— Значи е работил при тази жена.

— Да, така е. С течение на времето Ибрахим започнал да върти къщата, лозята и градините на жената. Вършел ѝ всякакви услуги…

Хюрем прекъсна думите на евнуха, изричайки многозначително:

— Всякакви услуги ли?

Щом видя палавата детска искра в очите на Хюрем, по физиономията на мъжа се появи усмивка. Огромните му устни се разтвориха, а белите му зъби блеснаха за момент и после пак се скриха.

— Ех, чак толкова не знам. Момчето е било младо, хващало е око. А жената — вдовица, зажадняла за ласки с годините. Огън и барут могат ли да стоят един до друг? Вероятно нещо е станало. Но да не им приписвам разни грехове. Не знам.

Хюрем само кимна с глава. Мислеше дали тази информация щеше един ден да ѝ бъде от полза.

— Ибрахим много се прочул. Всички богаташи и аги в Маниса се редели на вратата на вдовицата и искали да им го даде. Но жената не го пускала. Хвалебствията по адрес на Ибрахим достигнали до ушите на нашия господар. Един ден той отишъл на лозето, където работел Ибрахим. Много харесал проницателността на момчето, реда, който било въвело, както и трудолюбието му. Пък и двамата били връстници. Веднага си допаднали. Когато принцът поискал Ибрахим, жената започнала да го усуква, но нямало как да откаже на самия престолонаследник. Най-накрая му подарила Ибрахим. И от онзи ден насам той е много близък с нашия господар. Как да кажа, близки са си като двама приятели. Правят всичко заедно.

По едно време Сюмбюл си пое въздух.

— Когато султан Селим хан си отиде от този свят, нашият господар дойде на кон от Маниса в Истанбул по най-бързия начин. За да не остава великата държава без покровител. Хайде, познай кой беше с него?

Как можеше да не познае.

— Ибрахим — каза тихо Хюрем.

Агата кимна.

— Двама конници. Единият — султан Сюлейман, а другият — главният соколар Ибрахим. Везирите и агите, които бяха излезли, за да го посрещнат, останаха слисани.

Сюмбюл се опита да прецени доколко думите му бяха повлияли на момичето. Когато не откри никаква следа, отново се наведе към ухото на Хюрем и каза:

— Говори се, че господарят ни не се захваща с нищо, преди да се посъветва с Ибрахим. — Огледа се потайно и когато видя, че наблизо нямаше кой да ги чуе, прошепна: — Само някой да не подслушва! Това ми липсва сега. Аз само предавам, каквото съм чул.

Ето това беше важно. Щом имаше хора, които казваха: „Господарят ни не се захваща с нищо, преди да се посъветва с Ибрахим“, значи те, които и да бяха, не бяха доволни от тази близост.

Очевидно Хюрем имаше тайни съюзници в двореца. Кои ли бяха те? Непременно трябваше да разбере. Но реши да не пита Сюмбюл за това сега, че да не го изплаши.

Надзорникът на харема отново се огледа наоколо.

— Знаеш ли как везирите наричат главния соколар? — каза той.

Щом Хюрем завъртя отрицателно глава, Сюмбюл ага отговори, извръщайки черните си очи, така че бялото им лъсна.

— Казват му Любимеца[73]. Любимеца Ибрахим.


Наред с Любимеца Ибрахим султан Сюлейман се сдоби и с друг ловен другар. Хюрем.

Тя уреди нещата съвсем лесно. Майсторски състави плана си още от деня, в който реши да не оставя владетеля сам с Ибрахим, когато излиза на лов. Също толкова майсторски и го приложи. Предложението дойде не от нея, а от падишаха.

Веднъж, след като се беше върнал от лов, докато я прегръщаше, Хюрем забеляза, че Сюлейман беше посърнал.

— Да пази Бог, случило ли се е нещо, което да натъжи Негово Величество султана?

— За три дни не можахме да хванем и един заек.

Хюрем погледна падишаха с невярващи очи.

— При положение че уменията ви в лова са пословични, вероятно не очаквате да повярваме на тези ваши думи?

— Дори и един заек не можахме да хванем. Вярно, че се върнахме с един-два глигана и с елен, но никой не извади късмет със заек. Какво ще кажеш за това, красавице на красавиците?

— Ще кажа, че господарят ни се шегува. Или…

Забелязал, че Хюрем в последния момент се отказа от думите, които щеше да изрече, той даде знак, че иска тя да довърши изречението си:

— Или?

— Или… владетелят изпитва нас, неговата робиня…

Когато Сюлейман завъртя отрицателно глава, Хюрем реши, че беше дошло време да изрече думите, които всъщност имаше да каже:

— Тогава… извинявам се, но ловните другари, които съпровождат моя султан, не струват.

Падишахът много се учуди.

— Не струват ли каза, Хюрем?

— Точно така. Защо иначе един майстор ловджия три дни поред ще се връща с празни ръце?

С усмивка под мустак султанът показа, че не приема тези думи много сериозно.

— Всички са майстори ловджии. По каквото стрелят, убиват го.

— Но не могат да намерят заек.

Ако не беше палавата детска усмивка по лицето на момичето, падишахът можеше и да се засегне от тези думи. Учудено вдигнатата му вежда се върна в предишното си положение. Полунасмешливо, полусериозно каза:

— Щом моите ловни другари не го откриват, Хюрем хасеки ли ще знае къде е заекът?

— Разбира се — не закъсня с отговора Хюрем, докато се усмихваше палаво.

— Наистина ли? И какво щеше да направиш?

— Щях да подмамя заека.

Сюлейман се развесели.

— Гледай ти! Как по-точно?

— Моят татко Тачам казваше така: Виж, Александра, не подценявай заека, понеже е малък. Ако животът му е в опасност, той ще намери начин да те заблуди, ако е усетил миризмата ти, няма да излезе от дупката си за нищо на света, затова първо ще прикриеш миризмата си, че заекът да не те усети, докато ти се приближиш достатъчно…

От време на време Хюрем разказваше нощем на младия падишах за случките, които бяха преживели с Тачам Ноян, и тези приключения изглеждаха на Сюлейман като приказки. Затова не му се сториха странни думите „моят татко Тачам“.

Момичето обясни тактиката на казахския храбрец спрямо зайците като нещо обичайно. Хванала ръкоделие в ръце, тя говореше за мъжките занимания. Но в гласа на девойката нямаше поучителна нотка — вече бе разбрала, че Сюлейман мрази събеседникът му да изтъква, че знае нещо по-добре от него, и да се възгордява, че е по-осведомен.

Колкото до знанията, султан Сюлейман и ловните му другари знаеха хиляда и един начина да изкарат заека от дупката му, но ето че през онези три дни нито един трик, нито една примамка не бяха свършили работа.

— Този твой татко Тачам как си прикриваше миризмата?

— Взимахме по една шепа подпалки в ръка и ги запалвахме. И докато вървяхме, за да пушат повече…

Изведнъж падишахът доближи ръката си до устните на Хюрем и я прекъсна.

— Чакай малко, чакай малко. И тебе ли водеше на лов?

— Беше ме научил и да стрелям с лък.

— Хайде стига! С тези твои красиви, нежни ръце си опъвала лък и си пускала стрела, така ли?

Хюрем сякаш малко се обиди на този въпрос, от който лъхаха съмнение, учудване и насмешка, но не го показа. Само кимна.

— И как успя да го направиш?

Хюрем му разказа, като се стараеше да не подразни мъжкото му самолюбие. Не се хвалеше, дори си измисли смешни сценки, които всъщност изобщо не се бяха случвали:

— Първия път, не знам как, стрелата се измъкна от ръцете ми и полетя.

Успя да сътвори в очите на Сюлейман образа не на момиче ловец, а на едно палаво девойче, което обикаляше из горите заедно с един планинец.

Сюлейман се смя дълго и поиска подробности:

— Я разкажи как опъна лъка, как го опъна?

Когато Хюрем скочи весело на крака и показа как бе опънала тетивата, той хвана момичето в прегръдките си, целуна го и го погали. И внезапно рече:

— И ти трябва да дойдеш с нас на лов.

Изгаряше от нетърпение да чуе тази покана, но успя да се престори на много учудена.

— Какво, аз ли?

— Разбира се. Да видим и ние как се ловят зайци с подпалки.

— Но сред толкова мъже…

— Лесно ще стане. Ще се предрешиш.

Тя така и направи. Облече се с мъжки дрехи. Покри лицето си и по време на първия ловен поход, в който участва, Хюрем удиви всички — и султан Сюлейман, и главния соколар Ибрахим, и останалите аги и бейове. Яздеше, прегърнала врата на коня, хвърчащ като вятър, скрила лицето си в гривата му; майсторски стреляше с лък, умело преследваше плячката — сръчността ѝ слиса дори и отбраните придворни ездачи. А когато по нейно предложение бяха запалени подпалки и заради пушека три-четири заека се показаха, настроението на падишаха рязко се подобри. Сюлейман бе въодушевен най-много от това, как Хюрем повали една сърна със стрелата, която пусна, яздейки, сякаш се състезаваше със светкавиците. От устите на всички ловци се откъсна едно учудено „Ооо!“, после гласовете им се извисиха в похвални възгласи.

А докато младият падишах възнаграждаваше успеха на любимата си жена с аплодисменти, той каза на Ибрахим:

— Гледай, главни соколарю, едно невръстно дете се превърна в твой съперник.

Ибрахим знаеше, че това „невръстно дете“, както го нарече падишахът, беше Хюрем хасеки — всички, които присъстваха на лова, бяха наясно с това, но се правеха, че не се досещат, за да не обидят султана.

— Винаги съм казвал, владетелю мой, че няма по-добра преценка от вашата. Простете ми, трябваше да знам, че и при избора на ловен другар ще вземете толкова точно решение.

След ласкателните си думи Ибрахим бавно се обърна към Хюрем, която внимателно следеше разговора, изправена върху гърба на коня.

— Пък и любимците на нашия господар не са наши съперници, те са наши любезни спътници. Не бихме се състезавали с тях нито по умения, нито по знания.