Куцайки, мъжът тръгна към стенния шкаф и щом докосна някакво тайно място, което мъжът с пелерината не можа да види, единият край на шкафа леко се плъзна напред. Плешивият се отдръпна настрани, за да мине посетителят през образувалия се отвор. Не след дълго шкафът се върна на мястото си и отново покри стената на малката стая. Тайният проход раздели сакатия мъж и госта.

Посетителят смъкна качулката на раменете си и лицето му се откри. Това не бе друг, а посланикът на Венецианската република в Истанбул Марко Кето. Докато се оглеждаше, се отвори една врата и към него с припрени крачки приближи свещеник, развял полите на расото си.

— Сеньор Кето, помислихме си, че изобщо няма да дойдете.

— Бях принуден да избера заобиколен път, за да съм сигурен, че не ме следят, скъпи отче!

— Негово Високопреосвещенство за момент дори се притесни за живота ви.

Кето усети укор в тези думи, но все пак отвърна смирено:

— Боях се да не допусна някоя грешка, с която да изложа тайното пътуване на Негово Високопреосвещенство на опасност.

— Ах, разбирам, естествено, естествено.

Отчето огледа младия мъж пред себе си, потривайки ръце. Ако видеше този човек сред многохилядна тълпа, заради тънката брада, която обграждаше лицето му, острите черти и тъмните му очи веднага можеше да се обзаложи с думите: „Ето един венецианец!“. Дори нямаше нужда да се взира в колебливия му, потаен и опасен поглед, присъщ на венецианците.

— Както и да е, нали вече сте тук — каза той отривисто. — Да вървим, да не караме Негово Високопреосвещенство да чака повече.

Отчето се обърна рязко, така че коланът му се разлюля, тръгна към вратата с мека, дори пъргава походка, която изглеждаше непривична за фигурата му. Отвори вратата и каза на човека вътре:

— Ваше Високопреосвещенство, Марко Кето.


Когато Марко влезе вътре, за момент очите му се заслепиха. Попадна в голяма светла зала. Всичко наоколо грееше в златисто. Огромен гоблен, изобразяващ Тайната вечеря, покриваше отсрещната стена. Вътре горяха безброй свещи. В десния ъгъл, на голям кръст от тавана до пода, висеше статуя на безпомощното тяло на Иисус. А върху един постамент, точно до нозете му, имаше статуя на Богородица със сведена глава.

Високият мъж, който стоеше прав с гръб към вратата, се открояваше сред тези златистожълти цветове с червената шапка на главата си в червената роба, спускаща се до земята.

Мъжът се обърна. Това беше холандският епископ на Рим монсеньор Адриан Флоренсон Буйенс, първият помощник на папа Лъв X. Марко Кето го виждаше за първи път. Монсеньорът имаше плътни черни вежди и тъмни очи. Извит нос, съвсем тънки устни и остра брадичка, която сякаш щеше да падне от края на челюстта му, допълваха издълженото му лице.

Докладът, в който Кето заявяваше: „Османците се готвят за война“ бе вдигнал Европа на крак. Лъв X имаше намерение да обърне тази опасност в своя полза — можеше да започне нов Кръстоносен поход. Първо щеше да спре турците, щеше да стъпче Анадола и преминавайки през него, да спаси Йерусалим. Ако Иисус беше създателят на християнството, то Лъв X щеше да е неговият спасител.

Обаче никой от европейските крале не подкрепи плана му. Всички се страхуваха да не си навлекат гнева на Сюлейман, преди да са научили истинските му намерения. Поради тази причина папата беше принуден да изпрати в Истанбул Адриан Флоренсон Буйенс, предрешен като търговец, въпреки опасността да бъде заловен от турците. Вестите, които той щеше да донесе, можеха да спомогнат за създаването на армия от кръстоносци.

Обаче папата дори и не подозираше за скритите намерения на помощника си, на когото сляпо се беше доверил. Адриан Флоренсон Буйенс изобщо нямаше намерение да помага на Лъв X да става спасител. Точно обратното, Буйенс се готвеше да предприеме действия, за да докаже, че възрастният папа вече е оглупял дотолкова, че не може повече да служи на християнството, че е започнал да бълнува, че със своите необосновани подозрения може да изложи Църквата на опасност. Беше лесно като детска игра да сложи папската тиара на главата си. Пък и бездруго, макар да беше в Истанбул от една седмица, не бе видял никакви приготовления за война. Ето това бе причината да повика Марко Кето в този таен папски дворец в Истанбул.

— Сеньор Кето — каза тихо кардинал Буйенс. Гласът му беше толкова студен, че караше човек да настръхне.

— Ваше Високопреосвещенство — отговори посланикът и целуна огромния пръстен с папски герб на протегнатата дясна ръка на мъжа.

— Закъсняхте. Надявам се, че информацията, която ще ми дадете, си е заслужавала чакането. Знаете защо Негово Светейшество папата ме прати на това опасно пътуване, нали?

— Зная, Ваше Високопреосвещенство…

— Наистина ли? — с недоверчив тон го прекъсна кардиналът. — Падането на Белград — продължи той, втренчен в изправилия се пред него Кето — беше пълен срив за християнския свят, сеньор Кето. Европа не може да понесе удара на един втори Атила. Подобно бедствие може да означава краят на християнството.

Марко Кето слушаше с уважение, кимайки с глава. Кардиналът взе една ябълка от масичката до него и я захапа. Направи се, че едва тогава забелязва, че посланикът е още прав.

— Ах, защо стоите? Седнете — каза и задъвка ябълката си с премляскване. — За какво говорех, а, да. Този турски поход непременно трябва да бъде спрян. Вчера беше Белград, а утре — кой знае! Виена ли, Рим ли, унгарските долини ли?

Кето се опита да отговори, но кардиналът не му остави възможност.

— Ако ще избухва война, то това трябва да е война на цяла Европа. Негово Светейшество папа Лъв X така смята. Разбирате ли ме, сеньор Кето, на цяла Европа! Война на цялото християнство.

Отхапа още едно голямо парче от ябълката и с усилие започна да го дъвче. Едва тогава Кето забеляза, че в устата на мъжа зееха огромни, отвратителни черни дупки. Той се затрудняваше с яденето, тъй като повечето му зъби липсваха. Заради това и устните му изглеждаха като линия.

— Само такава сила може да възпре Сюлейман — продължи той. — Трябва да сме готови. Но за да бъдем готови, трябва и да научим къде ще нападне султанът. Нали така? — Мъжът дори не сметна за необходимо да чака отговора на Кето. — Вие казвате, че войната е близо. Но само толкова. Всички са обхванати от притеснение. Обаче от вас не идва друга информация. Негово Светейшество папата ме изпрати в Истанбул, за да науча истината. Да не би да сте алармирали грешно, сеньор Кето?

Кето разбра по лицето на кардинала, че се надява тревогата да е била фалшива.

— Не — веднага отговори той. — Сюлейман се подготвя за война. И аз вярвам, че тя е много близо, Ваше Високопреосвещенство.

— Как можете да бъдете толкова сигурен, сеньор Кето?

— Още от деня, в който се възкачи на престола, Сюлейман разширява флота си. Дори когато армията воюваше в Белград, в корабостроителниците тук кипеше труд като в кошер…

— Видях това нещо, което вие наричате флот — прекъсна го кардиналът. — Да, доста е многоброен. Но повечето са слаби, малки плавателни съдове.

— Те построиха и големи галери и галеони.

Кардиналът възпря възражението на посланика с движение на ръката.

— И все пак не може да се сравнява с венецианския флот.

— Но са подвижни — настоя посетителят.

— Какво казахте?

— Плавателните съдове са много подвижни. В сравнение с нашите огромни галери имат много висока маневреност.

— Ах! — Мъжът поклати ръката си, сякаш казваше: „Спрете!“. — Аз съм от онези, които вярват, че голямата огнева мощ печели повече войни, отколкото маневрите. Пък и я кажете, сеньор Кето, каква е причината да вярвате, че войната е близо?

— Флотът премина отвъд Златния рог към Босфора.

— Тези платноходки с големината на лодки ли? Доста са.

Марко Кето усети, че започва да се изнервя. Този глупак си нямаше и представа какво се случва наоколо.

— Корабите изчезват, Ваше Високопреосвещенство!

— Какво правят?

— Корабите, които тръгват от Златния рог, няколко дни обикалят от Босфора към Черно море, така че да бъдат забравени. А през нощите в непрогледния мрак вдигат платна към Мраморно море, без да запалят и една светлинка.

— От кого получихте тези сведения, може ли да разбера?

— Това са мои наблюдения, Ваше Високопреосвещенство. Едно внимателно око може да забележи това движение.

— А явно вашите очи са много внимателни…

Кето не обърна внимание на подигравката в гласа на кардинала.

— Да, Ваше Високопреосвещенство, така е.

Този път кардиналът се направи, че не чува строгостта в гласа на мъжа.

— Накъде отиват тези кораби, сеньор Кето?

— Изчезват!

Кардиналът зяпна. Искаше да попита нещо, но Кето продължи:

— Не съм получил доклад от нито един венециански търговски кораб, че са видени османски бойни кораби в Егейско море. Огромните плавателни съдове се изпаряват. — Марко Кето направи странно движение с ръка, за да покаже как се изгубват корабите. — Пуф!

— Как си обяснявате това?

— Крият целта си. През деня се спотайват в плитките заливи, а през нощта тръгват на път.

— Доста безсмислена тактика. Като детска игра. В края на краищата няма ли да се покажат?

— Да, обаче тогава ще е прекалено късно. Тъй като ще са се наврели под носовете ни, няма да имаме време за подготовка. Ще ни атакуват.

Буйенс за първи път се размърда неспокойно на мястото, където беше седнал. Затрудни се да преглътне хапката ябълка в устата си. Размишляваше. Стана и потривайки разпятието на врата си, започна да обикаля стаята.

— Имате ли някаква информация относно целта на Сюлейман, сеньор Кето?