Сега, докато чакаше да дойде Хюрем — новата хасеки на султан Сюлейман, — Хафса султан все още правеше равносметка на съвестта си. Очите ѝ се бяха отнесли. Понякога сякаш виждаше полята в Крим през пролетта, покрити с жълт прещип. А понякога внука си Мустафа. В прегръдките на Гюлбахар. Принцът плачеше ли, или…?

— Хюрем хасеки е тук, госпожо. — Гласът я откъсна от мислите, в които бе потънала.

Значи Хюрем официално бе станала хасеки.

Момичето се наведе, както я научи Ай Бала хатун в Крим, и поздрави според дворцовия етикет. Остана така на прага и не вдигна главата си, тъй като не бе получила разрешение от валиде султан.

— Ела, дъще! — При тази покана Хюрем тръгна напред все още със сведена глава, коленичи пред жената, целуна полите ѝ и застина в тази поза. Дали само си внушаваше, или гласът на Хафса султан беше леден? Нима майката на Сюлейман, която до днес се отнасяше към нея с любов, за една нощ се е превърнала в ледовита планина?

— Чухме, че синът ни официално е обявил навсякъде новото ви име. А и преди малко разбрахме, че за вас вече се говори с титлата „хасеки“. Сега доволна ли си, момичето ми?

Да, опасенията ѝ се оправдаха. Жената се държеше студено. В гласа ѝ не бе останала и следа от предишната обич и топлота. Хюрем отново коленичи в полите на Хафса султан. Докато клатеше отрицателно глава, раменете ѝ започнаха да се тресат.

— Не си ли щастлива, дъще? Защо? Според мен трябва да си. Виж, стана единствена любимка на сина ни. Ами че колко робини са достигнали до изключително ценното благоволение на владетеля? Според мен ти си целуната от Бог… — Жената замълча за момент и погледна тресящите се рамене, паднали в краката ѝ. — Изменчива е съдбата. Някои ги праща в заточение, а на някои им казва: „Напред, робиньо моя!“

В отговор из стаята се разнесе хълцането на Хюрем. Без да променя величествената си стойка, валиде султан се огледа. Не бе отпратила прислужниците си, за да видят тази сцена. Ето сега новата любимка на султан Сюлейман бе паднала в краката ѝ и проливаше сълзи. А околните ставаха свидетели на това чия беше властта в харема.

— Плачеш ли, дъще?

След едно изхлипване се чу слабият гласец на коленичилата Хюрем.

— Да, майко.

— Защо? Днес не трябва ли да е щастливият ти ден?

— Не можех да предположа, че ще стане така, майко.

— Кое не можеше да предположиш, дъще? Я вдигни глава!

Хюрем бавно се изправи на колене. Щом видя дълбоката мъка в очите на момичето, мокри от сълзите, жената се изуми. Честно казано, нищо не разбираше.

— Кое не можеше да предположиш, Хюрем хасеки? Защо плачеш?

— Ако знаех… че ще стане така… — измърмори Хюрем и за момент замълча. Хафса султан прецени, че представлението, което устрои, за да заяви силата и могъществото си в харема, беше достатъчно. Стигаха толкова зрелища. Плесна с ръце и подкани прислужничките си да напуснат.

След като двете девойки, които също като Хюрем седяха в полите на Хафса султан, припряно станаха и излязоха, сред нов порой от сълзи момичето продължи:

— Ако знаехме, че заради срама ни да покажем лицето си пред хората владетелят ни ще се ядоса толкова и ще вземе подобно решение… — отново се задави от хълцане.

Възрастната жена реши, че девойката хапе устни от мъка, защото не можеше да изрази болката си. А всъщност Хюрем полагаше усилие да не се засмее, понеже и тя като падишаха заговори за себе си в множествено число.

Когато се успокои, довърши изречението си, хлипайки:

— Нямаше да позволя Гюлбахар хасеки и нашият принц да си тръгнат оттук, господарке.

— Нямаше да позволиш ли, дъще? — не скри учудването си валиде султан. — Как така?

— Щях да умолявам владетеля, да посипя със сол любовната си рана, да кажа, че виновницата не е хасеки, а робинята Хюрем… — След въздишка и прихлипване Хюрем продължи: — Ако се налагаше, щях да жертвам живота си.

— Виновна ли? Но ти не си виновна. Това, което стори Гюлбахар, не заслужава прошка.

Хюрем най-сетне доведе разговора до желания момент. Като че ли ледовете в гласа на жената започнаха да се топят.

— Прости ми, султанке, но такава е любовта. Какво не би те накарала да направиш? Гюлбахар хасеки също е била толкова влюбена в нашия владетел, че е поела риска да си навлече гнева на господаря ни.

След тези думи за първи път погледна към мястото, където жената седеше в цялото си великолепие. Очите на Хюрем се срещнаха с нейните. Зад стената от сълзи девойката видя, че горделивият блясък в погледа на Хафса султан изчезваше полека.

— Казах абсолютно същите думи и на нашия господар Негово Величество султана, който снощи ме повика при себе си. Както не обърнах внимание на това, че господарят ми не хареса и промени името ми, щях да махна с ръка и да забравя, когато майката на нашия принц сметна за необходимо и удари два-три плесника на московската гяурка. А наранената си гордост щях да излекувам с любовта на султана.

— Действително ли мислиш така, Хюрем?

Докато изричаше това, гласът ѝ се беше смекчил. Хюрем знаеше, че студените като стомана посърнали очи на валиде султан се опитваха да разгадаят нейните очи.

— Да — изхълца отново. — На сутринта, след като бях удостоена с благоволението на господаря ни, изтичах първо при вас. Та нали сега, след госпожа майка ми в Крим, вас приемам за любима майка, на чиято обич, състрадателност и разум се уповавам? Ако лея горчиви сълзи, когато трябва да пея песни от радост, то е, защото искам да се допитам до майка ми. Аз съм едно малко момиче. Чужденка съм. Не зная как трябва да се държа. Кажи ми какво да направя, що да сторя, че да събера Гюлбахар хасеки с нейното гнездо, владетеля с неговия син и уважаемата ми майка с нейния внук?

След тези думи Хюрем, която се обля в нов дъжд от сълзи, се хвърли в полите на жената.

Валиде султан известно време гледа младите рамене, които се тресяха пред нея. Беше се успокоила и бе доволна от себе си. Тези сълзи са израз на мъката на едно благородно сърце. А тази, която има такава душа, била тя рускиня или иранка, е достойна за всичко. И на сина ѝ, владетеля, му трябваше такава великодушна жена, разбира се. Но ако тези сълзи са фалшиви, то не ѝ оставаше друго, освен да моли Аллах да прости греха, който е извършила.

— Стани, дъще — каза тихичко възрастната жена.

В този момент Хюрем прибави към житейския си опит едно ново правило — не е възможно да се спре жена, която добре играе своята роля. Ще постигне каквото иска, ще накара хората да вървят по нейната воля.

— Не плачи, Хюрем хасеки, не плачи. Ела, седни до мен.

Щом чу думата „хасеки“, сърцето ѝ се изпълни с вълнение. Заля я радостна вълна. Чрез обръщението „хасеки“ и майката на султан Сюлейман показваше, че приема новата любимка на сина си. Това не подлежеше на съмнение, защото нищо не би накарало тази горделива благородна жена да изрече нещо, което не иска.

Хюрем прикри радостта си и бавно се изправи, подсмърчайки. Молеше се искрата на победата да не проличи в очите ѝ. Притеснено се доближи до Хафса султан. Обхвана ръцете ѝ, целуна ги и ги докосна до челото си с думите:

— Посъветвай ме…

Още известно време Хафса султан се взира дълбоко в очите на момичето, сякаш искаше да прочете душата му, и заговори бавно:

— Нито ти, нито аз сме тези, които пишем съдбата. Нито синът ми — владетелят, въпреки цялото му могъщество. С една своя заповед той може да отнеме живот, но в действителност волята не е негова, а на Великия Аллах. Аллах е този, който е създал всички нас, земята, небето и звездите.

Погали разпръсналите се коси на момичето. Изтри от страните ѝ сълзите, ронещи се една след друга. Хвана я за брадичката и леко повдигна главата ѝ. Погледна в очите ѝ.

— Да бъде волята на Аллах. Той е този, който пише нашите съдби на челото на всеки един от нас. Ние сме само беззащитни играчки в ръцете му. Каквото и да правим, не можем да променим или да заличим онова, което ни е писано. Твоята съдба е една, а тази на Гюлбахар е друга.

Хюрем въздъхна, сякаш беше намерила утеха. Султанката забеляза, че дори и дъхът на момичето излизаше на пресекулки. Не, не можеше чак толкова да се преструва. Вярваше на Хюрем. В Крим ѝ бяха повярвали майката на Айше — Гюлдане хатун, както и Ай Бала ханъм, а също и синът ѝ — владетелят, който управляваше света и който бе открил и извадил на бял свят измамите на много везири и паши. Това момиче говореше от сърце. Тъгата в очите му бе истинска.

— Пък и Гюлбахар отново ще се върне някой ден — каза Хафса султан. — Все пак е майка на принца престолонаследник. Един ден ще влезе през ей тази врата като майка на падишаха.

Хюрем престана да слуша внимателно какво ѝ говори валиде султан. В главата ѝ се въртяха думите от последното изречение: Един ден ще влезе през ей тази врата като майка на падишаха.

Питаше се защо тази мисъл не ѝ дава покой. Защо ли? Трябваше да роди син на Сюлейман.

Целуна ръката на възрастната жена и я докосна до главата си. Оттегли се от покоите ѝ и излезе в коридора. Никой не забеляза странната искра в очите ѝ, докато вървеше с полюшване сред прислужничките.

Щом е така, Хюрем ще роди син на Сюлейман и тогава ще види уважаемата му майка какво ще стане. Времената се менят, ще дойде и този ден, в който на османския престол ще се възкачи синът на Хюрем!


Хюрем хасеки успя в продължение на дни да се сдържи и не показа радостта от победата си. Дори веднъж не се усмихна и не прихна да се смее. Прекара разгорещени любовни нощи в прегръдките на султан Сюлейман, но не издаде колко е доволна. Никой в харема не можеше да каже зад гърба на новата хасеки: на седмото небе е заради заточението на Гюлбахар. Напротив, всички повтаряха с дни: нападките ни към момичето са били несправедливи, то било чисто като сълзица. На султан Сюлейман приляга такава благородна съпруга.