Хюрем благодари за тези думи, като протегна устни.

— Само главният соколар се оплаква от теб, Хюрем хасеки.

Пак онзи мъж! Пак онзи мъж — Ибрахим, който виждаше Сюлейман по-често от нея. Въпреки ревността и гнева, които се надигаха у нея, тя се направи на учудена, сякаш за първи път чуваше това име.

— Кой казахте, султане мой?

— Ибрахим, главният соколар. Онзи Ибрахим, дето ми беше напомнил за вашите обичаи по Нова година.

Всъщност, ако в онзи ден бе видяла главния соколар, Хюрем можеше и да го целуне. Сюлейман бе влетял неочаквано в покоите ѝ с развят кафтан и я бе попитал:

— Какъв ден е днес?

— Четвъртък.

— Не, не питам това. За теб днешният ден би трябвало да има особено значение.

Момичето не разбра.

— За мен има само един ден, който е с по-особено значение. И това е денят, в който бях удостоена с любовта на моя султан.

За момент падишахът си помисли колко е сладкодумна, замайва само с две изречения! Отнесено погали косите ѝ.

— Ние не сме много наясно, но Ибрахим ни напомни, че днес било Коледа. Така ли е?

Хюрем изведнъж се натъжи.

— Хайде, приготви се — каза весело султан Сюлейман.

— Какво ми заповядва да направя Негово Величество султанът?

— Отиваш на църква, Хюрем ханъм. Ти не си ли християнка? Трябва да отидеш на Коледната литургия.

Хюрем не можеше да повярва на ушите си. Църква ли? От очите ѝ бликнаха сълзи. Остави правилата и порядките. Като прегърна Сюлейман пред ококорените погледи на прислужничките си, тя изхлипа:

— Толкова отдавна… толкова отдавна беше.

Вярно, колко години бяха изминали, откакто не бе влизала в църква? Три ли, четири ли, или пък сто, както ѝ се струваше днес? Докато задушаваше султана с благодарствени целувки, каза:

— Аз знаех, но не посмях да кажа.

— Бива ли такова нещо? Хайде, приготви се. Сюлейман на намаз, а Хюрем в църквата.


Онзи ден за първи път Хюрем целуна ръката на султан Сюлейман с истинска благодарност. Почувства се странно.

Приготви се припряно. Наметна и една черна пелерина с огромна качулка. Не искаше никой да я познае. Когато денят се смрачи, една карета я остави пред църквата в Балат[70], останала от византийско време. За момент в сърцето си усети страх да не се изгуби, но сред тълпата пред църквата най-напред видя Джафер. А после и чауш-башията и няколко пазачи, които се бяха предрешили. Нейният любим владетел бе разпоредил да се вземат всички мерки за спокойствието и сигурността на Хюрем.

След години, за първи път на тази Коледа, Хюрем се помоли не на счупената икона, която вадеше от торбата си с чеиз, а в църква, останала от Източната Римска империя. Сведе глава и зашепна пред олтара, украсен с разноцветни стъклописи, с Дева Мария и Иисус на кръста.

— Всемогъщи Иисусе, скъпа Майко Мария. Вижте, аз дойдох, познахте ли ме? Александра… дъщерята на отец Никола от Рутения и на майка си Илона…

Замълча, сякаш очакваше някакъв отговор от небесата. Ако някой повдигнеше качулката, хвърляща сянка върху лицето ѝ, и погледнеше, щеше да види сълзи, които се стичаха от очите ѝ като ручеи.

Запали свещите, нарочени за благодарност, че султан Сюлейман я видя и хареса.

— Простете ми. Не можах да удържа на думата си. Не мога да запаля милион свещи, както се бях зарекла, но Всемогъщи Иисусе, скъпа Богородице, знайте, че Александра пали всяка свещ с желанието да бъде не една, а хиляда.

Докато пълните с всепоглъщащо чувство молитви се извисяваха нагоре към пищния купол на църквата, Хюрем все още се молеше.

— Сега ме наричат Хюрем. Има и такива, които ми казват московска наложница. За тях аз съм московската любимка на султан Сюлейман. Пазете ме. Не ми отреждайте бъдеще като това на Гюлбахар. Нека съдбата ми не е такава — днес да съм в обятията на султан Сюлейман, а утре — не. Не лишавайте сърцето на османския първенец от любовта към мен.

Гласът ѝ, който сякаш кънтеше в главата ѝ, в един момент замлъкна. Дали устните ѝ се движеха? Не беше усетила. Очите ѝ, мокри от пороя сълзи, се спряха върху статуята на Дева Мария, държаща в прегръдките си малкия Иисус. На Хюрем ѝ се стори, че спокойното лице на Богородица ѝ се усмихва. Вътрешният глас на хасеки отново се извиси:

— Скъпа Майко Мария, аз още съм онова малко момиче, което познаваш. Онова момиче, което всяка вечер, преди да си легне, коленичеше пред теб в къщата си на село и се молеше. Благодаря ти за това, че винаги приемаше молитвите ми. Сега имам още едно желание, Майко Мария. Не оставяй празни прегръдките ми. Дари ме със синове. Открий пътя за техните съдби. Направи така, че короната и тронът на османския род да се паднат на син от московската наложница Хюрем. Боже, възкачи на престола на Сюлейман сина на Хюрем — дъщерята на селския поп Никола.

Тази вечер Хюрем се върна в двореца, сякаш с измита и пречистена душа. Сюлейман я чакаше. Тя го прегърна с благодарност и започна да го гали, за да събуди страстта му. Но владетелят бавно се отдалечи от нея.

— Нека тази вечер не се любим, а се молим, Хюрем. Ти се моли по твой си начин, а аз — по мой. Не забравяй да споменеш в молитвите си и мен, и Османската държава, и армията. Моли се за победата на моите войници.

И Хюрем се отдаде на мисли и молитви, докато сънят не я повали. Най-много размишлява за главния соколар Ибрахим. Всъщност в едно кътче на съзнанието си тя бе записала името на този мъж, който стоеше между нея и падишаха. Осигурявайки ѝ коледното посещение в църквата, той бе демонстрирал влиянието си върху Сюлейман. Това беше един вид послание за Хюрем да внимава. И тя го беше разбрала. Това разположение на силите не ѝ се нравеше.

— Иисусе Христе — помоли се тя, докато заспиваше, — да, зная, че този мъж направи така, че да дойда при теб, но той е опасен. Не му позволявай да обърне Сюлейман срещу мен. Лиши Ибрахим от благоразположението на падишаха.

Само тя трябваше да има влияние върху султан Сюлейман.

— Падишахът трябва да слуша само Хюрем — каза си тя. — Само мен. Никого другиго.


XXXII


Пролетта на 1522 г.

Вече всички одумваха любовта между султан Сюлейман и московската наложница Хюрем. В харема, в Дивана, в училището Ендерун, в казармата, в конаците на пашите, везирите и агите, в женските хамами, по кръчмите на Истанбул все се говореше за тази любов. Тя беше като приказките за Керем и Аслъ, Юсуф и Зюлейха, Ферхад и Ширин[71].

Времето си, незаето от държавните дела, младият падишах разделяше между двете неща, които обичаше най-много — Хюрем и лова.

Хюрем полудяваше, когато Сюлейман взимаше със себе си главния соколар Ибрахим и тръгваше на лов. Вярно че към падишаха се присъединяваха цяла навалица паши, везири, държавници и други, обаче това, че Сюлейман и Ибрахим бяха заедно, беше достатъчно, за да разгневи Хюрем.

Хюрем разпита надзорника на харема и получи някои сведения. Мъжът беше хърватски еничар. Сюмбюл ага бе подметнал:

— Тези хървати изобщо не харесват сърбите.

— Нас какво ни засяга, Сюмбюл ага? Ако искат, да ги харесват, ако искат, да не ги харесват.

— Мислех си, че тази информация е важна. Значи съм се лъгал.

— Какво я прави важна? Хайде кажи, че и аз да разбера.

— Сърбите са от славянски произход, Хюрем хасеки.

Черният мъж потърси с очи някаква емоция по лицето на Хюрем, но то остана безизразно. Хасеки отдавна бе оценила важността на тази информация, но не го бе показала. Сюмбюл ага се учуди на това безразличие.

— По време на преселението на народите една част от славяните е преминала реките Дунав и Сава, слезли са до Адриатическо море и там са се заселили. Така наречените сърби са точно това племе. Това са южните славяни. Сърбите са твои родственици, Хюрем ханъм.

Лицето ѝ отново не трепна.

Ако Сюмбюл ага не знаеше колко умно и схватливо беше момичето, щеше да си помисли, че още не бе схванало. Главният евнух се доближи още повече и изсъска с потаен глас:

— Казвам това, защото се притеснявам, че хърватинът, който не обича сърби, не обича и руснаци.

— Какви са тези думи, Сюмбюл ага? На нас ни стига любовта на господаря. Какво ни интересува някакъв си хърватин? Пък и кой има правото да поставя под въпрос приятелите на господаря ни?

Когато Хюрем забеляза, че вместо „аз“ бе започнала да казва „ние“ — също както султан Сюлейман, докато говореше за себе си, — по лицето ѝ премина усмивка. В двореца на османския род така се изразяваха всички високопоставени личности и благородници — когато преставаха да си правят знаци и се осмеляваха да говорят. Щом и тя се бе присъединила към категорията на благородниците, трябваше да спазва правилото.

Сюмбюл ага отдаде усмивката по лицето на девойката на нейното спокойствие и на това, че тя не приемаше Ибрахим като реална заплаха. Обаче се лъжеше. Хюрем изобщо не подценяваше еничаря от Хърватско. В интерес на истината, тя беше нащрек още от първия ден, в който дойде в харема. Отваряше си очите за всичко и за всеки, който можеше да застане между нея и Сюлейман. Бе съсредоточила вниманието си върху Ибрахим още от първия ден, в който разбра, че той си говореше в продължение на часове с падишаха в кулата Фатих — единственото място в двореца, което гледаше към две морета.

— Какво друго знаеш?

— Казват, че е син на италиански рибар и майка хърватка. Бил роб от Парга[72], взет като еничарин, когато бил малък. Никой не знае истинското му име. По някакъв начин довели детето в Маниса по времето, когато нашият господар бил принц и санджакбей там. Бил даден за слуга в дома на една богата вдовица. Жената го нарекла Прекрасния Ибрахим заради красотата му.