— Не научих кой знае какво. Обаче в двореца има празник. Изпращат се вестители навсякъде, за да разгласят добрата новина.

— Каква новина, кажи де!

— Ханът на Крим, хан Мехмед Герай…

Докато Джафер продължаваше да говори, на Хюрем ѝ се искаше да извика от щастие, защото разбра, че ханът е жив.

Черното момче продължи, без да подозира как ще разтърси господарката си с новината, която носеше.

— Поднесъл е уваженията и предаността си на нашия султан и е изпратил добрата новина, че кримските храбреци са победили.

Нарочно ли го правеше момчето? Не разбираше ли какво любопитство я бе завладяло? Протакаше до безкрай това, което имаше да каже. Хюрем беше впила поглед в устата на евнуха.

— Имало някакво място, наречено Московското княжество. Кримските конници го завладели.

Не можа да повярва на ушите си — кримските конници в Москва ли са навлезли?

Момчето продължи, сякаш отгатнало въпроса на господарката си:

— По улиците на Москва сега обикаляли татарски юнаци с чалми, калпаци и оголени саби. Кримският хан пратил новината: Забучих белия байрак на Златната орда върху Кремъла, а до него се веят също алените и зелените знамена на Сюлейман хан. Младият принц в княжеството, наречен Иван Грозни, едва се спаси…

Хюрем вече не слушаше. Пък и да слушаше, нищо не чуваше. В главата ѝ настана хаос. Бяха нахлули в родината ѝ. Добре де, Москва не беше точно нейната родина, обаче Рутения се намираше там, където свършваше границата на Московското княжество и започваха териториите на Полша. Значи не се беше разминало само с това, че селото ѝ бе опустошено, а цялата ѝ родина бе окупирана от край до край. Кой знае още колко Александри бяха метнати на гърбовете на конете на казахските и татарските конници и бяха отвлечени в планините?

Обърна глава, за да прикрие сълзите си. Цялата ѝ злочестина се изливаше в една-единствена мисъл: „Нямам си село, нямам дом, нямам си никого, нямам родина, а мен има ли ме изобщо, Господи!“.

Докато безгласният ѝ бунт нарастваше като лавина, в главата ѝ изникна въпрос: „Каква съм аз?“. И продължи да се пита: рускиня ли съм, украинка ли, полякиня ли съм, каква съм? От всичките по малко или само една от тях?

Наистина, каква беше тя? След като не знаеше точно, защо плачеше заради нашествието в Москва? Видя, че в съседната стая Мерзука се хвърли щастлива на врата на Емине. Татарското момиче щеше да празнува победата на своите. Дали пък да не се има за татарка, помисли си за момент. Та нали в продължение на шест години живя в кримските земи, в Кримския дворец? Ами така де, в края на краищата Хюрем беше духовната дъщеря на Гюлдане султан, съпругата на наследника на Златната орда хан Менгли Герай. За момент се отнесе. За един миг претегли в главата си всички въпроси и техните отговори. Изведнъж вдигна глава. Раменете ѝ се изпънаха. Изтри очи с опакото на ръката си. Беше разрешила проблема със самоличността си.

Не, тя не беше нито рускиня, нито украинка. Нито пък полякиня. Тя беше вече османка. Хюрем хасеки, единствената любимка на султан Сюлейман, владетеля на света. Така да се знае и така да се пише!

Под слисания поглед на Джафер Хюрем стана от мястото, където преди малко проливаше сълзи.

— Веднага трябва да се приготвя и да изтичам при валиде султан — каза тя. — Да не даваме повод на никого да каже: „Гледай тази московска гяурка как се срина, щом чу, че Москва е завладяна. И все пак владетелят ни ще приеме ли московчанката в леглото си?“.

Докато вървеше с решителни крачки, Хюрем си заповяда сама да свикне да се радва на победите на Османската държава. Тя е османската кралица!


XXXIV


През тази зима новините се сипеха като порой. Дворецът, все още опечален след смъртта на принц Махмуд, споминал се, преди да навърши деветата си година, се оживи от щастливата вест, която Хюрем хасеки донесе на валиде султан.

— Майко — каза Хюрем стеснително, — ние сме в положение.

Още като видя притеснението, с което Хюрем я заговори, възрастната жена разбра какво е това положение у хасеки, но все пак попита:

— Какво има, дъще? Да не си болна?

Хюрем забоде поглед в земята и не повдигна глава. Лицето ѝ бе пожълтяло.

— Кажи, момичето ми. Какво ти е?

Без да вдига глава, тя бавно прошепна:

— Вероятно сме настинали.

— Само това ли е?

Настъпи тишина и Хюрем запелтечи с глас, който едва се долавяше:

— И… такова… закъснява… ми… уважаема… майко.

От доста време Хафса султан очакваше тази новина с нетърпение, но и със страх.

— Сигурна ли си? Колко?

— Близо два месеца, майко — кимна Хюрем.

Хафса султан моментално повика слугините си с пляскане на ръце.

— Веднага съобщете на акушерките.

В харема настъпи врява — това обикновено не се случваше, когато оповестяваха, че някоя наложница е бременна. Но този път акушерките бяха привикани от самата валиде султан. Обичайно, когато някоя наложница забременееше, Хафса султан само я посещаваше и единствено отправяше благословия:

— Аллах да ти помогне да родиш със здраве.

Сега самата тя се вълнуваше. Пък и Хюрем не приличаше на другите наложници. Тя беше вече втората по важност жена в двореца след майката на падишаха. Откакто я бе приел в леглото си, султан Сюлейман не бе имал близост с друга, освен с Хюрем. Палавият принц Мустафа разведряваше Сюлейман, докато не го изпратиха в Маниса заедно с Гюлбахар. А сега го лекуваха любовта на Хюрем, нейното усмихнато лице, ненаситните ѝ дълбоки очи и песните ѝ, на които владетелят вече се опитваше да приглася.

Акушерките дотичаха. Прегледаха обстойно Хюрем хасеки върху дивана, където Хафса султан я бе сложила да легне удобно върху наместените зад гърба ѝ възглавници. Допряха уши и се опитаха да доловят някакъв звук от утробата ѝ. Хюрем и Хафса султан изгаряха от нетърпение да чуят диагнозата, но акушерките се отдръпнаха в един ъгъл, пошушукаха си нещо и после прегледът започна отново. Леко надигнала се, Хюрем следеше притеснено жените, които се бяха надвесили над корема ѝ и я опипваха тук и там. Нещо лошо ли имаше? Та Мерзука вече потвърди бременността, още сутринта ѝ каза:

— Господарке, бебето ти даже е започнало да мърда.

Е, тогава какво ставаше? Защо акушерките не казваха нищо?

Хюрем усещаше от доста време, че е бременна. Но не каза на никого, за да бъде сигурна. Молеше се на Всемогъщата Дева да я дари с бебе.

Не след дълго гаденето ѝ стана толкова силно, че не можеше да се скрие. Мерзука следеше всяко нейно движение с подозрителен поглед. Един ден неочаквано заяви:

— Май на моята господарка ѝ се дояждат разни неща поради бременността.

И Хюрем усещаше потрепвания в утробата си, някъде в слабините. Сякаш бе някакво едва доловимо мравучкане, някакво трептене. В продължение на цели нощи развълнувано си мислеше как носи живот в себе си.

Отначало се изплаши. Обзе я един съвсем нов, непознат за нея трепет. Но малко ли се бе молила за дете? Ето, Господ бе откликнал на молитвите ѝ. Нощем прокарваше ръце по корема си и мислеше за бебето. Свикваше с мисълта за него, опитваше да се сближат. Заедно със Сюлейман бяха създали нов живот. С владетеля на света — султан Сюлейман. Можеше ли да има по-невероятно чудо от това? Тя щеше да роди принц и той щеше да стане падишах, когато му дойдеше времето.

Обстойният преглед на акушерките накара и Хафса султан да изгуби търпение.

— Що за дълъг преглед е това? Защо не можете да вземете решение?

Главната акушерка се изправи и обърна нищо неиздаващ поглед към Хюрем. Докато другите жени все още опипваха корема ѝ, безизразното като стена лице на главната акушерка се раздвижи. Погледът ѝ се смекчи и тя отправи към Хюрем нежна усмивка. Жената се обърна към валиде султан.

— Синът ти, владетелят, отново ще става баща, султанке-майко — каза. — Хюрем ханъм е бременна почти в третия месец. Очаквам възнаграждението си за добрата вест.

Докато Хюрем мислено крещеше от радост, Хафса султан се надигна от мястото си и тръгна към нея. Не знаеше дали да се радва, или да се бои? Разбира се, че трябваше да се радва, задето синът ѝ ще има още едно дете. На всичко отгоре Хафса обичаше това момиче. Хюрем ханъм, самата все още дете, само след няколко месеца щеше да стане майка. Майка на внука ѝ.

Дали детето ще е момче?

Двама принцове за един престол вещаеше опасност. Дори и смърт. Този дворец се беше нагледал на множество трагични битки за трона! Бащи, които убиваха синовете си. Престолонаследници, които въставаха срещу бащите си. Тя самата с години предпазваше Сюлейман от гнева на баща му, за да не го сполети беда. Веднъж, когато съпругът ѝ Селим хан повика Сюлейман в Истанбул, Хафса султан бе припаднала от страх. Откъде можеше да знае, че падишахът отива на поход и вика сина си, за да го остави на своето място в Истанбул начело на държавата? Никой не подозираше какъв ужас изживя тогава Хафса.

Ето че сега нещата отново можеха да се объркат. Ако и Хюрем родеше син, той щеше да стане съперник на принц Мустафа, сина на Гюлбахар. Да, съдбата се беше усмихнала на Мустафа — той е големият, престолът му принадлежи по право, само че дали малкият принц щеше да се примири със съдбата? Когато дойде времето и престолът се падне на Мустафа, дали големият ѝ внук щеше да остави жив принца, роден от Хюрем? Такъв беше редът в света. Беше ужасяващ, но от Завоевателя насам Османската империя бе оцелявала именно така. Ако се наложеше да се пролее кръвта на баща, син или брат в името на империята, то убийството беше оправдано.

Възрастната жена изпита ужас, угнетена от злините, които можеха да се случат в бъдеще.