Сюлейман се слиса. Вероятно грешно бе разбрал. Хюрем защитаваше Гюлбахар, която я бе набила; не, това не беше точната дума — която я бе пребила от бой.

— Тя вдигна ръка срещу тебе, би те — възрази той веднага.

— Тя си имаше своите причини.

— Какви причини? Нищо не оправдава посегателството върху жена, която е преспала с владетеля. Да посегне на теб, означава да посегне на нас.

Посред сериозния разговор Хюрем отново щеше да прихне, чувайки султана да говори за себе си като за „нас“, но се удържа. Трябваше да изиграе ролята си убедително до края.

— Ако бях изправена пред опасността да ви загубя, аз щях да се държа по-различно.

Сюлейман уподобяваше Хюрем на бурно море. Погледнеш го веднъж — и то се надига, погледнеш го отново — то се успокоява. Докато преди малко защитаваше Гюлбахар, сега казваше, че би се държала по-различно…

— Как щеше да се държиш, да чуем.

Момичето отново вдигна взор от земята, погледна в дълбоките умни очи на султан Сюлейман. Докато младият мъж потрепваше от красотата на погледа ѝ, тя прошепна:

— Аз… нямаше да набия жената, която се опита да ви отнеме от ръцете ми, щях да я убия. — Без да обръща внимание на искрите на гордост, които пробляснаха в очите на падишаха, тя протегна сякаш към въображаем човек петте си пръста, които сви на юмрук, и продължи: — Щях да мушна ръката си в гърдите на този дявол, да изтръгна сърцето от мястото му и да го изхвърля.

Сюлейман потръпна от непоколебимостта, която изрази момичето с гласа и погледа си, но бързо се отърси, защото мъжката му гордост беше поласкана. Обгърна Хюрем с ръце и целуна продължително лицето и очите ѝ. Тя бързо се изплъзна от пламенните ласки.

— Искам да кажа, господарю, че ядът на Гюлбахар хасеки не беше нищо особено. Аз дори не съм имала намерение да ви отнема от ръцете ѝ.

Обяснението учуди още повече младия падишах. Той тъкмо се канеше да изрази изненадата си, когато Хюрем каза:

— Аз бях съгласна да остана в сянка, да се свра в някой ъгъл. Щеше да ми стига да усещам уханието, докосването и гласа ви. Щом господарят ме повика, да полетя и да се отпусна в прегръдките му. Това щеше да ми е достатъчно…

Султан Сюлейман отново сграбчи Хюрем. Този път я прегърна по-силно, за да не му избяга отново. Докато се опитваше да избегне целувките му и се извиваше в ръцете му, обхванали я като стоманен обръч, тя продължи тирадата, която бе научила наизуст:

— Затова, владетелю, ако знаех, че ще накажете Гюлбахар хасеки по подобен начин, щях да се явя пред вас и да ви моля за милост. Нали вие ме оприличихте на стръмните върхове на снежните планини? Дори щях да престъпя заповедта ви да не свеждам глава, както и те не се кланят пред никого. Не само че щях да се поклоня, но и щях да се влача по земята и в полите ви, за да простите на моята хасеки. Не отдадох значение на факта, че господарят не хареса името ми и го промени. Защо да вдигаме шум, че майката на нашия принц е ударила два-три плесника на московската гяурка? Аз щях да махна с ръка и да забравя. Любовта на султана щеше да е лек за моята накърнена гордост.

Макар турският ѝ да звучеше смешно, падишахът сякаш се опияняваше от думите на Хюрем, които тя нижеше една след друга, сдъвквайки някоя и друга сричка или звук. В гърдите му се преплетоха любов, страст и въодушевление, той отново започна да целува и прегръща момичето, да се опива от уханието му. Толкова млада, а с необятно сърце, помисли си той.

Хюрем реши, че толкова стига. Не искаше Сюлейман да разбере, че тя постепенно го отдалечава от Гюлбахар; че единствената причина да не посегне на жената въпреки боя и да отклонява поканите му бе той да излее гнева си върху хасеки султан.

Трябваше да изостави ролята на тъгуваща по Гюлбахар навреме и без да преиграва, за да не каже падишахът: щом е така, да я повикаме, да дойде.

И изведнъж се отпусна в обятията на Сюлейман като гълъбица със счупено крило. Сърцето ѝ сякаш щеше да изскочи. Изморителният театър, който играеше с дни, най-сетне приключи. Дори самата тя повярва в драматичната атмосфера, която придаде на последната сцена. Самата тя без малко да повярва, че тъжи заради заточението на Гюлбахар, ако не помнеше как когато научи вестта за низвергнатата съперница, в сърцето ѝ забиха радостно барабани, зазвъняха звънчета и засвириха тромпети…

Подаде на Сюлейман плътните си устни, които трепереха от желание. Телата им се преплетоха с копнеж и обич.

— Моят Сюлейман, Негово Величество султанът — простена Хюрем, а младият мъж бе обхванат от радостно вълнение.

— Ти каза Сюлейман, каза Сюлейман.

Как нямаше да каже! Това беше нейното спасение да не се побърка от гняв в стаята, където се заключи с болката и срама от боя. Може би хиляда пъти, десет хиляди пъти, не, не, със сигурност милиони пъти се опитвала да каже Сюлейман вместо Сулюман. Отново милиони пъти е бе упражнявала заедно с Мерзука да произнесе: „Негово Величество султанът“. И ето че успя. Занапред щеше да се обръща към Сюлейман само по този начин: „Негово Величество султанът“.

Падишахът отново я прегърна, а устните им се впиха страстно.

Когато след известно време владетелят бавно се отдръпна от момичето, той посегна към пояса си. Потърси нещо. В ръката му блесна пръстен, украсен с диаманти и изумруди, които обграждаха огромен рубин.

Хвана в шепите си мъничката ръка на момичето и сложи накита на нежния ѝ пръст. Хюрем дори не благоволи да погледне пръстена върху ръката си, който започна да пръска отблясъци от отразяващите се пламъци на огъня в огнището. В онзи момент тя беше заета да целува очите на мъжа си.

— Знаеш ли какво направих днес? — попита Сюлейман.

Докато устните на Хюрем, горещи като жар, обикаляха по врата му, а езикът ѝ проникваше в устата му, той продължи с глас, пресипнал от желание:

— Щом султан Сюлейман е нарекъл слънцето си Хюрем, тогава всички трябва да я запомнят така. И ние официално заповядахме от този ден нататък в Дивана, в харема, навсякъде в Османската държава слънцето на сърцето ми да бъде наричано Хюрем. Ти вече си моята безценна спътница, другата половина на душата ми. Ще споделям с теб и здравето, и мъките, и тревогите си. Ти, Хюрем, си този копнеж, който таях в себе си, но не можех да изразя.

Хюрем се измъкна от обятията на падишаха, който я обсипваше с целувки. Тръгна, плъзгайки леко пръстите на краката си, сякаш летеше, както се беше научила в Крим. Стигна до широкия диван, покрит с копринени и атлазени завивки, и полегна на него. Очертанията на заоблените ѝ бедра личаха под долната ѝ риза от бяла коприна. Кракът ѝ изкусително се подаваше през цепката, тялото ѝ излъчваше обещания за наслада. В този миг на фона на алените пламъци в огнището тя приличаше на статуя, изваяна от слонова кост. Желанието гореше в нейните гърди и учестяваше ритъма на сърцето ѝ. Червените ѝ влажни устни бяха леко разтворени, сякаш чакаха да поемат диханието на нейния мъж.

Сюлейман забрави ядовете на изминалия ден. Докато Гюлбахар, която той отпрати от двореца, пътуваше заедно с неговия наследник към заточението си в Маниса, друсайки се в каретата по прашните кални пътища, той отваряше нова страница в живота си. Падишахът се чувстваше по-млад и по-силен. И по-могъщ. Вече бе готов да вдигне юмрук и да го стовари върху врага си. Нито крепостта на родоските рицари, която се смяташе за неразрушима, нито унгарските долини, нито кулите Темешвар[63], Буда, Сигетвар и Виена можеха да го спрат.

В душата на султан Сюлейман бушуваха бури и урагани. Пред очите му вървяха огромни армии. Редяха се победни шествия. И твърдо реши: „Ако прадядо ни е наречен Завоевателя, а баща ни Селим хан — Свирепия, то нас цял свят ще ни запомни като Господаря на Европа“.

От дивана, върху който се беше излегнала, Хюрем забеляза огъня, който пламна и се разпали в очите на Сюлейман. Първо го помисли за отражение на пламъците от огнището, но сетне разбра, че този огън е различен. Не беше виждала такъв по-рано — това бе огънят на амбицията. „Ще бъдем великолепна двойка — помисли си тя на свой ред. — Двамата ще станем едно и ще разтърсим света.“

Сюлейман взе чашата си в ръка и отиде до огнището. Поднесе кристалния съд към огъня и за известно време наблюдаваше играещите пламъци зад тази алена преграда. Когато отново се обърна към Хюрем, държеше лист в ръцете си.

— Хюрем ханъм, да не помислиш, че не съм се сещал за теб в тъмните нощи, в които те нямаше. През мрачните вечери, когато избягваше да показваш красивото си лице, макар да беше съвсем близо до мен, бях озарен от мечтата по теб. Излях чувствата си в стихове.

— Царица на красавиците, султанке моя, любима моя… — започна да чете той на висок глас стиховете, които бе написал за Хюрем.

Гласът му ту затихваше и се превръщаше в шепот, ту се извисяваше с копнеж или започваше да ромоли. Протегна нагоре ръката си, държаща чашата, и погледна очите на Хюрем.

— Вино на безсмъртието, живот мой, пролет моя…

Падишахът изведнъж замълча. За известно време погледите им останаха да висят във въздуха. Когато се отърси от унеса, той каза:

— Засега успях да напиша две строфи. Това ще бъде първата ми газела[64], която ще посветя на теб. Хареса ли ти?

Да, беше ѝ харесала. Не разбра нищо, но страшно много ѝ допадна. Усещаше, че поезията бе по-ценна от рубинения пръстен, който Сюлейман сложи на пръста ѝ. Бяха я очаровали неговият глас, изразът на лицето му, озарен от чувствата, ритмичността и римата, придаващи музикалност на думите, чието значение все още не можеше да разгадае. И тази хармония бе сътворена от владетеля на света за нея — московчанката Александра Анастасия Лисовска или Руслана. А в последно време Хюрем… А утре — както и ще да се казва… тези възвишени слова бяха за нея…

— Султане мой — приближи се с кокетство тя към мъжа си.