Сюмбюл ага я чакаше. Огромните му устни се бяха разлели до ушите в отвратителна усмивка. Помощникът му Джафер стоеше сконфузено до него.

— Вещите ти вече са преместени — каза Сюмбюл. После продължи, като придаде на гласа си предпазливи нотки: — В единия край на коридора ще са покоите на Гюлбахар хатун, а в другия — твоите. Да видим дали ще харесаш новия си дом.


Хюрем го хареса. Покоите се състояха от четири преходни стаи, една от които беше голяма като салон. Тук беше по-светло. Едните еркерни прозорци гледаха към розовата градина, а другите — към морето. Дори се виждаше и бялата кула, която се издигаше посред морето като булка със сватбен воал. Мерзука и Сетарет калфа прегърнаха Хюрем, облени в сълзи на радост. До вратата стояха още две момичета. Едното черно, а другото бяло. Името на черното беше Камер, а на бялото — Емине. И Джафер беше там. Момчето вече бе оставено изцяло на заповедите на Хюрем ханъм. Щом Джафер погледнеше Хюрем, очите му светваха и искрящобелите му зъби блясваха измежду плътните му устни в ярък контраст с тъмното му лице.

Хамамът мина в шеги и закачки. Според обичаите и Гюлбахар хасеки трябваше да присъства, но хасеки султан не дойде в хамама на булката. В действителност нямаше никаква булка, а така бяха нарекли ритуала по изкъпването на наложницата в деня, след като беше станала жена в леглото на владетеля. Идването на Гюлбахар щеше да означава, че тя символично приема тази връзка. Тя нямаше да направи подобно нещо дори да ѝ откъснеха главата. Не можеше да слуша кикотенето на онази гяурка, московчанката.

Въпреки отсъствието на Гюлбахар, Хюрем хвърчеше от щастие. Честно казано, не я интересуваше, че хасеки не бе дошла. Дори се радваше. Изобщо нямаше да ѝ е приятно да търпи високомерните погледи на онази жена след толкова прекрасна нощ. Реакцията на Гюлбахар бе добър знак. Значи жената ревнуваше от нея. Беше ясно като бял ден, че смяташе Хюрем за своя съперница. Странното бе, че след вчера Хюрем вече не я имаше за съперница.

Малката свита на Хюрем, която се състоеше от Мерзука, Сетарет калфа, Камер и Емине, беше посрещната от Джафер на вратата на хамама. За да подразни другите наложници, Сетарет калфа вдигна врява до възбог. Пронизителният ѝ глас отекна под купола на хамама.

— Сторете път, жени! Булката, моята господарка Хюрем отива на хамам, сторете път… Направете място за моята господарка Хюрем на мрамора в средата, довечера отново ще се усамотява със султана. Отново!

Хюрем, замаяна от щастие, се опитваше да се отърси от любовната умора и да събере сили, за да се понесе отново във вихъра на страстта. Същевременно се молеше на Дева Мария да я опази от пълните със завист погледи на останалите наложници. Видя Екатерина, застанала сама до една курна, да се полива с вода. И нейните очи бяха приковани в Хюрем. А когато девойката улови същото изражение на завист в погледа на приятелката си, се слиса. Хюрем ѝ помаха весело, но момичето дори не отвърна. Просто я гледаше. За всяко момиче от харема беше важно да се добере до постелята на падишаха, но никоя нямаше гаранция, че ще остане там. Самата Екатерина също беше преспала със Сюлейман и той не я потърси отново. Сега тя чакаше деня, в който ще я пробутат на някой грозен старец и ще я отпратят от сарая. Изобщо не беше сигурно дали и Хюрем няма да бъде сполетяна от същата участ. Ала падишахът я настани в покои. И то точно под носа на Гюлбахар хасеки. Значи, това селянче беше прелъстило султан Сюлейман с онези три-четири трика, които научи от Екатерина. Този факт стана достояние на всички, когато Сюмбюл ага обяви:

— Господарят ни очаква Хюрем ханъм тази вечер.

Бяха нагласили Хюрем като видение. Дрехите ѝ отново бяха в люляково, но този път в него се преплитаха пъстри краски, които напомняха за цветна градина. Сплетоха косите ѝ на две плитки, които след това събраха във великолепен кок. Всеки можеше да види в очите ѝ следите от снощния екстаз и жаждата за нови наслади. Цял ден беше хапала устните си, подпухнали от неспирните целувки на Сюлейман, за да им придаде цвят. Целите ѝ рамене, гърдите и слабините ѝ бяха осеяни със следи от любовни ухапвания, но те бяха скрити от погледите на останалите под дрехите. Хюрем обаче с гордост излагаше на показ синката на врата си.

Втората вечер Сюлейман предпочете да я посрещне с великолепна трапеза, поднесена върху огромен бакърен поднос. Щом прекрачи прага и се озова в покоите му, тя понечи да се поклони, както беше прието, но после се отказа. Спомни си думите на падишаха:

— Харесахме те, защото колкото си красива, толкова си и горда. Ти си като стръмните върхове на снежните планини. Те не се кланят и не се прегъват.

Хюрем така и стори — не се поклони, когато видя мъжа си.

Султан Сюлейман стана от мястото си и я посрещна, хващайки я за ръката. Прегърнаха се със страст, сякаш снощи не бяха потушили пламналия огън в телата си и сякаш от хиляда години бяха копнели един за друг. Предала се напълно, Хюрем се отпусна в силните ръце на младия падишах. Устните им се срещнаха, докато тя казваше:

— Моят султан!

След дълга целувка, оставила ги почти без дъх, Сюлейман каза:

— Ако продължаваме така, ми се струва, че тази вечер ще останем гладни.

— На мен ми стига любовта на моя господар.

— Да не би Хюрем да не знае името ми?

Тя погледна падишаха предпазливо в очите.

— Зная го.

— Ами щом е така, кажи го де. Виж, тюрбанът и кафтанът пак са там. Тук няма падишах, господар. Ти и аз. Само двамата сме. Твоето име е Хюрем, а моето?…

— Сулюман.

От смях султан Сюлейман едва не разля виното върху дрехите си.

— И нека Аллах те дари с дълъг живот, нали така? Как го каза?

— Сулюман.

Хюрем знаеше, че не може да произнесе правилно името на падишаха, но как можеше да откаже? Да откаже на владетел, който настояваше да го назове по име. Нима можеше да отвърне:

— Не мога да си изкълча така езика.

Докато тя свеждаше засрамено поглед, падишахът престана да се смее и започна да я имитира:

— Сулюман, Сулюман. И вчера през нощта сякаш долових нещо подобно, но си помислих, че ми се е причуло заради опиянението на страстта.

Думите на падишаха бяха последвани от нов пристъп на смях.

— А аз не се смея на вашите грешки — не му остана длъжна Хюрем. — Толкова много грешки допускате, че…

— Наистина ли? Много ли бъркам?

Хюрем сви устни:

— Ами да, доста.

— Например?

— Например… казваш: „обча аз“.

— Обчам аз… Да. Какво му е грешното?

— Не обчам, а о-би-чам.

— О-би-чам. Оби-чам, така ли?

Щом лицето на Сюлейман леко се смръщи, Хюрем реши да смекчи нещата.

— Султан Сулюман е моят мъж. Султан Сулюман е моят мъж — изчурулика тя.

Младежът отново полетя на крилете на радостта.

— Сулюман обча Хюрем.

Устните им отново се сляха.

До малките часове на нощта иззад вратата на падишаха отекваха гръмки смехове. Сюлейман пи виното си от ръцете на Хюрем. А пък тя вкуси най-редки ястия от ръцете на своя мъж. Доволно се усмихна, докато отпиваше от родоското вино.

Прислужниците, които Хафса султан две вечери поред изпращаше в покоите на владетеля с думите: „Идете и вижте какво става там!“, донесоха на валиде султан вестта, че от деня, в който беше научил за смъртта на принц Махмуд, падишахът за първи път отново се смеел. Бледото лице на възрастната жена грейна. Точно това искаше тя. Тъкмо от такъв свеж полъх имаше нужда синът ѝ. Ако човек намереше разтуха, това му даваше сили, вливаше нов живот в сърцето му. А според нея, ако един всевластен владетел откриеше разтуха, то тя носеше за него силата на цяла армия.

Не след дълго в коридорите се понесоха песните на Хюрем, дори при някои от тях се чуваше как падишахът неумело се опитва да припява с плътния си глас. Кандилата и факлите постепенно загаснаха, стана пусто. Тишината се спусна и над покоите на великия османски владетел. Отвътре се долавяше само любовният шепот.

— Аз обичам Сулюман.

— Моята Хюрем кара Сюлейман да хвърчи в небесата.

— Сулюман е мой, само мой. Нали?

Радостен и щастлив, падишахът отговаряше на този въпрос с кимване, което значеше „да“.

Онази, следващата и по следващата нощ, общо четири нощи поред, изтощеното от любовни игри тяло на Хюрем почиваше в обятията на султана. От време на време, когато се събудеше, проверяваше дали Сюлейман е до нея. Ръката ѝ докосваше тялото му, за да бъде сигурна, че е неин, само неин.

Но на петата вечер изведнъж осъзна, че това не беше съвсем вярно.


На петата вечер султан Сюлейман не я повика. И на шестата. И на седмата… Хюрем плачеше в покоите си:

— Всичко приключи. Взе ме, а сетне ме захвърли непотребна, също както Екатерина.

Хюрем бе толкова замаяна от любов, че не забелязваше подготовката и суетнята, които вече кипяха дори из коридорите на сарая.

Султан Сюлейман непрекъснато свикваше съвещания с великия везир Пири паша и другите везири. Прекарваше по-голямата част от времето с близкия си приятел от Маниса, главния соколар Ибрахим, и работеше върху някакви карти. В харема обикаляше мълвата, че падишахът е слизал към Златния рог. Но Хюрем беше глуха за шушуканията: „Владетелят прави проверка на флота. Всяка вечер отива при галерите и говори с моряците“.

Истанбул беше обхванат от суматоха. Посланикът на Венецианската република Марко Кето докладва на управата: „Тук се случва нещо. Като че ли младият Сюлейман се готви за нов поход. Страхувам се, че след катастрофата при Белград християнският свят ще бъде връхлетян от нова турска вихрушка“.

Накъде ли щеше да се отправи тази войска? Златният рог гъмжеше от бойни платноходи, галери, галеони и какви ли не други плавателни съдове.