— Нека веднага я известят отново! — кипна изведнъж младият падишах. — Нека Хюрем се яви пред мен на мига! Откога не се изпълнява думата на падишаха и се потъпкват заповедите му, бавачке?

И след втората покана пристигна отрицателен отговор. Макар да изгаряше от желание да се хвърли в обятията му, Хюрем не отиде в покоите на Сюлейман. Отчаян, разгневеният владетел заспа сам в постелята си, където предната вечер бе вдишвал уханието на Хюрем.

Двата отказа на поканите на падишаха разтърсиха харема из основи. Новината стигна първо до Хафса султан, а после и до Гюлбахар хасеки. Валиде султан вече знаеше за побоя и реакцията на Хюрем не я изненада. Момичето беше гордо и опърничаво. Надали щеше да се появи пред падишаха с незараснали рани, да изложи на показ синините си и да се оплаче:

— Виж какво стори майката на сина ти.

Безропотното отношение на девойката към Гюлбахар сигурно беше тактика. Набиха я жестоко, но тя не каза нищо, оттегли се в покоите си и потърси усамотение. Щеше да излезе като жертва от цялата ситуация. Синът на валиде султан се славеше с безпристрастността си и при всички случаи щеше да защити онеправданата страна. Особено ако потърпевшата беше крехката красавица, която не напускаше обятията му.

— Ех, Гюлбахар — с тежка въздишка отсъди валиде султан. — Каква грешка те накара да допуснеш ревността. В страха си да не изгубиш Сюлейман ти остави бъдещето да ти се изплъзне от ръцете.


В отсрещните покои настроението беше коренно различно. Когато научи, че момичето не е отишло при падишаха, Гюлбахар хасеки не можа да повярва на ушите си.

— Сигурна ли си, жено? — попита тя прислужницата си. — Ако лъжеш или грешиш, ще те наложа с пръчката. Мисли му!

— Отказала не веднъж, а два пъти. Господарят на два пъти изпровождал пратеник и двата пъти фустата отсякла с вирнат нос: „Няма!“.

Честно казано, Гюлбахар не се бе надявала на подобна развръзка. Точно обратното, очакваше момичето да се оплаче на падишаха и да разкраси случилото се.

Радваше се вътрешно. Сега Сюлейман със сигурност щеше да се разгневи и да накара да изхвърлят от сарая тази безсрамница, може би щеше да я изпрати в заточение извън Истанбул. Непременно щеше да го направи, злорадстваше наум Гюлбахар цяла вечер.

Но Сюлейман не постъпи така. На следващия ден изпроводи бавачката. Разбира се, и той беше чул, че Гюлбахар се е нахвърлила върху момичето. Бавачката трябваше да изрази съжалението му:

— Защо ни натъжава? Защо не дойде да се оплаче? Каквото и да е станало, ще го решим. Нима мисли, че с леко сърце ще наблюдаваме как помръква засменият ѝ лик?

Възрастната жена беше от много години в сарая, но за първи път ѝ се случваше подобно нещо. Падишахът канеше в леглото си една от наложниците в харема, момичето казваше „няма да дойда“ и султанът не само че не се разяряваше, ами дори я умоляваше. Докато жената вървеше бързо по тесните коридори, тънещи в полумрак, редеше безкрайни молитви:

— Краят на света иде! Бог да ни пази!

Преди да отиде при Хюрем, реши да се отбие при валиде султан и да обсъдят събитията. Двете жени склониха глави една към друга и си зашепнаха.

— Бавачке, кажи ми. Как ще свърши тази история? — попита Хафса султан.

— Тук става дума за искрена любов, господарке — отвърна опитната бавачка. — Затова трябва да се вземат и подходящите мерки.

При тези думи в посърналите очи на валиде султан проблясна някаква искра. Значи и майката на падишаха, както и тя самата, одобряваше любовта на Сюлейман към рускинята, помисли си бавачката.

Това я накара да се чувства значително по-спокойна, докато отиваше към покоите на Хюрем. Щом зърна възрастната жена, момичето веднага стана и ѝ целуна ръка, както повеляваше обичаят. Предложи ѝ да седне. Собственоръчно намести възглавници зад гърба ѝ, за да ѝ е удобно.

— Ах, чедо! — възкликна възрастната жена, когато видя драскотините и синините по лицето на Хюрем.

Надълго и нашироко ѝ описа как тъгувал падишахът, защото отдавна не я е виждал. Преувеличи и разкраси всяка думичка на Сюлейман.

Сърцето на Хюрем се окрили и полетя. Тя прегърна бавачката, за да не издаде чувствата си.

— Как да се явя пред Негово Величество султана? — промълви тя. — Бих потънала от срам заради вида си. Не мога да го погледна в лицето. Ако се отврати от мен, като ме види така обезобразена, какво ще сторя?

Виждайки, че от очите на девойката рукват сълзи, жената се увери, че е влюбена до полуда, и се върна при султан Сюлейман. Лицето на падишаха, който с надежда очакваше вестите, се смръщи от отговора на Хюрем.

— Значи, в дъното е караницата между Гюлбахар и Хюрем? — попита той с треперещ от гняв глас.

— Това трябва да е причината, сине. Но то не е било караница.

— А какво?

— Не знам как да ти кажа… страхувам се…

— От какво се боиш, бавачке? Та ти си ни като втора майка. Грижила си се за нас. Нима майката се страхува от детето си? Кажи ми, щом не е било караница, какво е станало?

Всъщност жената изобщо не се страхуваше, а търсеше най-подходящите думи, защото знаеше, че след това падишахът ще стовари гнева си върху Гюлбахар.

— Чух го от свидетелите, а го видях и с очите си, султане. Нямало е никаква караница. Гюлбахар хасеки здравата е набила момичето. Лицето на нещастното девойче е изподрано и насинено.

— Хюрем не е ли отвърнала?

— Дори не е вдигнала ръка. „Не бих могла да нараня майката на принца“, казвала на всеки, който я питал.

Значи слуховете се оказаха верни. Хюрем бе стояла безропотно и се бе оставила Гюлбахар да я пребие. Дори не беше помръднала. Нито стон, нито дума не бяха излезли от устата ѝ. Даже не бе плакала и викала от болка.

Бавачката почувства, че бе назрял моментът да каже на Сюлейман онова, което го вълнуваше, но все още се колебаеше. Защото, разкривайки истинската история, щеше да се превърне в палач на Гюлбахар. А тя не искаше с думите си да подклажда гнева на падишаха и да се стигне до гибелно нещастие по нейна вина.

Султан Сюлейман мигновено долови колебанието на бавачката.

— Хайде, говори, бавачке! Как е Хюрем? Какво казва, какво мисли? Ние ли ще страдаме заради стореното от Гюлбахар?

— Синко, с ушите си чух как нетърпеливо препуска сърцето ѝ в очакване да се срещне с нашия господар — подхвана жената. — Старческите ми очи съзряха копнежа и сълзите, които проливаше. Ала Хюрем ханъм се срамува да се яви пред вас, осеяна с рани. Не иска да дойде. Господарят не бива да ме вижда в това състояние, казва тя. От друга страна… — уж продължи бавачката, но изведнъж се умълча.

— Какво от друга страна? — притисна я падишахът.

— От друга страна, и Гюлбахар хасеки има своето право. Тя също е водена от любовта. А любовта не слуша заповеди. И веднъж да се загнезди ревност у една жена…

Бавачката беше прекъсната в опита си да оправдае действията на Гюлбахар с думите: „И веднъж да се загнезди ревност у една жена, тя е готова на всичко“. Сюлейман хвана старицата под ръка и я изпроводи до вратата.

Трябваше му време да размисли. Да претегли доводите на разума и на сърцето, да отсее истината от лъжата и да вземе правилно решение. Името Сюлейман трябваше да е символ на закон и справедливост.

Изведнъж се секна точно на това място в мислите си. „Сулюман“, каза си с усмивка. Сулюман…


Султан Сюлейман влетя като вихър в покоите на Гюлбахар, развял полите на кафтана си. Жената очакваше той да потърси нея, ядосан от капризите на московската гяурка, и затова изтича припряно веднага щом чу въпроса му:

— Къде е господарката ви?

За миг сърцето ѝ едва не се пръсна от вълнение. Явно мъжът ѝ бе решил да я навести лично, вместо да я кани при себе си. Нека московската измамница се пукнеше от завист!

Ала този път се случваше нещо странно. Наоколо настъпи ужасна паника. В първия момент не разбра защо се разбягаха помощничките ѝ. Та падишахът не идваше за първи път в покоите на Гюлбахар хасеки. Какво изплаши момичетата дотолкова, че да побягнат, блъскайки се в нея? Тя се отправи с бързи стъпки натам, откъдето долитаха гласовете.

— Веднага ми кажете къде е господарката ви? — изрева тъкмо тогава Сюлейман. — Страхува ли се да се изправи пред нас? Срамува ли се от наглостта си?

Ужас! Това беше първата дума, която премина през главата на Гюлбахар! Ужас! Бащата на сина ѝ не идваше при нея, преливащ от любов, а от гняв.

Отвори вратата и пристъпи в просторната гостна, където вилнееше падишахът. Последните няколко прислужници мигом се възползваха от тази възможност и потърсиха спасение, побягвайки навън. Гюлбахар за първи път го виждаше толкова бесен. Не носеше тюрбан. В гнева си бе разрошил косите си. На лицето му конвулсивно потрепваше мускулче. Тъй като вдишваше и издишаше през носа си, мустаците му ритмично се надигаха над устата. Кръстосал ръце зад гърба си, той сновеше из гостната и крещеше неистово. Дори не забеляза, че Гюлбахар се появи на вратата.

— Кажете на майката на нашия принц незабавно да се яви пред нас!

Нямаше връщане назад. Ревността ѝ бе довела нещата до необратим край. Сигурно това беше желанието на съдбата. Окуражи се и реши, че или любовта ѝ ще потуши гневната буря, или ураганният вятър ще я завлече към пропаст.

Но нямаше да позволи да я тъпчат повече. При никакви обстоятелства. Каквото ще да ѝ струва. Тя е майката на принц Мустафа. Майка на бъдещия падишах!

— Господарят настоява да види майката на нашия принц — изрече тя, опитвайки се да придаде спокоен израз на лицето си.

Щом чу гласа на жената, Сюлейман яростно се извърна към нея. Очите му пламтяха свирепо. В този момент Гюлбахар разбра, че беше изгубила.