Марко Кето не успя да се добере до информация от шпионите, които изпрати в града. Напрежението в Истанбул беше на път да ескалира, но никой не обелваше и дума. Накрая реши сам да си свърши работата. Излезе от посланическата резиденция, която се намираше в Галата[60]. През прозореца на каретата си гледаше големите и малките кораби на османския флот, чиито мачти се издигаха като гора в залива. Смеси се с народа и започна да слухти. Именно тогава Марко Кето дочу клюката, че някакво руско девойче завладяло сърцето на падишаха. Онова, което го вълнуваше обаче, не бяха любовните нощи на Сюлейман! Накъде щяха да се отправят тези кораби? Като посланик на морска държава той трябваше да узнае това на всяка цена.

Подготовката, която хвърляше в смут венецианския посланик заради мълчанието около нея, изобщо не вълнуваше Хюрем. Очите ѝ бяха подпухнали от плач. Когато Мерзука и другите прислужнички ѝ разказваха за събитията в Истанбул, за да я успокоят, Хюрем само вдигаше рамене и подсмърчаше.

— Какво ме засяга това — проплакваше тя. — Аз искам Сулюман…

Как да постъпи, че да му напомни за себе си? Този въпрос жужеше в главата ѝ като отровно насекомо.

Една вечер по време на езана Хюрем откри отговор на терзанията си. Бавно се изправи. Докато минаваше покрай мангала в средата на стаята, тя се престори, че ѝ се завива свят и припада. Строполявайки се на земята, уж случайно преобърна мангала. Въглищата, станали на жар, вече обгаряха килима и чергата, а тя мислено се молеше: „Дево Мария, пази ме! Дано някой влезе тук, дано някой влезе тук!“.

Чергата в миг беше обхваната от пламъци. Извивайки се като змия, огънят достигна копринената завивка върху кушетката. Хюрем щеше да загине в собствения си пожар. Запали се и пердето. Докато пламъците, които се издигаха все повече и повече, пълзяха към мястото, където лежеше тя уж в несвяст, процеждащият се навън пушек привлече вниманието на Джафер. Именно неговият писък вдигна тревога в харема.

— Пожар!

Викът беше подет от Сетарет калфа.

— Пожар, момичета! Няма ли кой да ни спаси? Хюрем ханъм гори!

Когато отвориха вратата, пламъците вече ближеха полата на Хюрем.

Джафер влетя вътре. Хюрем отвори очи, сякаш току-що се свестяваше. Извика ужасена при вида на пламъците. Джафер извлече навън господарката си, която, къде от страх, къде от благодарност, го беше прегърнала през врата.

Докато част от харема се мъчеше да потуши огъня, който бе обхванал стаята, други се опитваха да свестят Хюрем ханъм, като я пръскаха с вода.

Първите ѝ думи бяха:

— Защо не ме оставихте, защо не ме оставихте? Душата ми, изгаряща от любовна мъка, щеше да се понесе с пламъците и да отлети от този свят.


XXVI


В харема се нашепваха под сурдинка какви ли не слухове. Някои казваха:

— Момичето се самозапалило. — И донякъде бяха прави.

Други пък подценяваха случилото се, като възразяваха:

— Глупости, било е инцидент. Полата ѝ се закачила за мангала. — А това беше чиста лъжа.

А имаше и такива, които шушукаха, че Гюлбахар хасеки била запалила огъня сама. За късмет, сараят, който бе претърпял много пожари, този път се размина леко. Бързо потушиха пожара и предотвратиха разрастването му. И никой не пострада. Само че в харема се беше просмукала тежка миризма на изгоряло. Въпреки сковаващия зимен студ, за известно време отвориха широко всички врати и прозорци, за да се проветри.

Ала пожарът в душата на Хюрем продължаваше да вилнее. Дори и след произшествието, което вдигна на крак целия харем, вест от падишаха нямаше и на десетия ден. Сюмбюл ага се появяваше от време на време, за да съобщи, че владетелят е останал в летния дворец в Сарайбурну[61] с главния соколар Ибрахим ага. Кой беше този Ибрахим ага? Какво толкова имаше в него, че Сюлейман пилееше времето си с този опасен мъж, докато Хюрем го очакваше с цялата си любов и страст? Непрекъснато се терзаеше от мисълта, че замалко щеше да изгори и да стане на въглен, а господарят изобщо не се трогна.

Дори и наложниците започнаха да подмятат жлъчни забележки направо в лицето или зад гърба ѝ, докато Хюрем минаваше покрай тях. Само и само за да я жегнат, подвикваха помежду си:

— Колко дни минаха вече? — питаше едната.

— Пет ли бяха, десет ли? — отвръщаше другата.

— Кажи го цяла година, красавице.

— Така си е, всяка вечер ми се струва като година.

— А как се топлиш нощем, като няма кой да хвърли дърво в огнището ти?

— Стига ми огънят на моята любов. Така съм се разгорещила, че пожар мога да запаля. Нали видя?… — не закъсняваше с отговора някоя от наложниците.

След тези думи избухваше смях и гласът на Сетарет калфа се извисяваше ядно:

— Къш! Хайде, гледайте си работата! На работа, казах!

Сетне се включваше и Джафер. Гласът му беше тъничък като на жена, но с едрото си тяло и страховития си поглед, който много му отиваше, той разгонваше като пилци наложниците, които се забавляваха на гърба на неговата господарка.

Погледът на Екатерина, която завистливо бе оглеждала Хюрем в хамама след първата нощ, сега също се бе променил. Щом я видеше, тя се усмихваше, сякаш искаше да каже: „Ето че и теб те изоставиха като мен!“, и същевременно лицемерно я утешаваше:

— Не унивай, сладката ми. Току-виж те потърсил. Имай търпение!

Фактът, че Сюлейман с дни не бе търсил Хюрем и не бе питал за нея, предизвикваше бурна радост в покоите на Гюлбахар хасеки. Наравно с нея ликуваха и прислужниците, които най-сетне си отдъхнаха от яростните ѝ изблици и побоите. Старата им господарка се бе завърнала. Гюлбахар ставаше рано сутрин, изчакваше търпеливо да я облекат и нагласят и слизаше в розовата градина заедно с три-четири жени. Смееше се, разговаряше, както преди, даваше подаръци на прислужниците. Дори и апетитът ѝ се възвърна.

Всичко стана точно както искаше и очакваше. Сюлейман помириса московската роза, откъсна я и я захвърли. Вярно, че и за нея още не бе питал и не я бе потърсил, но нищо. За никого не беше тайна, че падишахът се подготвя за военни действия. Къде се е чуло и видяло, когато на вратата чука война, той да зареже войниците и пашите си, за да тича в обятията на жена?

На единадесетия ден Гюлбахар навести Хафса султан с думите:

— Дойдохме да видим как е нашата майка.

Възрастната жена знаеше какво се крие зад това посещение, но не каза нищо. Посрещна майката на единствения си внук с обич и усмивка. Дори се престори, че не забелязва изражението в очите на Гюлбахар, което сякаш казваше: „Ах, ти, стара вещице. Видя ли как синът ти обезчести твоята московска гяурка и я захвърли“, както и намека в думите ѝ:

— Как сте, майко? По-добре ли сте сега?

Двете жени седнаха близо една срещу друга и започнаха да бродират, като през това време обсъждаха предстоящия военен поход. По едно време валиде султан, без да се замисля, сподели:

— Копнеем да видим лика на сина си.

А Гюлбахар не пропусна възможността.

— Ами че кой не копнее, уважаема майко? — не ѝ остана длъжна тя.

В първия момент възрастната жена помирително реши да не ѝ обръща внимание. Ала после реши, че е редно да отвърне подобаващо на Гюлбахар, която се превръщаше в жертва на ревността си. Загледа се продължително в очите ѝ.

— Раздялата не се понася леко, Гюлбахар — каза. — Ти най-добре го знаеш. Минаха месеци, откакто не си виждала лицето на мъжа си.

Хасеки султан се олюля, сякаш забиха нож в гърдите ѝ: „Дърта лисица! Един ден ти ще пукнеш! Тогава аз ще бъда още тук. Когато моят Мустафа се възкачи на престола, пренебрегваната с месеци Гюлбахар ще стане валиде султан“.

Когато напусна покоите на валиде султан, в нея бушуваше ураган. Стовари първия удар върху прислужниците си, които клюкарстваха навън, докато я чакаха. Тя профуча покрай тях с отривисти крачки и се разкрещя:

— Какво се мотаете, глупачки такива?

Едно от момичетата беше полегнало на дивана, когато хасеки връхлетя гневно в покоите си. Още с влизането грабна дряновата пръчка. Накрещя се на воля на разплаканите си прислужници. Какво се беше случило? Защо добрата им господарка отново бе обхваната от пристъп на ярост?

Гюлбахар с мъка успя да се успокои. Старата вещица я зашлеви с думите, че Сюлейман вече не иска да я види. И какво от това! Онази, другата истина си оставаше истина. Трябваше да се задоволи с нея: владетелят се насити на московската гяурка и я захвърли, това ѝ стигаше. Рано или късно щеше да се върне при нея, при майката на сина си, на единствения си син.


Но нещата не се развиха според очакванията на Гюлбахар. Четиринадесет безкрайни дни след последната им любовна нощ султан Сюлейман покани Хюрем в покоите си. Вестта не накара девойката да запърха от щастие, както очакваха всички. Тя безмълвно се остави в ръцете на прислужниците да я приготвят за вечерта. Дори и не усети болките, когато Камер я скубеше, разресвайки косите ѝ. Хюрем бе потънала в мисли. Дни наред негодуваше — никой не можеше да я смачка и да я захвърли в ъгъла! Тя не е Екатерина. Никой не може да я зареже просто така! Дори и самият падишах!

Повтаряше си до безкрай тези думи през безсънните нощи. Беше сляпа и глуха за всичко около себе си. Престана да яде и да пие. Не напускаше постелята си. И дори когато Мерзука бутна в ръцете ѝ балалайката, която падишахът ѝ подари, и я подкани: „Хайде, посвири, попей!“, тя само я изгледа безучастно.

Какво да изсвири, какво да изпее? На кого? Имаше ли кой да чуе песните ѝ?

Въпреки увещанията на Мерзука, Сетарет, че дори и на Сюмбюл, тя не изпрати на падишаха жалостиво писмо: „Повикай ме. Липсваш ми“.