Но сега не беше времето да го мисли. Това сираче Хюрем носеше детето на нейния син. Трябваше да го остави да изживее щастието си, клетото. Пък и още не се знае, току-виж се родило момиче.

Като се опитваше да разсее тревожните облаци, засенчили лицето ѝ, и да се усмихне, Хафса султан подхвърли на главната акушерка кесия, която извади от джоба на кафтана си. Жената я хвана във въздуха. Целуна я и я докосна до главата си. Помоли се за доброто на бащата, бебето и майката.

Когато валиде султан се наведе до Хюрем и понечи да я целуне по челото, момичето бързо се надигна и се хвърли в обятията ѝ. В очите на Хюрем ханъм, пълни с гордост и благодарност, хвърчаха пеперудите на щастието. Зениците на тези зелено-сини очи тъмнееха от влага. Това бяха сълзи на удовлетворение.

Хафса обхвана момичето, което я беше прегърнало, през кръста. Душата ѝ потрепна. Докато целуваше челото на Хюрем, усети, че очите ѝ се напълват. От радост ли плачеше? Толкова отдавна не ѝ се бе случвало, че дори бе забравила как се плаче от радост.

— Честито, Хюрем ханъм — каза тихо. — Дано дариш моя син владетеля със здраво и добро дете. Пожелавам съдбата на внучето ми да бъде светла като тази на красивата му майка.

Хюрем три пъти целуна и три пъти доближи до главата си ръцете на жената, която бе прегърнала с истинска благодарност. Сбръчканите ръце на валиде султан се намокриха от сълзите на момичето. А в косите на Хюрем падна една-единствена сълза, търкулнала се по бузата на султанката.

— Вие внесохте светлина в живота ми, майко — прошепна. — Майка ми Гюл, която взе едно гяурско момиче, откъснато от родната градина, и го осинови. Моята кака Ай Бала, която ме прати тук да си търся щастието. И моята валиде, красивата майка на владетеля на душата ми, бащата на детето ми — Негово Величество султана. Ако не бяхте всички вие, съдбата едва ли щеше да се усмихне на нещастната Хюрем.

Известно време старата владетелка погледа с любов очите на Хюрем, от които бликаха сълзи. С края на кърпичката си изтри бузите ѝ.

— Бог е този, който дава щастието, и този, който го отнема. Той е този, който определя нашата съдба. Ние сме само посредници. Ако той не беше написал на челото ти да родиш дете от султана на султаните Сюлейман хан, каквото и да бяхме направили ние, щеше да е напразно. Това, което казвам, дъще Хюрем, е, че и ти си посредник. Бог те е натоварил със задачата да родиш дете на моя син владетеля. Хайде сега, Хюрем ханъм, да видим как ще се справиш!

Още малко гали косите на момичето и после изведнъж стана.

— Какво стоите, жени? Захващайте се с приготовленията — заповяда тя.

Обичта и нежността в гласа ѝ изчезнаха и вместо тях се появи железният тон на нейната стоманена воля.

— Хюрем ханъм ще роди дете на сина ни владетеля. Незабавно да ѝ бъде осигурено спокойствие. Да не прави абсолютно нищо. Всяка вечер по една акушерка да дежури в покоите ѝ. Ако се наложи, главният лекар да има готовност. Да се предоставят още робини на нейните заповеди. Да се внимава с какво се храни и какво пие. На нас да се съобщава всеки ден за здравето на Хюрем ханъм и внучето ни, което е на път.

Докато се прегръщаха от щастие и обич, Хюрем усети две неща — две важни неща.

Валиде султан вече не я наричаше „хасеки“, когато говореше за нея. С думите „Хюрем ханъм“ тя я бе поставила в друго положение. Що за положение бе това, момичето не можеше да си обясни, но сякаш бе някакво място, по-близко и по-топло от „хасеки“.

А второто и по-важно беше, че Хафса султан говореше за бебето ѝ, наричайки го „дете“. Лесно можеше да каже: „Хюрем ханъм ще роди син на сина ни владетеля“, но ето че не го беше изрекла. Защо? Отговорът иззвънтя като плесник в мислите на Хюрем.

— Старицата се страхува да не би бебето ми да е момче.

Хюрем си даваше сметка, че ако роди син, той ще стане съперник на Мустафа.

Не може страхът да препречи пътя на съдбата, бабо! Ами така де, Хафса султан скоро щеше да е баба на сина ѝ. Съдбата вече бе хвърлила зара си.

Хюрем щеше да роди син на Сюлейман. На престола на османския род щеше да седне принцът на московчанката. Не този на Гюлбахар. Тя се закле, че ще бъде така.


— Хюрем ханъм е бременна, Хюрем ханъм е бременна!

Тези думи обиколиха целия дворец за миг. Не беше писано нито на Хюрем да съобщи радостната новина на султан Сюлейман, нито на Хафса султан.

Младият падишах получи вестите от главния соколар Ибрахим, докато разглеждаше една галера, чийто строеж тъкмо бе приключил в корабостроителницата на Златния рог. По едно време някакъв мъж се доближи и прошепна чутото в ухото на Ибрахим. Главният соколар изобщо не се изненада. Приближи се до султана, който разговаряше с капитана, и каза:

— Честито, владетелю!

Падишахът го изгледа учудено, тъй като той вметна тези думи тъкмо когато мъжете обсъждаха, че платната на галерата са прекалено големи и могат да намалят маневреността ѝ. Сюлейман обърна глава и погледна приятеля си с питащи очи.

Ибрахим веднага се наведе, както беше прието, и целуна полите на падишаха.

— Аллах да те поживи и да те дари с безгранично щастие. Поколението ти да бъде многобройно, а честитият ти род да стане още по-голям.

— Какво искаш да кажеш, главен соколарю?

— Султанът отново ще става баща. Да му е честито.

В душата на Сюлейман сякаш отекна радостен вик: „Моята Хюрем!“ Момиче ли щеше да е или момче? Изведнъж забеляза, че въпросът, изплувал в съзнанието му, го притесни. Аллах два пъти му бе дал да изживее щастието от мъжката рожба. Можеше и една дъщеря! Дали този път ще му бъде отредена принцеса? Трябваше да е красива като Хюрем. Една султанка, която като майка си да омагьосва и опиянява хората с очите, с погледа, с гласа си и която да кара слънцето да ѝ завижда заради усмивката ѝ.

Изведнъж навалицата от войници, която беше наобиколила плътно галерата, се развълнува. Левентите[75], трудещи се с усърдието на пчели по кораба, се наловиха за въжетата, опънати от дебелите мачти, които можеха да бъдат обгърнати единствено ако шестима души се хванеха ръка за ръка, и се спуснаха към брега с виковете:

— Нека нашият падишах пребъде чрез рода си! Дълъг живот за падишаха ни!

Очите на султан Сюлейман се напълниха със сълзи. Прегърна се с везирите и пашите си. Потупа по гърба левентите, които се тълпяха пред него, за да му целунат ръка. После всички се върнаха към работата си. Огромни топове от бронз с общи усилия бяха издърпани в корема на галерата. Сандъците с гюллета сякаш бяха олекнали върху раменете на работниците, които отведнъж започнаха да ги носят чевръсто.

В това време прочувственият глас на един мургав левент се извиси от кърмата:


Роза те наричам, мила, розов цвят си ти.

Слънце искам да закича в твоите коси.

И небето, и земята да се съберат,

мен от мойта роза не ще разделят.


И останалите левенти се присъединиха към песента. Мощните мъжки гласове обиколиха древните хълмове около Златния рог. Стреснатите чайки сякаш припяваха на песента, кряскайки, докато се извисяваха в небето.

И Сюлейман си тананикаше известно време тази песен, която без съмнение беше изпята за него и Хюрем.


Роза те наричам, мила, розов цвят си ти.

Слънце искам да закича в твоите коси…


След като отиде на намаз в знак на благодарност и се върна в харема, вече се беше свечерило. Помоли се детето, което скоро щеше да поеме в прегръдките си, да бъде здраво и дълголетно, а походът, който щеше да предприеме, да приключи с победа. Когато влезе в покоите ѝ, той заповяда на прислужниците, които се разтичаха припряно да известят Хюрем за идването на султана, да мълчат. Тихичко отвори вратата на стаята ѝ; тя спеше върху пищния диван пред прозореца. Вътре се чуваше само пращенето на дървата в огнището. Спокойна, щастлива усмивка се бе разляла по лицето ѝ, което лампата осветяваше меко с мъждукащия си фитил, дори и в съня си беше усмихната.

Вече бе повярвал, че Хюрем е неговата благословия. Колко свежа, колко красива беше! В нейно присъствие мигом забравяше за скръбта, тъгата, мислите, които непрекъснато го гризяха, военните планове. Душата му бе изпълнена със спокойствие и радост. Всъщност какво повече може да иска един мъж от една жена? Поколение ли? Хюрем му бе дала и това.

Пък и с нея можеше да разговаря на всяка тема. Например преди време, когато в разговор бе споменал, че пехливаните се борят, след като намажат телата си с мазнина, Хюрем бе зяпнала и бе извикала:

— Как е възможно? Може ли човек да се бие с намазнено тяло? Мъжете ще се изплъзват от хватките си.

— Ами нали точно в това е майсторлъкът, красавице моя. Докато коремът не види звезди…

Хюрем не можа да се стърпи и се изкиска при тези думи. Сюлейман харесваше тъкмо това в нея — непринудените ѝ реакции и спонтанно направените коментари.

— Какво означава коремът да види звезди? Те през нощта ли…

Още преди момичето да се изкаже, Сюлейман се разтресе в пристъп на смях.

— Ах, Бог да те поживи — каза, щом се успокои. — Каква ти нощ? Естествено, че се борят по светло.

— Тогава как коремът вижда звездите?

— Така се казва. Така казват, когато гърбът на победения пехливан опре земята. Нали гърбът е долу, а коремът гледа нагоре.

Този път Хюрем се изкикоти.

— Пехливан, чийто корем зяпа звездите — повтаряше тя и се кискаше.

Смехът ѝ бълбукаше като вода. И носеше спокойствие като ромоленето на поточе. Сюлейман се опитваше да поправи думите ѝ сред пристъпите от смях:

— Не „който зяпа“, а „който вижда, който вижда“.