В един момент, когато се успокоиха, Хюрем започна да говори:

— Там, при нас… — И се захвана да разказва как се провеждат борбите в нейната родина.

— Какво? Ти и в борбата ли си веща? Кажи си, че Гюлбахар леко се е разминала. Ако ѝ беше направила една хватка, щеше да проснеш на земята майката на моя принц.

Как се изплъзнаха тези думи от устата му? Падишахът веднага съжали. Сега ли му беше времето? Той се смъмри за своята нетактичност, но не се случи това, от което се страхуваше.

На Хюрем ѝ стана неприятно, че владетелят споменава Гюлбахар без причина, но не го показа.

— Не — отвърна тя. — Как вашата робиня да е умела в борбата? С моя татко Тачам бяхме отишли на панаир. Там гледах.

Сюлейман се успокои, че смениха темата, и веднага подхвана:

— Не е останало място, където да не те е завел този старец, когото наричаш Тачам.

Тя кимна и се зае да обяснява как са се борили пехливаните, които е гледала.

Когато Сюлейман каза: „Чакай малко. Това не го разбрах. Я ми го покажи!“, Хюрем скочи и започна да показва на падишаха как пехливаните упражнявали едни на други подсичане на краката и хватката „ключ“.

Не след дълго за падишаха и неговата любимка борбата се превърна в състезание по страст. Победеният, който каза „Предавам се, предавам се!“, беше Сюлейман. Примирен, той додаде:

— Опря гърба ми на земята. Коремът ми видя звездите.

Наблюдавайки сладкия сън на Хюрем, Сюлейман се усмихна от спомена за онази вечер. Колко беше очарователна на светлината от огъня в огнището. Неусетно погледът му се плъзна към корема на момичето. Там някъде Хюрем бе приела неговото семе. Създаваше нов живот от своя.

Наведе се. Устните му нацелуваха челото на момичето. Когато Хюрем отлепи клепки, той не можа да се стърпи и целуна замъглените ѝ от съня очи.

— Получихме добрата ти вест, Хюрем ханъм.

Ръцете ѝ обгърнаха шията на мъжа с кокетство.

— Аз исках първа да кажа на Негово Величество султана. Но в двореца му вестите се разпространяват по-бързо от вятъра.

— Какъв ти дворец? — засмя се падишахът. — Новината достигна първо при войниците ни и едва после при нас. В армията има празненство.

— Господарят ни ядоса ли се?

Падишахът прекъсна Хюрем с целувка.

— Може ли човек да се ядоса на онзи, който прави живота по-щастлив, мила. Нашият дворец ще е свидетел на чудо. Ще се роди слънце на слънцата. Ние се радвахме, че си имаме едно слънце, а сега ще си имаме две.

Момичето притегли ръката на Сюлейман към корема си.

— Виж, сякаш мърда.

Сюлейман не можа да усети това незначително потрепване. Но за да не разочарова Хюрем, той сложи ръка върху гладкия ѝ корем и дълго го гали.

А тя, докато милваше с пръсти косите на падишаха, каза със слаб глас:

— Принцът ти отсега е доста палав.

— Принц ли? Ами ако е султанка? Красива като теб…

— Не — отсече Хюрем, продължавайки да милва косите на падишаха. — Хюрем ще роди принц на Негово Величество султана. Той ще бъде привлекателен като баща си. И също като него ще бъде силен, могъщ, справедлив, пълен с доброта и обич.


Дворецът бе толкова зает с бременността на Хюрем, че дори и внезапното изчезване на главния евнух на харема Сюмбюл не можа да засенчи вълненията. Един ден той излезе през портата на двореца и не се върна. Никой нямаше представа къде е Сюмбюл. Онези, които излязоха да го дирят, се върнаха с празни ръце. Сякаш земята се бе разтворила и бе погълнала Сюмбюл.

Отначало се породиха съмнения, че той е откраднал нещо и е избягал. Само че, когато откриха съкровището му от осем пълни кесии, които бе скрил в дюшека си, това подозрение изчезна. Дори не си беше взел парите. Значи рано или късно щеше да се появи. Но той не се завърна. След известно време всичко бе забравено и никой вече не го очакваше. От случката най-много се натъжи Хюрем. Как беше възможно това? Човек днес го има, а утре — не. Веднага го забравяха. Сякаш Сюмбюл изобщо не се бе разхождал по тези места и не бе отварял тези врати. И с Деспина се случи същото. Не мина и ден, и я забравиха. Ами Гюлбахар? Самата Махидевран Гюлбахар хасеки — майката на престолонаследника на падишаха. Още преди да пристигне на мястото на заточението, жената престана да бъде тема за разговори в двореца. А сега и Сюмбюл ага. Значи толкова лесно бе да потънеш в забрава. Как можеше да се избегне това? Какво трябваше да направи, за да се задържи в паметта на хората, да не бъде отнесена като отбрулен лист?

Тя си мислеше, че и Джафер като нея се е натъжил от изчезването на Сюмбюл ага. Със сигурност и неговият гръб още усещаше болката от пръчките на Сюмбюл, но все пак.

— Недей да тъгуваш, Джафер — каза тя на чернокожия младеж. — И двамата ядохме много бой от него, но той беше твой повелител. А ние изгубихме човека, който ни помагаше.

Момчето остана загледано пред себе си, без да промълви и дума. Още в първия миг, когато чу думите: „Сюмбюл ага е изчезнал“, пред очите му изникна страховитата фигура на Тачам Ноян.

Да не би Азраил да бе наказал Сюмбюл заради боя, който бе хвърлил на господарката на Джафер? Знаеше, че дори и да попита Тачам за това, нямаше да получи отговор. Вдигна глава и зарея поглед. Огънят във въгленовочерните очи на Джафер притесни Хюрем. Направи ѝ впечатление, че той изобщо не тъгува, а тя трябваше ли да страда?

Изведнъж този въпрос помогна на Хюрем да се върне към един ужасен спомен, който бе затрупала някъде в съзнанието си. Да, беше изгубила човек, който я подкрепяше, но пък с него си бе отишъл и извършителят на нещо тайно и опасно. Така срамната случка под стълбите щеше да бъде изтрита и щеше да изчезне от живота ѝ. Екатерина също знаеше за тази задявка, но тя беше получила подкуп, за да мълчи. Пък и дори и да я издадеше, кой щеше да ѝ повярва?

Едва дни по-късно на отсрещния бряг, в устието на една рекичка, откриха тялото на чернокож човек с глава, голяма като на великан. Сабя бе разпорила корема му от горе до долу.


XXXV


В една безлунна нощ по едно от стръмните нагорнища, изкачващи се от пристанище Галата към Генуезката кула, с потайни крачки напредваше тъмен силует. Той се прикри в мрака на дуварите. Спря и се ослуша. Известно време се озърташе назад, за да разбере дали го следят. Беше се загърнал с черна пелерина, чиито дипли се развяваха от суровия вятър, който духаше откъм морето. Главата му се криеше в огромната качулка на пелерината. Напредна още няколко крачки и отново се спря. Опря гърба си на стената и се ослуша. Едната му ръка бе стиснала здраво камата, скрита под плаща.

Слабата светлина, която се процеждаше през прозореца на една къща, за момент сякаш освети лицето, скрито от качулката. И в този кратък миг една дяволска искра, смразяваща кръвта, присветна и угасна в очите му. Закова погледа си в пътя, по който бе дошъл, сякаш искаше да пробие мрака и да разбере дали след него върви някой. Нищо не помръдваше. Отдолу се чуваха необузданите досадни викове на някакъв пияница и толкова. Всъщност в този час по улиците се осмеляваха да излязат само пияници или разбойници, готови с лека ръка да отнемат нечий живот. Или някой дързък човек, който имаше толкова важна работа, че да рискува живота си. Такъв бе и мъжът с плаща. Не беше изключено да е готов и на убийство!

След като отдъхна известно време, той отново продължи да изкачва наклона, който сякаш нямаше край. Тъмните сенки на високите сгради, издигащи се от двете страни, бяха превърнали мрака в стена. Макар по време на земетресението преди дванадесет години голяма част от генуезката крепост да се бе сринала, оцелялата остра конусовидна кула се извисяваше и хвърляше мрачна сянка, която всяваше тревога и ужас в душата на човек.

Спотаи се в ъгъла на една улица, която излизаше на наклона, и отново се ослуша в тишината. Очите му огледаха мрака. Всичко беше наред. Свърна, бързо излезе на улицата и почука на вратата на каменната сграда вдясно.

Две бързи почуквания, пауза, още едно, отново пауза, а после нови две потропвания. Изчака малко и завърши с едно последно почукване.

Сетне мъжът с плаща се притаи в мрака. Погледът му зашари на всички страни, за да не го изненада неприятел в последния момент. Мина доста време, докато странникът чуе гласове зад вратата. През малката дупчица, отворила се върху тежката дървена врата, се процеди сноп светлина, сякаш отегчил се да стои затворен вътре. Едно око погледна лицето отсреща, доколкото то можеше да се различи от качулката, а после се чу хриптящ глас:

— Ветрилото на Доня София ли носите?

Тайнственият посетител се приближи към светлината, прокраднала се на улицата през малката дупчица на вратата.

— Не — каза той, — у мен е само маската на Доня Алба.

Чу се превъртане на ключалка и дрънкане на огромна верига, която някой издърпваше. Сякаш мрачната тишина на улицата беше разкъсана. Една котка, скрита в тъмното, изръмжа и избяга. Най-сетне тежката порта се открехна леко. Силуетът с пелерината бързо се вмъкна вътре през отвора. Тръгна след плешивия мъж с кръгла глава, който отключи вратата и закрачи пред него, като силно накуцваше с левия крак. Гостът продължи напред по един тесен прихлупен коридор, миришещ на мухъл. Изкачи се два етажа нагоре по стълба със скърцащи дъски и заедно с плешивия влезе в голяма стая. Вътре нямаше нищо освен няколко вехти кресла, стол и маса. Голям шкаф покриваше отсрещната стена от горе до долу.

Едрият плешив мъж обърна изцъклените си очи към посетителя и протегна ръка. Без да го кара да чака, гостенинът извади дългата си кама, която все още стискаше здраво, и я постави в ръката на мъжа. Студената стомана проблясна в стаята, осветена само от една свещ.