Олюля се, когато гневният глас на Сюлейман я удари като топовен изстрел.

— Откога майката на нашия принц не се грижи за сина си, а обикаля сред наложниците и пребива едно безпомощно момиче пред очите на всички?

Гюлбахар прецени, че е по-добре да замълчи. Нека Сюлейман първо излее, каквото е насъбрал.

— Това ли ти е възпитанието, жено? Така ли спазваш приличие?

Падишахът дишаше тежко през носа си. Когато дъхът му я удари в лицето, Гюлбахар усети, че и той е нажежен от пламтящия гняв на султана.

— Явно нашата хасеки е решила да въдворява ред в харема.

— Ние давахме урок, а не въдворявахме ред — смотолеви Гюлбахар.

— Урок ли? Какъв урок?

— Урок по смирение за глезлите, които не си мерят езика, щом прекарат нощта с господаря ни.

— И как ще ги научиш на смирение, когато ти самата обикаляш по стаите на наложниците, скубеш ги, налиташ им с юмруци и плесници, че дори ги и риташ?

— Понякога и това се налага, господарю.

— Чуваш ли се какви ги говориш? Твоя работа ли е да даваш уроци? За какво са слугите в харема? Или може би всичко това доставя удоволствие на хасеки?

Гюлбахар преглътна, погледна мъжа с очи, пълни с обич, и се опита да успокои гнева му. Дори изпробва късмета си с лека усмивка.

— Владетелят знае, че понякога яростта тича преди разума. Вие сам ми казахте това. Спомняте ли си, един ден в Маниса…

Споменът за прекрасните дни в Маниса, изпълнени с любов, не успя да смекчи гнева на младия падишах, както се надяваше Гюлбахар.

— Каква ярост и какъв разум? — кресна той. — Ти не знаеш какво говориш! Кога сме разрешили на жените в харема да се гневят? Наше е задължението да дадем преднина на разума в състезанието му с яростта, а не на жената, която е била в нашата постеля и ни е родила принц.

Тя се преви от обида под тежестта на тези думи. В тях нямаше и следа от обич.

— Каквото и да е направила вашата робиня, то е било продиктувано от любовта ѝ към вас, султане. Със съжаление виждам, че вече са ви настроили срещу мен.

— Мълчи, жено! Грехота е. Не започвай и да клеветиш. И без това ти е излязло име Хасеки Побойницата, остава да ти лепнат и прозвището Клеветница.

— Хасеки Побойницата ли, владетелю?

— Да, точно така. А ти какво очакваше? Да набиеш невинно момиче, което дори не е вдигнало ръка срещу вас. — Султан Сюлейман направи малка пауза и се опита да овладее емоциите си, но продължи с още по-решително изражение: — Как мислиш, че ще нарекат хасеки, която посред харема безмилостно е пребила момичето, което е прекарало предната нощ с нас?

— Влюбената хасеки нямаше ли да е по-подходящо?

— Ти не проумяваш ли какъв срам ни навлече? Хората от двореца ще запомнят майката на нашия принц, на нашия престолонаследник Мустафа като „Хасеки Побойницата“. Покри се с лоша слава, която ще прескочи стените на сарая ни и ще се разнесе по цял свят.

Гюлбахар водеше ожесточена вътрешна битка, която беше на път да изгуби. Широко отвори очите си, за да пресуши пороя от сълзи, и като прикова предизвикателно разпаления поглед на Сюлейман, рече:

— В такъв случай нека палачът вземе главата ми. Така нашата смърт ще избави господаря ни от позора, който му навлякохме с любовта си, а и като отсекат главата ни, ще си отидем от този свят, вместо да живеем без обичта ви. Който знае истината, ще ни нарече жертва на любовта. А който не я знае, ще се присмее на Хасеки Побойницата и с лека ръка ще ни забрави.

Тонът на жената и изправената ѝ, пълна с укор и горчивина стойка, която не умоляваше и не искаше да бъде смазана, впечатлиха Сюлейман. За първи път виждаше Гюлбахар в такава светлина.

— Виновна ли съм, че не успях да накарам любовта да се вслуша в гласа на разума? — намекваше тя.

И вместо да падне в краката му и да моли за прошка, тя го предизвикваше:

— Щом е така, убий ме.

За миг го обхвана колебание как да постъпи. Ако ѝ простеше с думите: „Върви си и си гледай женските работи! Това безсрамие да не се повтаря!“, щяха да кажат:

— Това ли е справедливостта на Сюлейман?

Дори и никой да не дръзнеше да изрази на глас тези мисли, Хюрем щеше да го укори.

Гюлбахар сама си бе навлякла това на главата. И ако не беше майка на престолонаследника, наказанието, което заслужаваше, беше онова, което сама бе пожелала. Но как щеше да погледне Мустафа в очите, когато някой ден го обвинеше:

— Убил си майка ми заради някаква наложница!

С Гюлбахар преживяха вълшебни дни. Безгрижните времена, изпъстрени с детска радост, прелетяха за миг пред очите на Сюлейман. Колко бяха щастливи, когато, хванати за ръце, тъпчеха гроздето с боси крака през есента.

— Дали ще пият вино от гроздето, което стъпкахме? — бе попитала Гюлбахар.

А Сюлейман бе целунал изцапания ѝ с гроздов сок крак.

Не, не можеше да я погуби. Обаче не можеше и да не я накаже. Султанът не биваше да се огъва пред ревността на една жена. Падишахът въздъхна; трудно беше да държи в равновесие везните на справедливостта, по-трудно от това да размахва сабя, да опъва лък и да стреля по време на битка. Но справедливостта трябваше да възтържествува, независимо от всичко. Прадядо му Мехмед Завоевателя бе въдворил ред в тази необятна страна чрез законите си. Баща му Селим Свирепия съблюдаваше спазването на реда със сабя в ръка. Сюлейман също щеше да се прослави с победите си, но светът трябваше да го запомни като Законодателя. Защото ако завоеванията означаваха нови земи, то справедливостта даваше стабилност на тези нови земи.

Султан Сюлейман се отърси от връхлетелите го мисли. Гюлбахар забеляза, че пламъкът в очите на мъжа започва да утихва. В душата ѝ се пробуди надежда. Дали пък любовта ѝ нямаше да победи? Щяха ли да се прегърнат? Щяха ли да се пробудят заедно от кошмара?

Падишахът отново кръстоса ръце зад гърба си и тръгна към прозореца. Загледа се в морето през натежалите от сняг клони към хълмовете от другата страна на Босфора, където бялата снежна пелена се срещаше със зеленината на природата, и обяви решението си, без да се обръща.

— Взех окончателно решение. Майката на престолонаследника още утре ще замине за Саруханския санджак. Ще вземе със себе си и малкия принц и в Маниса ще се занимава с образованието и възпитанието му, така че той да ни бъде достоен син. Нямам какво повече да кажа.

Обърна се и без да поглежда към Гюлбахар, която се олюля, чувайки за заточението си, излезе с решителни крачки и сключени зад гърба ръце.

На следния ден принц Мустафа и майка му се качиха в каретите и потеглиха към далечната земя. Гюлбахар лекуваше наранената си душа с обещанието, че един ден отново ще се върне тук като майка на падишаха, но замина, без да хвърли поглед назад.

— Няма да се моля повече за теб, Сюлейман — закани се тя. — Който си ляга със скорпиони и стоножки, да си носи последствията.

Падишахът наблюдаваше печалната сцена, докато каретите не изчезнаха от погледа му. Справедливостта беше възтържествувала и порядките бяха спазени. Щом принцовете достигнеха определена възраст, ги изпращаха на обучение извън двореца. Така постъпи и той. А и кой най-добре щеше да се грижи за принца, ако не собствената му майка? Пощади живота на Гюлбахар, но уби любовта си към нея.

Ето как сабята на справедливостта погубва чувствата. Сюлейман усети, че нещо в него се къса и го прорязва в сърцето. Знаеше и с какъв лек да наложи раната. Войната и Хюрем. И двете бяха на една ръка разстояние.


XXVIII


Хюрем много помогна раната на султан Сюлейман да заздравее бързо. Гюлбахар хасеки бе забравена седмица след заминаването ѝ от Истанбул.

След дълги дни въздържание една вечер падишахът се събра с усмихнатата си красавица, която от доста време отклоняваше поканите му. Когато Хюрем пристъпи леко през вратата, на младия мъж му се стори, че слънце озарява стаята му, където той я чакаше развълнувано и нетърпеливо. Тя не бе покрила главата си. За първи път падишахът виждаше косите на момичето така — стегнато сплетени от двете страни и усукани върху главата ѝ като червена корона. Така много ѝ отиваше, усети, че кръвта закипя във вените му.

Необяснимо защо Хюрем беше твърде тиха и неподвижна. Бе свела глава напред и не го поглеждаше. Сякаш щеше да се разплаче, ако той я докоснеше. Сюлейман не разбираше причината за тази тъга. Не трябваше ли тя да се радва, да се смее, да вдигне всички на крака с щастливия си смях, да избави падишаха от притесненията, които гнетяха душата му? Не беше ли наясно, че заради нея бе изоставил спътницата, с която прекара десет години, майката на единствения престолонаследник?

За да разведри обстановката, надявайки се Хюрем да се усмихне, падишахът веднага скочи от мястото си.

— Слава богу, че отново имаме късмета да видим красивото ви лице.

В изражението на Хюрем не настъпи никаква промяна. Напротив, тъжна мъгла покри като воал очите ѝ, на които той не можеше да се насити.

— Зная, че не ви отдадох нужната почит, Ваше Величество. Но се срамувам да кажа причината.

— Няма нужда да казваш. Аз вече зная. И нахалницата понесе наказанието за грубостта си към теб.

Хюрем за първи път вдигна глава и погледна Сюлейман в очите, после отново обърна поглед към земята.

— Но тя е майката на вашия син — прошепна.

— Ами да, наказанието ѝ беше леко само защото е майката на принц Мустафа. Иначе за такова провинение заслужава друго. Плюс това…

— Какво провинение, владетелю? — прошепна едва доловимо момичето. — Може ли да е виновна за каквото и да било жената, дала част от живота си, за да ви дари с юначен син?