Ваше Величество, владетелю мой! — Сюлейман сякаш чуваше гласа на обичната жената. — Слънце на моята държава и извор на моето щастие, султане мой, първо доближавам лице към земята и целувам почвата под краката ви — убежище на щастието. Ако питате за вашата робиня, луда от любов, овъглена от огъня на раздялата, съдрала се от рев, с душа развалина, с очи, пълни със сълзи, тази пленница на вашата любов, за която дните и нощите се сливат, която е безпомощна в морето на копнежа, знайте, че тя е по-зле и от Ферхат и Меджнун[77], тя е в това положение поради раздялата с вас, Бог да не дава подобно нещо дори и на враговете ни….

Той се засмя. Очевидно Хюрем бе накарала някой от калфите да напише писмото. Иначе за нищо на света не би разчел разкривения ѝ почерк. Със спомена за нощите, в които се бе опитвал да я учи да пише, в душата на младия падишах връхлетя тъга.

Почеркът бе на другиго, но словата бяха нейни. Изречението започваше и не свършваше. Хюрем използваше всички турски думи, които бе научила. Докато четеше, падишахът ту се умиляваше, ту се разсмиваше. Тя знаеше как да го ощастливи, дори и от разстояние. Най-много се смя на съдрала се от рев. Откъде ги научаваше тези изрази?

Какво да е името на младия принц? Сюлейман мисли цяла нощ, на следващия ден след вечерната молитва се допита до великия везир Пири Мехмед паша и до шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди, когото беше взел със себе си на похода. И двамата казаха „Мехмед“, сякаш се бяха наговорили. Али Джемали ефенди веднага отсече:

— Рано или късно късметът ще ви се усмихне и ще победите Родос. Това е ваша съдба. Светът ще ви споменава като Завоевателя на Родос.

И понеже принцът удостои света с честта да се роди по време на поход, би му прилягало единствено името на завоевател[78]. И това е името на вашия прадядо — ханът завоевател.

Султан Сюлейман заспа горд с мисълта, че вече има двама синове.


След петнадесет дни, докато четяха молитва в ухото на невръстната рожба на Хюрем, ходжата прошепна името му три пъти:

— Мехмед хан, Мехмед хан, Мехмед хан! Живей дълго и имай добра съдба. Нека бъдеш завоевател като прадядо си Мехмед хан, дядо си Селим Свирепия и баща си Сюлейман, владетеля на света. Въведи ред по света и прослави Османската империя.

Макар че заниманията с невръстния принц изпълваха докрай деня ѝ, Хюрем намираше време да се отдаде на своите мисли, докато Мехмед хан спеше. Тя, както каза и валиде султан, стана вече майка Хюрем. Не ѝ се вярваше — беше станала майка. Майката на сина на султан Сюлейман…

Вечерта на първия ден след раждането, щом всички заспаха, тя взе принца в прегръдките си и извади торбата с чеиза от мястото, където я криеше. Намери счупената икона и я сложи на нощното шкафче до главата си. Трептящият пламък, който се отразяваше от огнището, осветяваше тъжното лице на Богородица. Известно време Хюрем отправяше безмълвни молитви пред образа ѝ. Благодари на Бога, че е чул молбата ѝ да я дари със син от Сюлейман, и с трепет промълви:

— Всемогъщи Иисусе, дай османския трон на малкия ми принц, част от плътта и кръвта ми.

Докато отново слагаше иконата в торбата с чеиза, се загледа във вехториите, останали от селския ѝ дом. Колко обрати трябваше да преживее! Животът постоянно изискваше от нея да се бори. Докато беше с Тачам Ноян, се беше борила да остане жива, а в Кримския дворец — да учи и да промени съдбата си. Тук пък — да спечели благоразположението на Сюлейман и да му се хареса. Да го дари със син. Всичко, което бе пожелала, се бе случило. Бе стъпила в началото на нов път. Селското момиче Александра от Рутения сега беше Хюрем — любимката на Сюлейман хан. Беше направила така, че да изпратят Гюлбахар на заточение, и роди на падишаха син като слънце. Надяваше се, че борбата е приключила, но си даде сметка, че сега започва нова и по-трудна битка. Този кръговрат нямаме край. До вчера се бореше само за себе си, да не изпусне от ръцете си постигнатия успех. Вече трябваше да се бори и за сина си: „Синът ми непременно трябва да наследи Сюлейман. Длъжна съм да го подсигуря“.

Тя ясно съзнаваше, че действа страховит закон — принцът, който се възкачи на престола, живее, а онзи, който не успее — умира.

— Моят син ще живее — зарече се тихо тя, докато отново скриваше торбата с чеиза, — а не синът на Гюлбахар.

Тя вдъхна прекрасното ухание на принц Мехмед, който спеше, похлипвайки тихичко, и се унесе в сънища.


По същото време още четирима души размишляваха за бъдещето — Хафса султан, султан Сюлейман, намиращ се по средата на смъртоносна война, близкият му другар Ибрахим от Парга и Гюлбахар хасеки.

Случи се това, от което се боеше старата жена. Обичаше и Хюрем, и мъничкото момченце, което тя роди. Девойката беше направила сина ѝ щастлив. Хафса видя това с очите си. Но какво щеше да стане сега? Тронът е един, а престолонаследниците — двама. Чий щеше да бъде? Справедливостта, правото и обичаите отреждаха наследник на Сюлейман да бъде големият ѝ внук — Мустафа хан, синът на Гюлбахар. Дали Хюрем щеше да приеме справедливостта и правото? Какво щеше да стане, ако се заинатеше и кажеше:

— Щом като владетелят е щастлив с мен и щом Гюлбахар е заточена, тогава право е на моя принц да бъде престолонаследник.

Да речем, че владетелят определи Мустафа за престолонаследник. Щом той се възкачи на трона, дали ще остави живи Хюрем и сина ѝ, умуваше в нощния мрак старата султанка. Хафса се притесняваше от скупчващите се облаци, които засенчваха хоризонта на бъдещето. Старата жена прекара цяла вечер в притеснения, че занапред ги очакват нови нещастия. Султанатът отново се готвеше да вземе своята жертва.

— Аллах — помоли се тя, — не ме прави свидетел на тази мъка. Вземи живота ми, но не ме оставяй да скърбя по деца и внуци. Не мърси стените на този дворец с още кръв.

Новината, че Хюрем е родила момче, внесе истинска паника в двореца в Маниса. Гюлбахар, която не изричаше името Хюрем и която не харесваше друго название за новата любимка на султана освен „московска гяурка, дори не сметна за нужно да прикрие неприязънта си. Какво следваше оттук насетне?

— Смърт ли? — каза си тя. — Нека и тя да дойде. Не съм страхливка, дори не ще потрепна пред нея. Дано само не посегнат на сина ми.

Не се стърпя и се обърна към вестителите, донесли новината:

— Признайте, че откакто принцът е тук, дворецът в Истанбул е оставен на една московска наложница и роденото от нея копеле.

И после, знаейки, че това ще стигне до ушите на Сюлейман, добави:

— Сигурна съм, че тронът на османския род няма да остане на роденото от московчанката дете. Бащата на Мустафа хан е Сюлейман, а майка му е Махидевран Гюлбахар хасеки. Разбира се, че справедливостта ще възтържествува и когато му дойде времето, тронът ще бъде отреден на Мустафа хан.

Гюлбахар даваше вид, че е сигурна в себе си и в бъдещето си, но през вечерите, когато край нея опустяваше, я налягаха какви ли не страхове. Ами ако московската гяурка подлъжеше Сюлейман и както го бе убедила да заточи хасеки, успееше да навреди на сина ѝ? Ами ако се захванеше с това, без падишахът да има представа?

От този ден насетне Гюлбахар дори и за миг не изпускаше принц Мустафа от погледа си. Проверяваше всичко — от водата до храната му. Държеше под око учителите, които отговаряха за обучението му, дори и оръжейниците, които бяха започнали да го учат как да язди и да стреля с лък. Гюлбахар все още се доверяваше на Сюлейман, но се боеше от бъдещето.


Във военната шатра главният соколар Ибрахим майсторски захвана темата пред Сюлейман.

— Ако владетелят ми позволи, бих искал да представя на вашето внимание един важен въпрос. Ако престъпвам правата си, готов съм да понеса наказанието си.

Сюлейман предполагаше какъв е този „важен въпрос“, който Ибрахим от Парга щеше да засегне, но се престори, че не знае.

— Кажи, каквото имаш да казваш, Ибрахим, дано си преценил струва ли си да рискуваш главата си.

— Ще кажа, че султанът е щастлив, задето вече има двама принцове.

Младият падишах поклати одобрително глава. Погледна към изсушения люляков цвят върху масата, който Хюрем бе изпратила с писмото.

— Аллах да ги дари с дълъг живот.

— И молбите на вашите роби са за здравето и щастието на принцовете, владетелю.

Откакто се помнеше, Сюлейман се изнервяше, когато някой разтягаше думите си по този начин. Кой каквото има да казва, да го изрече открито. Който се страхува да говори, да си затваря устата и да мирува.

— Ибрахим — каза той с плътен глас, — знаеш, обичаме те. Ти имаш по-особено място сред останалите. Имаме те за другар по душа. Когато се налага, се съветваме с теб и искаме мнението ти. Ценим твоите способности. Обаче мразим, когато ни говориш, да отлагаш онова, което имаш да кажеш. Ако някога понесеш наказание, да знаеш, че ще е заради това.

Падишахът изрече това с усмивка, но все пак замълча и се опита да прецени какво впечатление бе оставил върху приятеля си. Ибрахим слушаше, навел предано глава.

— Недей да мънкаш. Кажи бързо, каквото имаш да казваш, човече! — отсече султанът.

Всъщност това бе и желанието на Ибрахим. И той заговори направо:

— Предвид това, че вече има двама принцове, ще трябва да се разреши въпросът с наследяването на престола, султане.

— Ха, Ибрахим от Парга, на смъртен одър ли съм, че моят наследник стана твой проблем?

Ибрахим не разбра дали строгият тон на падишаха е сериозен или пък на шега, и се поклони уплашено доземи.

— Искам само да обърна внимание на ситуацията, султане — промърмори той. — Разбира се, че последната дума е ваша.