— Да е свещена войната ти, Сюлейман Гази!

Хюрем вдигна глава от постелята.

— Аз съм жената на главнокомандващия — каза си тя. — Никой не бива да вижда, че плача.

Излезе и отиде право в покоите на Хафса султан. Целуна ръката на старата жена и докосна с нея челото си. Двете се прегърнаха безмълвно.


Обсадата започна в края на юни. Султан Сюлейман отпътува за Родос на двадесет и осми юни с галерата Зеленият ангел, командвана от капитан Махмуд. Въпреки огъня на десетките топове, в черните каменни стени на крепостта все още не се беше отворила и една пукнатина, която да ускори победата. Родос се мъчеше.

Хюрем също се мъчеше от болка. През една нощ в началото на септември тя изстена:

— Умирам!

Ако не беше клетвата ѝ пред Сюлейман, щеше да крещи като луда и да вдигне врява. Но тя захапа завивката, за да сподави разкъсващата я болка. Опита се да скрие крясъците и воя си, като зарови глава във възглавниците.

Акушерките бяха нащрек. Хюрем дочу главната акушерка да казва:

— Скоро ще е.

Не виждаше, не чуваше! Всичко потъна в мъгла. Можеше да различи само мърдащи силуети. Кои ли са тези? Леко обърна глава настрани, успя да види смътно как фигурата, седнала до главата ѝ, се протегна, взе нещо от челото ѝ и после отново го сложи там. Усети мокрия пешкир. Значи, изгаряше от температура. Когато фигурата се наведе над нея, Хюрем я разпозна.

— Майко Хафса. Майко Гюл. Майко, очакваща своя син, хана… — промълви тя.

Не беше сигурна, че е изрекла тези неща — може би само ги беше помислила? Не знаеше. В ухото си чу глас:

— Дръж се, момичето ми!

— Не мо-га да из-дър-жа… — простена тя на пресекулки.

Междувременно спазмите затихнаха. Погледът ѝ се избистри, гласовете станаха ясни. Цветовете се върнаха по местата си. Вдигна очи и видя изпълненото със състрадание лице на Хафса султан, приведено над нея. При краката на Хюрем стоеше главната акушерка. Макар да бе лято, в огнището гореше огън, а върху него бе сложен огромен казан. Мерзука и прислужничките се щураха из стаята.

Хюрем бе вир-вода. Цялата бе мокра от контракциите и жегата. Влагата попиваше в чаршафите. Осъзна, че едва ли само потта е причината да са мокри. Сигурно беше кръв.

— Умирам ли, скъпа мамичко? — прошепна тя с отпаднал глас.

Притесненото изражение по лицето на Хафса султан като че ли се разсея.

— Пепел ти на устата, дъще Хюрем. Раждаш. Изтекоха ти водите.

Хюрем не повярва.

— Не, не — каза тя. — Аз умирам. Ще се спомина, преди да видя моя Сюлейман.

Хафса султан се усмихна.

— Раждането е като смъртта, дъще. Само Бог знае кога ще настъпи. Не бързай, много дни има още пред теб…

Какви ли дни щеше да доживее Хюрем?

Въздъхна, опита се да си представи идващите времена. Във видението си съзря едно момиче. Гонеше пеперуди по полята. Коя ли беше тя, не беше ли самата тя? Момичето започна да тича към нея. Не, това не бе момиче. Това беше момче, момче, едно мъничко момче! Толкова прилича на нея! Момчето протегна ръка към Хюрем… И тя искаше да протегне своята, но не успя. Не можа да хване подадената детска десница. Момчето се разплака…

Спазъм разсече слабините ѝ като с нож. Момчето изчезна в миг. Кое бе това дете? Истинско ли бе? Превъзмогна ужасната болка, огледа се наоколо с празен поглед. Детето го нямаше. Беше избягало.

— Къде е момчето, майко? — каза тя и си пое въздух.

— Кое момче, дъще? — учуди се Хафса султан.

— Преди малко беше тук. Момчето, което ми подаде ръка.

Жените се спогледаха. Тялото на Хюрем се гърчеше, обхванато от страшна болка. Смътно чуваше глас, който ѝ нареждаше:

— Напъвай, Хюрем ханъм! Напъвай, по-силно! Излиза! — Беше главната акушерка. — Викай, момичето ми, не се срамувай, викай, плачи! Но напъвай — насърчаваше тя девойката, която мълчаливо клатеше глава.

Докато хапеше устни, за да не стене, Хюрем възрази:

— Не! Дадох дума на Негово Величество султана. Жената на главнокомандващия не плаче и не крещи.

— Жената на главнокомандващия не крещи, но ражда — засмя се Хафса. — А раждащата жена вика. Откъде да знае синът ми? Да не е раждал някога? Ти викай и напъвай, дъще. Друг начин няма. Крясъците дават сили. Викай!

Страшната болка вече изпълваше слабините ѝ. Не можеше да лежи по гръб. Хюрем искаше да забрави всичко и да скочи на крака. Мислеше, че ако е права, може би болката ще спре. Когато започна да се мята, жените в стаята се хвърлиха върху нея. Трудно успяваха да удържат ръцете и краката ѝ.

Докато прислужниците стискаха здраво Хюрем, тялото ѝ се изви като лък, вдигна се във въздуха и отново се срути на леглото. Колко ли пъти се повтори това? Три ли, хиляда ли? Вече всичко се сливаше пред очите ѝ. И накрая не можа да издържи. Изкрещя с всичка сила.

— Господи, Господи, спаси ме!

Виковете ѝ се превърнаха в задъхано бълнуване.

— Пресвета Дево! Майко Богородице!

Само Хафса султан разбра тези викове — стенанията и молитвите на Хюрем бяха на руски.

Тя дори не чу заповедта на главната акушерка:

— Натискайте!

Напъваше, колкото ѝ беше по силите, и дишаше учестено. Усети само как четирите жени от двете ѝ страни я натиснаха по корема с всичка сила.

Боже господи! Какво правеха тези жени? Искаха да я убият ли?

Обърна главата си настрани и погледна Хафса султан с умоляващи очи. Погледът, безмълвен вик за помощ, сякаш настояваше: „Спаси ме!“, накара възрастната жена да потръпне.

Хафса беше отчаяна. Какво можеше да направи тя? Не можеше да застане между Хюрем и Бог. Краят на тази болка беше или живот, или смърт.

— Дръж се, дъще! — можа да каже само Хафса. — Дръж се!

Главната акушерка заповяда:

— Натиснете по-силно. А ти напъвай повече, Хюрем ханъм! — Вече и тя викаше. — Повече!

Жените мачкаха корема на Хюрем с яките си ръце, натискаха силно от пъпа към слабините ѝ.

Изведнъж Хюрем отново видя онова момче. Ето, там беше. Беше толкова близо, че ако протегнеше ръка, можеше да го хване. И щеше да го направи, ако акушерките пуснеха ръцете ѝ. От безпомощност започна да рони сълзи. Но беше обещала: „Не, Ваше Величество, султане мой, не плача. От болката е. Нищо не мога да направя. Сълзите текат сами. А и не ми дават да хвана това момче…“.

— Разтворете краката ѝ повече — извиси се глас изведнъж.

Макар че Хюрем на моменти губеше съзнание, застина при тази заповед. Нима краят на болките наближаваше? Веднъж да се свърши, да се свърши, да се свърши! Да приключи вече. Искаше да прегърне момчето си.

— Главата се показа, главата се показа! — отекна гласът отново.

— Аллах, помогни на рабинята си Хюрем! — подеха обща молитва жените.

— Аллах, помогни на рабинята си Хюрем… — присъедини се и Хюрем. — Аллах, помогни на рабинята си…

Учудено забеляза, че за първи път вместо „Господи“ казва „Аллах“.

От тази мисъл я изтръгна викът на главната акушерка:

— Хайде, дъще, много мина, малко остана. Още малко усилие. Напъвай по-силно!

Опита се да изпълни нарежданията. Съзнанието ѝ се замъгли. Вече не чувстваше болката, но знаеше, че я има, защото непрекъснато се гърчеше. Ето, то отново беше там — момчето тичаше към нея… Приближаваше. Да можеше и Хюрем да разтвори ръце и да прегърне момчето…

Сякаш се изтърколи в тъмно празно пространство. Празнота, в която властваше гробна тишина. Непрогледен мрак… след това бавно-бавно, сякаш денят се развиделяваше, навсякъде озари светлик. Сега Хюрем като че плуваше в море от светлина. Не изпитваше нищо. И болката бе изчезнала. Колко спокойна, колко добре се чувстваше, колко щастлива — сякаш преродена. Сякаш животът отново започваше като една мъничка розова пъпка. Стори ѝ се, че чу някакъв крясък, идващ някъде от дълбините. Един глас каза:

— Момче е.

Хюрем с усилие отвори изнемощелите си очи. Видя сина си, на когото удряха плесник по дупето. Значи, на ръба на смъртта тя бе хванала ръката, която момчето ѝ бе подало. Плачеше момчето, плачеше и Хюрем.


XXXVII


Съобщиха на султан Сюлейман щастливата вест, че Хюрем е родила момче. Всички се въодушевиха от тази новина: везири, паши, аги и жертвоготовните еничари, дошли, за да забучат османското знаме в Родос.

— Нека падишахът живее дълго с принцовете и държавата си! — викаха те и възгласите им кънтяха навсякъде.

Рицарите, които защитаваха крепостта, помислиха, че тази шумотевица предвещава ново нападение, и затичаха към непревземаемите кули. Само че гледката пред тях бе истинска изненада. Във вражеските окопи имаше празник. Турските войници се прегръщаха едни други и надаваха радостни възгласи. Над огромните огньове се въртяха чевермета с агнета, а в големи казани вреше ориз с шафран. Раздаваха и халва, за да се молят войниците за момчето, за младия принц.

А вътре, между крепостните стени, господстваше тягостният дух на поражението. Храната беше свършила. Рицарите и народът гладуваха.

Вестоносецът, донесъл добрата новина от Истанбул във военната шатра на младия падишах, поднесе и едно писмо от Хюрем хасеки. Пред слисаните погледи на великия везир Пири Мехмед паша и Любимеца Ибрахим Сюлейман взе писмото и го помириса с копнеж. Падишахът, на когото от месеци му беше опротивяла миризмата на барут, вдиша уханието на Хюрем, пропило се в хартията. Взе писмото и го сложи в пазвата си. За първи път нямаше търпение военното събрание да приключи час по-скоро.

Когато всички се оттеглиха и той остана сам в шатрата, извади писмото на Хюрем, в което тя беше пъхнала и цвят от люляк, и го прочете: