Не биваше да се моли. Нали главата ѝ бе вдигната високо като върховете на снежните планини! Нали Сюлейман ѝ беше казал:

— Затова те харесах.

Какво се бе случило изведнъж? Колкото и да си блъскаше главата, не успяваше да открие отговор на този въпрос. Какво бе сторила, че владетелят така да се отдръпне от нея? При това без никакво обяснение, без нито една дума. Дали не го беше ядосала, като се шегуваше с руския му? Ала той изобщо не изглеждаше сърдит тогава. Даже дълго не спря да се смее. Та нали именно той ѝ каза:

— Моята Хюрем кара Сюлейман да хвърчи в небесата.

Тогава защо сега отритна Хюрем, която го възнасяше в небесата? Кой му даваше право да я излага пред целия харем?

Чудеше се какво да стори, когато я налегнеха тежки мисли на здрачаване. Ако той беше султан Сюлейман, то Хюрем беше момиче на планините, степите и полята.

Беше наскърбена, дори много наскърбена. Внезапно осъзна, че тя бе нищожна прашинка в този огромен сарай. Тук свършваше детската мечта на селската девойка от руските степи Александра Анастасия Лисовска, която повече от всичко искаше да стане господарка на двореца и да роди наследник на Сюлейман; повече от всичко искаше някой ден на престола да се възкачи синът ѝ, който да носи нейната кръв, а тя да бъде валиде султан; повече от всичко искаше светът никога да не забрави името Хюрем, когато селото и планините ѝ бяха забравили Александра.

Защо я викаше отново точно когато тя си мислеше, че всички тези мечти са загубени? За да ѝ се наслади набързо, а сетне пак да я отритне ли? Нима щеше да бъде само една любовна играчка, за която владетелят се сещаше от време на време само за да я забрави веднага след това? Какво щеше да стане, ако баща ѝ Тачам научеше? Ако огромният вълк, който я пазеше дори и от ветровете, чуеше, че Александра, която бе прегръщал силно, наричайки я своя дъщеря, сега беше станала любовна играчка в османския сарай, какво щеше да каже и да направи той? Как щеше да погледне в очите мъжа, който ѝ беше казал:

— Върви и стани жена на падишаха.

При тази мисъл ѝ се зави свят. Промърмори:

— Дали някога ще зърна отново лицето на татко Тачам?

Да, любовната игра беше нещо прекрасно. Тя не бе успяла да ѝ се насити. Главата ѝ се бе замаяла от щастие, че падишахът я дари с ласките си. Ала това не ѝ беше достатъчно. Тя искаше да получава толкова обич, колкото и даваше. Искаше да бъде единствена. Не желаеше да бъде играчка, която да погалят небрежно и после да захвърлят. Не, нямаше да го допусне. При никакви обстоятелства. Дори и заради Сюлейман. Щеше да му каже всичко това. Още не знаеше как, но задължително щеше да го направи.

Докато отиваше към покоите на падишаха, за първи път забеляза, че сърцето ѝ не пърха развълнувано. Гордо мина покрай бавачката. Когато огромната тежка врата се отвори, тя влезе дръзко и застана пред султан Сюлейман.

Владетелят стоеше до масата. Все още не беше свалил тюрбана и кафтана си. Значи и той пристигаше сега. Когато чу отварянето на вратата, вдигна глава от картите и листовете и погледна Хюрем. Щом видя девойката, замисленият му поглед се озари и той тръгна към нея.

— Хюрем ханъм, ти накара очите ни и сърцето ни, които с дни копнееха за твоята светлина, да засияят. Добре си дошла.

Хюрем бавно вдигна ръка и го спря.

— Една робиня няма право да иска нещо от господаря си, знам това, обаче робинята пред вас държи да каже нещо на владетеля.

Падишахът се учуди. По лицето му първоначално премина усмивка. Любопитство проблясна в погледа му. Никой не се беше осмелявал, камо ли жена, да говори пред него по този начин. Дори и великият везир Пири паша, чиято дума вече нямаше предишната тежест заради преклонната му възраст, не пропускаше с уважение да подчертае винаги когато имаше възражение срещу някоя идея на падишаха:

— Преценката и заповедта са в ръцете на нашия велик господар падишаха, но ако бъдем удостоени със султанското позволение, бихме искали да кажем нещо.

Сега това красиво девойче му държеше тон, с който той изобщо не беше свикнал, сякаш се канеше да му търси сметка. А не бяха ли именно гордостта, опърничавостта и откровеността на Хюрем, незнаещи правила и граници, които така силно го привличаха? Тя не целуваше ръката и полите му, не се покланяше, казваше каквото ѝ беше на сърцето. До този момент само Ибрахим не му бе спестявал нищо, а сега и тази руска красавица. Падишахът жадуваше за лице и думи, в които нямаше двуличие.

— Хайде, кажи каквото имаш да казваш, Хюрем ханъм. Надявам се, че думите ти ще обяснят мъката, която е накарала хубавите ти очи да посърнат. Дано да я обяснят, че усмихнатото ни момиче пак да ни развесели.

— Най-напред нека господарят свали тюрбана и кафтана си. Това е първото, което ще кажа.

Учудването на падишаха нарасна.

— Тюрбана и кафтана ли? Искаш да ги сваля?

— Да — каза Хюрем. — Та нали Сулюман беше онзи, който заяви: „Владетелят не е нищо повече от тюрбан и кафтан“. Аз искам да отправя думите си не към падишаха, а към своя мъж Сулюман.

Владетелят едва не прихна, че Хюрем в яда си отново не можа да каже „Сюлейман“ въпреки старанието си, но все пак успя да се овладее. Момичето беше сериозно и това, че го нарече Сулюман, всъщност страшно го възбуди. Изпълни желанието на Хюрем, собственоръчно свали тюрбана и кафтана си и ги сложи върху чучелото, после се обърна към нея.

— Сулюман е готов да слуша.

Момичето пренебрегна опитите на падишаха да обърне нещата на шега. Хюрем беше започнала играта на живота си. Или щеше да спечели, или да загуби. Нямаше средно положение.

— Това, което искам да кажа, е… Днес е четиринадесетият ден.

— Четиринадесетият ден от какво?

— Откакто ме оставихте и си заминахте.

— Липсвах ли ти?

Сюлейман отново опита да придаде мили нотки на гласа си, но Хюрем изобщо не се трогна.

— Какво значение има това за нашия господар? Не ме потърсихте. Оставихте ме на нападките на злите езици в харема. Значи изобщо не съм липсвала на владетеля ни. Дори името ми не харесахте и го сменихте.

— Ти също не ме потърси.

— Разрешена ли е на една наложница подобна свобода?

Султан Сюлейман се приближи плътно до Хюрем. Обгърна с ръце лицето на девойката, леко се наведе и се загледа в нея. Съзря тъгата в дълбоките ѝ очи, които така го бяха омагьосали.

— Та нали ти си моята Хюрем? Разбира се, че ще ме потърсиш и ще пратиш вест. Сулюман може и да не дойде, но ще се зарадва, че засмяната му девойка мисли за него.

Облакът в очите на момичето сякаш се разсея. Ала Хюрем нямаше намерение да сложи оръжие веднага.

— Чувам, че вместо с Хюрем владетелят прекарвал времето си с някакъв соколар ли, гълъбар ли — Ибрахим или нещо подобно?

Падишахът не можеше да се сдържа повече и прихна.

— Значи не си чула всичко, моя засмяна красавице, прекарвам време и с Пири паша.

Обви ръцете си около Хюрем и я притисна към гърдите си.

— Най-голямата любов на владетеля е неговата държава, лъчезарна моя девойко. Тя е по-ревнива дори и от теб. Никога не бива да я пренебрегваме. Не те оставя на мира и винаги ти държи сметка. А обясненията, които иска държавата, не приличат на тези, които искаш ти. Скъпа е тяхната цена.

Хюрем се притисна в гърдите на мъжа и замълча. Беше казала, каквото имаше да казва, и той не ѝ се беше разсърдил. Напротив — беше я прегърнал.

— Не си мисли, че за четиринадесет дни е имало момент, в който да си напуснала мислите ни. Ала държавните дела са на първо място. Не забравяй това и само недей да искаш да ги пренебрегнем. И никога не забравяй, че Сулюман обича Хюрем. Не иска усмихнатото ти лице да е посърнало, нито очите ти да са тъжни. Това са думите ни. Точка.

Всъщност на Хюрем ѝ се струваше много смешно, че вместо в единствено число в двореца всеки говореше за себе си в множествено. Какво по-странно от това вместо „аз“ да се казва „ние“? Но така беше прието. Първо се бе учудила и се бе смяла, дори изяде няколко удара от пръчката на Сюмбюл ага, но накрая започна да свиква. Затова и успяваше да потисне усмивката си, когато Сюлейман говореше за себе си, казвайки „ние“.

Вдигна глава и погледна падишаха в очите. В тях нямаше и следа от лицемерие. Сюлейман казваше открито мнението си. Точно както и тя. Погледите им се срещнаха. Докато падишахът галеше косите ѝ, облаците в очите на Хюрем полека се разсеяха.

— Аз си помислих, че сте забравили за Хюрем.

Сюлейман хвана девойката за раменете, отдалечи я от себе си и отново прикова с решителния си поглед нейните очи, които можеше да гледа без насита.

— Давам ти думата си. Сюлейман никога няма да забрави Хюрем.


— Султанът отново е повикал Хюрем.

Гюлбахар не повярва на ушите си, когато прислужниците ѝ донесоха тази вест.

Но вечерта, когато песните на московската наложница се преплетоха със споделен смях, хасеки султан почти обезумя. Вдигна страшна врява. Онази нощ тя не мигна, нито позволи на прислужниците да поспят. Твърдият ѝ кавказки характер отново излезе на бял свят.

— Не мога да понеса това — повтаряше тя. — Не мога да преглътна някаква малка рускиня да ми отмъкне Сюлейман.

А как добре започна този ден! Сутринта отиде в покоите на младия принц, а буйният и жизнерадостен малчуган разсея всичките ѝ тъги и тревоги.

Дори за миг се поколеба дали не преувеличава. Не се ли притесняваше излишно заради московската наложница? В края на краищата нравите, традициите и обичаите бяха такива. Падишахът имаше право да прекара нощта с всяка жена, която поиска. Защо хасеки се безпокоеше толкова? И досега е било така. Думичка не беше отваряла нито за гръцките момичета, нито за пламенните египетски красавици с маслинено-черните им кожи. Какво я прихвана сега, че скърца със зъби заради московската гяурка? Та това девойче е още дете.