Всяка целувка за Сюлейман имаше привкуса на хиляди благодарности.

Хюрем бе рискувала и бе спечелила. Вече бе научила, че за да спечелиш, трябва да посрещнеш опасността открито. И още нещо разбра тя. Нейната съдба бе подвластна на мъжа срещу нея. С една дума, излязла от устата му, той възнасяше човека до звездите и с една дума го зачеркваше и изхвърляше от живота си. Хюрем нямаше никакво намерение да бъде зачеркната и изхвърлена, даде си сметка тя, докато гледаше младия мъж, наблюдаващ я със страст над чашата, която държеше в ръката си. Бе родена, за да живее сред звездите. Така щеше и да бъде. Вече вярваше в това. Точно както вярваше, че султан Сюлейман беше влюбен в нея.

Обичаше ли този могъщ мъж? Разбира се. Защото тя обичаше разкоша; едва бе започнала да разбира това. Беше влюбена и в могъществото. У Сюлейман и двете бяха в изобилие.

Както се бе излегнала, тя спусна надолу ръкавите на ризата си. Тънкият плат се плъзна към кръста. Протегна голите си ръце към Сюлейман. Младият падишах отпи още една глътка от виното и се хвърли в нейните обятия. Хюрем видя разгарящия се огън в очите на падишаха. Чу как сърцето му пърха като крило на гълъб. Докато прегръщаше страстно мъжа, една мисъл я вълнуваше: Ти управлявай света, османски сине, а аз ще владея теб. Светът да падне в твоите нозе, а ти — в нозете на селското момиче от Рутения.


XXIX


На следващата сутрин Джафер излезе от двореца, окрилен от щастие. Черното момче бе сигурно, че съдбата, тъмна като кожата му, вече е започнала да му се усмихва. Нямаше търпение. Докато Хюрем се издигаше, вратите на успеха щяха да се отварят и за него.

— Кой знае, Джафер — каза си доволен, докато изкачваше наклона към Капалъ чаршъ. — Току-виж един ден си станал надзорник на харема на мястото на Сюмбюл ага.

Хюрем хасеки беше различна. Той бе разбрал това още първия път, когато я видя. Беше завладян от очите ѝ, от светлината в тях. Изобщо не приличаше на другите момичета. Беше безразсъдна, но ето че бе проявила хитрост. Сигурно беше омагьосала падишаха, така че очите на султана да не виждат нищо друго. Не се смили над майката на принца, не чу молбите ѝ, заточи Гюлбахар надалеч. Кой можеше да предположи, че момичето, което Сюмбюл ага наби в отделението на новопостъпилите робини още първия ден след пристигането му, някога щеше да стане Хюрем хасеки?

Още щом получи първите си пари, хасеки даде щедър бакшиш на Джафер и каза:

— Виж, Джафер, тичай на чаршията. Ако има платове в цветовете, които обичам, купи и ела.

На Хюрем беше забранено да излиза от харема. Такива бяха правилата. Щеше да е добре, ако Мерзука или Емине отидеха с Джафер, но момчето предпочете да бъде само. Когато беше сам, му се струваше, че се е освободил от робските окови. Затова не пожела дори и карета.

Ще изтича и бързо ще се върне. Ами че какво е чаршията? Място, колкото една длан.

Джафер излезе през Императорската порта и се смеси с тълпата. Бавно изкатери наклона, водещ към Ат мейданъ[65], където се намираше Дикилиташ[66]. Навън зимното слънце грееше, но не топлеше. Джафер, откъснат от горещата си родина и захвърлен в Истанбул, зъзнеше, но душата му се разтапяше от вълнение и щастие. Изведнъж се сети за детството си. Присви очи към слънцето и се обърна с гръб към него. Сянката му падаше точно пред него. Като се опитваше да не я настъпва, Джафер започна да върви, клатушкайки се странно.

За момент го връхлетя носталгичен спомен. Той играеше тази игра с Нъйама по безкрайните слънчеви полета на родината. Нъйама… С широко чело, с големи черни очи, с тъничко вратле, красива като газела. Сега сякаш вървеше до Джафер и той чуваше гласа на момичето:

— Изгоря, изгоря, изгоря! Ето, настъпи си сянката.

Унесен от този глас, Джафер внезапно се обърна и погледна назад, но не видя никого освен възрастен мъж, огромен като великан. Какъв странен човек! Косите, които излизаха изпод мъхестия кожен калпак на главата му, се полюшваха, когато вървеше. Имаше дебели катраненочерни вежди и огромни, дълбоки черни очи. Ако посивялата му брада не беше отстъпила голо място по бузите му, Джафер дори можеше да се закълне, че човекът е чернокож като самия него. На мъжа му личеше, че не е тукашен. Около тялото си беше увил огромна кожа, пристегната на кръста с дебел пояс. Джафер не можа да познае от какво животно е кожата, но това нямаше значение, важното беше, че му топли.

Обърна се и продължи играта си. Беше си спомнил и стихчетата, които си припяваха, докато играеха с Нъйама, смеейки се весело: „Вдясно стъпи, вляво стъпи, само не и върху сянката си, да не изгориш и да заплачеш ти“. Нъйама все побеждаваше в тази игра, защото по някое време Джафер правеше грешна крачка и настъпваше сянката си. Много му харесваше как момичето скача и танцува весело около него с думите:

— Изгоря, изгоря, ето, настъпи си сянката!

Продължи по стръмнината, завиваща наляво с лек наклон. Джафер забеляза, че старият великан все още е подир него. Сигурно и той отиваше на чаршията.

Не след дълго обаче момчето се усъмни. Бавно погледна зад себе си през рамо. Мъжът отново беше по петите му.

Усъмни се, че го следи, но тази мисъл го разсмя. Защо да го следи един възрастен мъж? Джафер изведнъж настръхна. Дали не беше крадец, злодей или нещо подобно? Притеснено бръкна в джоба си и провери дали кесията, която му бе дала Хюрем, си е на мястото. Увери се, че е там, успокои се, но не извади ръката си. Ако мъжът имаше лоши намерения, движението на Джафер можеше да го изплаши. Можеше да помисли, че момчето има нож в пояса си.

Забърза към откритото място отпред. И старецът се забърза. Вече нямаше съмнение — мъжът го следеше. Изведнъж Джафер се обърна надясно, свърна в една улица и веднага съжали за това, защото наоколо нямаше никакви хора. Но вече беше твърде късно. Ако се върнеше назад, със сигурност щеше да се срещне лице в лице с мъжа. Започна да подтичва, сви към друга улица и се спотаи в ъгъла на една къща, опрял гръб до стената.

Заслуша се в кънтящите стъпки, които все повече наближаваха, но внезапно звуците секнаха.

— Какво стана? — измърмори си Джафер. — Този мъж да не литна?

Долепи гръб плътно към стената, затаи дъх и зачака.

Изведнъж се случи нещо неочаквано. От другата страна на стената плътен глас му прошепна:

— Не се страхувай…

— От добрите ли си, или от лошите?

— Казах ти да не се страхуваш.

Мощният глас на стария мъж можеше да изплаши всекиго. Въпреки това Джафер не мръдна.

— Защо ме следиш? Ако си крадец, знай, че нямам пари, но имам огромен нож. Не рискувай.

От другия ъгъл на къщата се протегна ръка.

— Виж — каза гласът. — Нищо не държа. Няма да ти навредя. Не ти искам нито парите, нито живота.

За миг Джафер погледна към тази огромна като лапа ръка.

— Щом е така, какво те мъчи, старче? Какво искаш от мен? — попита той.

— Да поговорим.

— Да поговорим ли?

— Да, само да поговорим. Имам един въпрос, на който можеш да ми отговориш.

Огромната мъжка ръка все още стоеше протегната. Джафер се поуспокои, но все пак остана нащрек.

— Питай тогава.

— Няма ли да поприказваме очи в очи? Хайде да сложим край на тази криеница!

Без да чака отговор, старецът изскочи пред него. И Джафер беше едър, но до този мъж изглеждаше като дете. Никога в живота си не бе виждал толкова широки рамене.

— От двореца ли си?

Чернокожото момче поклати отрицателно глава.

— Не лъжи. Видях те, че излезе през портата на двореца. Оттам още те следвам.

— И какво от това? — заяде се Джафер. — Тази порта е отворена за всички. В двореца влиза и излиза кой ли не.

По лицето на възрастния великан премина едва доловима усмивка.

— Освен — каза той, гледайки момчето в очите — ако не е черно момче, лишено от способността да има потомство. Кажи сега, от харема ли си?

Този път Джафер кимна утвърдително.

— Познаваш ли всички момичета в харема?

— Да кажем, че ги познавам. И какво от това?

— Ще те попитам за някого. Обаче ако и този път ме излъжеш…

Джафер така и не разбра как със светкавично движение старецът извади кривата си кама от пояса и я опря в гърлото на момчето.

— …аз няма нищо да кажа, но не мога да възпра тази кама. Щом усети лъжа — удръж я, ако можеш. На секундата прерязва гърлото. Такава си е.

Изведнъж студена пот обля тялото на Джафер, очите му се ококориха от ужас. Беше ясно, че мъжът не се шегува. Докато се опитваше да отдалечи ножа от себе си, побутвайки внимателно с показалец острия край на камата, опряна в гърлото му, Джафер с усилие прошепна:

— Кое момиче те интересува?

— Александра…

— Какво?

— Руско момиче на име Александра. Виждал ли си я?

Настръхнал, Джафер с мъка следеше двуострото стоманено оръжие, което се движеше между носа и гръкляна му.

— Виждал съм я!

Старецът дръпна ножа. Кривата кама се изгуби в червения пояс на кръста му с такава бързина, че Джафер отново не можа да я проследи.

— Наистина ли? Как е? Добре ли е?

Какво го интересуваше него? Какво му влизаше в работата? Никак не му се отговаряше на Джафер, но и не искаше отново да среща камата. Пък и го човъркаше голямо любопитство кой е този мъж и откъде познава Александра. Заради това заговори бавно:

— Александра е много добре. В добро здраве е.

— Виж, ако лъжеш, няма да има прошка. Пък и ти откъде познаваш Александра, я кажи?

Джафер не можа да се стърпи и се засмя.

— Никой не я познава по-добре от мен — каза той, придавайки си важност.