всички тях. Дори и денят, в който Юлий Цезар бе убит в Сената от камата на свой съратник, бледнееше. Джовани ди Лоренцо де Медичи предположи, че подобно безпокойно очакване е имало вероятно единствено когато Атила е достигнал до портите на Рим. Докато се изправяше с усилие пред олтара, където с часове се бе молил на колене, голямата камбана започна да бие. Беше време. Трябваше да изпълни задължението си, въпреки непоносимото притеснение в душата си. Защото той беше папа Лъв X, свещеният отец на християнския свят. Наследникът на Иисус и свети Петър. Въпреки студа и безспирно проливащия се дъжд, навалицата, която изпълваше базиликата и площада „Св. Петър“, го чакаше, за да получи благословия.

Чукът на голямата бронзова камбана сякаш удряше по главата му, усещаше всяка нейна вибрация до мозъка на костите си.

От параклиса без прозорци, осветяван единствено от свещите до големия кръст, с бавни и нестабилни крачки той премина в страничната пищна зала с висок таван. Двете помещения бяха коренно различни, както Раят и Адът. Параклисът бе тъмен и страховит, а залата беше осветена и ведра, сякаш не бяха на прага на бедствие. Джовани ди Лоренцо де Медичи си помисли, че всъщност е точно обратното — неговият рай беше параклисът, а тази светла зала беше адът му. Докато се молеше, се отдалечаваше от случващото се, от кошмара, срещу който бе изправен християнският свят. Ако нямаше вяра, щеше да каже, както много други, че спасението е невъзможно, но той беше предан християнин. Уповаваше се на това, че Господ нямаше да остави сами духовните пазители на Йерусалим.

Когато отвори тежката позлатена порта, стражите от двете страни с рязко движение издърпаха към раменете си острите дълги копия и така отдадоха чест. Шестима кардинали, сред които и епископът на Рим, монсеньор Адриан Флоренсон Буйенс, веднага се изправиха на крака. Всички бяха облекли червените си роби, лицата им бяха с каменни изражения. Докато минаваше пред кардиналите си, Лъв X попита, без да се обръща към определен човек:

— Има ли новини от Родос?

Знаеше отговора, но все пак зададе въпроса. Последва продължително мълчание, потънало в звъна на големите камбани.

Пред двукрилата порта, покрита с позлата, точно срещу врата на параклиса, стояха командирът на папската гвардия и един монах. Лъв X спря пред младия отшелник. Монахът уви около кръста на светлолилавата долна роба на папата бял копринен пояс. Наметна върху гърба бяла пелерина, стигаща до земята. Прекара през главата му и намести внимателно върху раменете му епитрахила[79] от бяла коприна със сърмени нишки, върху който бяха избродирани папските символи. Върху епитрахила извади златния кръст, останал под пелерината, полюшвайки се на края на верижка, която се спускаше от врата му.

Монахът направи крачка назад и с педантичен поглед провери дали всичко е сложено както трябва. Когато реши, че всичко е на мястото си взе дългата заострена папска тиара от пищната маса до него и я постави на главата на папата. А командирът на гвардията му подаде дългия папски жезъл. Джовани ди Лоренцо де Медичи изправи гърба си, доколкото можа, и тръгна към портата, която стражите разтвориха.

Когато се изкачи по стълбите на катедралата „Св. Петър“ и се показа на балкона, тълпата, изпълваща площада, се развълнува. Папата повдигна десница и благослови хората. Дори и онези, които бяха най-отпред, не можеха да чуят молитвата му, но им стигаше да видят Негово Светейшество, застанал срещу тях. За тях това бе като докосване до Рая.

Медичи се молеше със затворени очи. Трудно чуваше собствения си глас. Студен, суров вятър се завихри по седемте хълма на Рим, връхлетя и него. Настръхна. После проблесна светлина — някакъв огън, избухнал в мрака. Той го видя със затворени очи. Пожарът се разрастваше. Папата усети, че му се вие свят. Тялото му се разтресе. Опита се да се задържи някъде, за да не падне.

Кардинал Буйенс, който не сваляше поглед от него, забеляза това и веднага го хвана под ръка да му даде опора. Лоренцо де Медичи погледна с празен поглед холандския кардинал.

— Родос падна — промърмори. — Родос падна. Видях го.

Това беше знак на съдбата. Точно в този миг в Родос звукът от църковните камбани се преплиташе с този от езана. Християнската общност на острова се стичаше към църквите, за да благодари на Господ, че кървавата война свършва в светия коледен ден. Турците постепенно навлязоха през отворилите се пробойни в крепостта. Нямаше еуфория и грабежи. Всичко се случи, както султан Сюлейман бе обещал. Докато камбаните приветстваха Коледа, мюезините[80] със звучни гласове прочувствено зовяха с вечерния езан от кулите. Родоската крепост бе завладяна след шестмесечна обсада и с цената на двадесет хиляди жертви. Народът посрещна османската армия като спасителка, хвърляйки цветя.

Папа Лъв X беше сломен от завладяването на Родос. Кардиналите се опитваха да го успокоят с думите:

— Все още не сме получили вест. Може би знамението, явило се на Ваше Светейшество, означава унищожението с огън на Сюлеймановите войски от свещените рицари.

Но старият отец усещаше каква е истината.

— Не — каза той. — Аз видях. Господ ми показа падането на Родос.


Адриан Буйенс дочака жадувания миг — тази нощ той стоеше до смъртното ложе на папата. По някое време Лъв отвори очи и тихичко се обърна към холандския епископ на Рим с истинското му име:

— Буйенс, ти знаеше ли?

Кардиналът се обърка и уплаши.

— Кое, Ваше Светейшество?

Гласът му беше леден като смъртта. Папата, който вече трудно можеше да говори, каза на един дъх:

— Че Сюлейман се готви за война?

Боейки се да не би останалите кардинали да чуят този разговор, Буйенс се огледа.

— Не знаех, Ваше Светейшество.

— Подготвени са многобройна армия и огромен флот, а ти не си забелязал, така ли?

Докато кардиналът се готвеше да отговори нещо, немощната десница на стария папа, намиращ се на прага на смъртта, се измъкна изпод завивката и с невероятна сила сграбчи ръката на Буйенс.

— Днес — каза той с усилие — бе срината една християнска държава на двеста и тринадесет години, останала от Кръстоносните походи.

Папата изведнъж си спомни за немския монах, когото бе отлъчил.

— Дори и Мартин Лутер не предаде като теб поверените ни свещени ценности.

Опита се да се повдигне, но не му стигна сила. Очите му се изцъклиха. Кардиналът уплашено се опитваше да се оттегли, но папата го дръпна за ръката и го закова на място.

— Ако ми беше донесъл от Истанбул други сведения, освен че руската наложница на султана Роксолана го върти на пръста си и е бременна от него, сега османците щяха да бягат, подгонени от победния поход на кръстоносците. И хиляда години след Лъв I, спасил Рим от бича на Атила, аз щях да бъда вторият папа, спасил християнството…