Въпреки че още не разбираше добре езика, Хюрем усети намека, заплахата, дори унижението в тези думи. Сюлейман поклати глава, видимо доволен, без да покаже дали е доловил скрития смисъл.

Ибрахим не можа да види омразата, която извираше от очите на Хюрем под покривалото. Ако можеше да зърне лицето ѝ, със сигурност щеше да разбере, че си е спечелил заклет враг, който не биваше да пренебрегва.

Докато подкарваше коня си в тръс, тя се закани на този хърватски храненик, че хубаво ще види уменията и знанията на Хюрем! Ще разбере дали оттук насетне Османската империя ще слуша неговите разпореждания или волята на московската наложница!

Онази нощ султан Сюлейман се развихри като любовна буря. Дълго се взира в очите на момичето. Не можеше да се нарадва на късмета си. Отпи от усмивката ѝ с удоволствие, сякаш беше вино. Ето това е неговата жена — пълна с любов, гореща и войнствена. Знае и как да гали, и как да убива!

Ибрахим беше прав — преценките на Сюлейман винаги бяха точни. През онзи ден за пореден път се увери в правилния му усет, с който бе предпочел Хюрем пред Гюлбахар.

Султанът обгърна ръцете на момичето с дланите си. Някак не му се вярваше, че тези ръце, нежни като крила на гълъб, бяха толкова силни, че да запращат смъртоносни стрели. Целуна ги с любов. И след това се разбушува буря от страст, продължила до изгрев-слънце.

Но нещата не потръгнаха, както искаше Хюрем. Падишахът не се отказа от дългите вечерни разговори с Ибрахим в кулата Фатих, която гледаше и към зелените острови в Мраморно море, и към необикновените красоти на Босфора. Безброй вечери Хюрем чакаше с часове Сюлейман пред пращящото огнище, изяждайки се от яд. Но не се отказа, не се предаде на съня. Не показа пред околните нито гнева си, нито разочарованието си. Когато падишахът дойдеше, изтичваше и се отпускаше в ръцете му. Задушаваше го с огнени целувки. Дори и веднъж не се оплака с думите:

— Господарят ми отегчи ли се от мен? Вече прекарва повечето си време с Любимеца Ибрахим.

През една такава самотна вечер Хюрем си зададе въпроса, какво всъщност иска? Любов или власт? Отговорът изведнъж изплува в съзнанието ѝ. Власт, могъщество! Само че и властта, както и любовта изискваше търпение.

— Щом е така, ще чакам — каза си. — Властта си заслужава тези мъки.


XXXIII


През една нощ, в която беше сама, Хюрем скочи от леглото, разбудена от викове:

— Султане, султане!

По коридорите на харема се чуваха притеснени гласове. Когато виковете се смесиха със звънтене на саби, тя разбра, че сред тези, които бяха дотичали, имаше и войници на падишаха. Значи се беше случило нещо много важно, защото не бе прието войници да влизат в харема. Какво ставаше? Сърцето ѝ заблъска от вълнение. Сред десетките гласове позна този на чауш-башията:

— Владетелю, владетелю!

Мерзука и останалите прислужнички също се събудиха. Докато Сетарет калфа се опитваше да запали лампите, останалите момичета викаха, сновейки от стая в стая.

Врявата навън постепенно нарасна. Сред многото мъжки гласове се долавяше женственият глас на Сюмбюл ага:

— Шшшт! Излезте. Веднага излезте. Не нарушавайте тишината в харема. Яростта на владетеля… — умоляваше той.

Пискливият, изпълнен със страх гласец на мъжа се губеше сред виковете на мъжете.

— Стига сте хленчили — смъмри момичетата Хюрем, докато ставаше от леглото.

Емине веднага облече Хюрем в халата, който валиде султан ѝ бе подарила.

— Има вести от Крим, владетелю! — извика плътен глас.

От Крим ли?

В миг сърцето на Хюрем заби като камбана. Значи има вести от Крим! Мястото, което наричаха Крим, беше толкова близо до нейния край, до полята, ухаещи на мащерка.

— Вестоносецът на кримския хан чака да бъде приет, султане — отново се обади чауш-башията. — Ако новината, която нося, не заслужава да събудя владетеля на света, отсечете ми главата, казва и друго не споменава.

Хюрем бе долепила ухо на вратата и се опитваше да долови за какво става дума. Каква можеше да бъде вестта, толкова важна, че да будят посред нощ самия султан Сюлейман?

В този миг Хюрем позна гласа на главния соколар Ибрахим.

— Замълчете бе, нахалници!

Изведнъж гласовете секнаха. Когато чу мъжа, Хюрем се вледени. Значи, докато тя спеше тук сама в леглото си, той беше при падишаха.

— Хърватско прасе — процеди вбесена.

Ясно беше, че султан Сюлейман отново си блъскаше главата над картите в стаята си заедно с онази хърватска свиня. Ибрахим не викаше, но думите, които произнасяше почти шепнешком, плющяха като камшик.

— Вие изобщо ли нямате срам?

— Аз ги предупредих, но… — опитваше се да обясни Сюмбюл ага с едва доловим гласец.

— Може ли така да нахълтвате до вратата на султана? — прекъсна Ибрахим главния евнух. — Наказанието за нахлуване в харема и нарушаваме на тишината и спокойствието му е дръвникът, не знаете ли това? Ако вестта, която идва от Крим, не е толкова важна, че да потисне гнева на нашия господар падишаха, лошо ви се пише. Така да знаете. Гневът на нашия падишах ще се стовари върху всички ви.

Чауш-башията му каза нещо, което Хюрем не можа да чуе. Ибрахим остана безмълвен за известно време и после разпореди:

— Веднага известете Пири паша.

Сега и в неговия глас се усещаше едва доловимо вълнение.

— Събудете и Ферхад паша. Не забравяйте Ахмед паша и Пиял паша. Нашият господар ще чуе новината от кримския хан в залата за аудиенции.

Разговорите приключиха. Някаква врата се затвори. Вероятно Ибрахим се бе върнал при падишаха. Шумът от стъпките и глъчката се отдалечиха и всичко наоколо потъна в онази непоносима тишина на нощите в харема.


Хюрем не мигна до сутринта. Каква новина бе дошла от Крим за султан Сюлейман, толкова важна и толкова спешна, че дори не търпеше отлагане. През тревожното ѝ съзнание се гонеха мисли за собствената ѝ съдба. Ако се е споминал хан Мехмед, какво ще стане с нея? Ако Сюлейман я изгонеше оттук, би се подслонила единствено при Ай Бала ханъм.

Ето че въпросът, който я гризеше още от първия ден, когато пристъпи в сарая, внезапно изплува на повърхността. „Ами ако Сюлейман ме прогони?“

До този миг тя всячески потискаше това притеснение. Сега, макар и мислено, за първи път се изправи пред страха си да не остане отново без дом. А и татко ѝ Тачам го нямаше до нея, за да я вземе и да я спаси. Да я метне на гърба на Умут и да препусне към свободния въздух в планините.

— Не — измърмори си. — Ханът не може да е умрял. Нали чауш-башията каза, че вестта била изпратена от кримския хан. Не се страхувай.

Дяволът в нея веднага възрази на това със зловещ кикот.

— Чакай малко. Не бързай да се радваш. Мъжът не каза Мехмед Герай. Може би Мехмед Герай е умрял, а на негово място друг е станал хан.

Тази вероятност беше достатъчна, за да накара Хюрем да потръпне. Смъртта на Мехмед Герай означаваше тя да изгуби и Ай Бала ханъм.

— Това ли ще са единствените загуби? — питаше се. — Може би скоро и Хафса султан ще ме остави. И бездруго с единия крак е в гроба. Тогава няма да имам никого на този свят. Господи, аз съм съвсем сама! Нямам си никого!

На сутринта Хюрем отрано тръгна към отделението на наложниците с надеждата там да научи новината на пратеника.

Ако там беше Екатерина, обезателно щеше да чуе нещо. Но нея я нямаше. В деня, в който улови злобните погледи на момичето, Хюрем реши да го отдалечи от двореца. Екатерина беше много опасна за нея. Ако проговореше, това щеше да означава краят за Хюрем. През Коледната нощ, когато падишахът я попита:

— Какъв подарък искаш от мен? — Хюрем откри възможност да се отърве от момичето.

— Здравето и благополучието на Негово Величество султана са най-големият подарък за нас.

— Не, Ибрахим ми припомни вашия обичай да си подарявате подаръци на Коледа. Хайде, кажи какво ще пожелаеш?

И отново вживяла се в ролята на онова малко палаво момиченце, Хюрем поиска от Негово Величество султана да освободи една нейна много скъпа приятелка.

— Пък току-виж ѝ било писано да ѝ излезе късметът и да се омъжи. Ще бъде благодеяние — каза тя и не пропусна да сведе глава.

Не изминаха и петнадесет дни, когато Екатерина беше сгодена за един възрастен паша и замина за Кютахия[74]. В действителност това означаваше заточение за момичето. За всеобща изненада Екатерина бе доволна от положението си. Радваше се, че вместо да живее затворнически живот между четири стени в харема, щеше да стане съпруга на паша, макар и възрастен. Тя изрази благодарността си, като се хвърли в ръцете на Хюрем, преди да си тръгне от двореца.

Отделението на наложниците сякаш бе оглушало без Екатерина. Момичетата дори не бяха чули патърдията през нощта. Развявайки полите си, Хюрем се върна с празни ръце оттам. Веднага прати Джафер по петите на Сюмбюл ага. Така де, нямаше да отиде при Хафса султан и да започне да я разпитва:

— Какво стана през нощта, уважаема майко? Каква вест е пратил братът на първата жена на мъжа ти — хан Мехмед Герай?

Докато чакаше Джафер, я сви коремът от безпокойство и нетърпение. Тя можеше да усети промяната в атмосферата на двореца. Когато погледна през решетките, видя, че дежурните стражи се прегръщаха. До този ден никога не бе виждала подобно нещо между войници. Отначало не му придаде значение, мислейки си, че е случайност. Същата сцена се повтаряше при всяка смяна на пост. Сякаш празнуваха нещо. Но какво?


Когато Джафер дойде, подтичвайки, тя вече се намираше на ръба на търпението си.

— Разбра ли нещо? Разказвай бързо! — попита припряно.