— Ти не пиеш ли?

— Никога не съм пила.

— А не искаш ли да опиташ?

— Нима господарят ми желае робинята му Хюрем да се напие?

Падишахът се престори, че не разбира намека на момичето.

— Исках само да го вкусиш. Виното от Родос рядко се среща и е много хубаво. Най-хубавото вино на света.

— И да не е най-хубавото, какво от това? Хюрем би пила от всяка чаша, която падишахът лично е напълнил за нея, дори тя да е с отрова.

Доближи чашата до устните си. Боязливо отпи малка глътка. Червената течност остави стипчив вкус на небцето ѝ и тя усети как потече в гърлото ѝ и как я обхвана топлина, която се разля във вените ѝ.

Без да отделя очи от Хюрем, Сюлейман също отпи глътка вино.

— Как е, хареса ли ти?

— Сякаш огън ме гори отвътре. — Тя не можа да възпре пристъпа на кашлица и смутено се изкашля няколко пъти.

Сюлейман се усмихна доволно.

— Тайната на виното се крие в този огън. Хем гори, хем кара човек да кашля.

Хюрем се почуди защо започна да ѝ се вие свят. Вярно, за първи път слагаше вино в устата си, но нали човек не можеше да се напие от една мъничка глътка. Или можеше? Възможно ли беше това замайване да се дължи на вълнение, щастие, радост, притеснение, страх, страст? И защо устните ѝ сякаш пресъхваха?

Сюлейман избра огромна червена ябълка от купата и я подаде на Хюрем. Когато момичето се протегна, за да я вземе, падишахът дръпна ръката си и поднесе ябълката направо към плътните червени устни на девойката, които горяха като жар. Когато ябълката се докосна до тях, тялото ѝ затрепери. Лекият хлад, който се разля по устните ѝ, накара всяка нейна клетка да настръхне. В Хюрем бушуваше огън. Стеснително отхапа мъничко парче от ябълката. Очите им отново се срещнаха. Останаха загледани един в друг. Сюлейман опитваше да съчини рима и да подреди в куплет думите, които неспирно летяха из главата му, докато гледаше тези удивителни очи, способни да пленят всеки на мига, а Хюрем диреше отблясъците на любовта в тъмнеещите очи на мъжа, който щеше да стане неин. Всъщност кога трябваше да се случи това? Кой трябваше да подхване любовната игра? Може би падишахът очакваше тя да започне? Така ли беше прието? Ами ако бе другояче? Ето, Екатерина нищо не бе споменала за това. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Не стигаше, че все още си бяха чужди, а към това се добавяше и нейната неопитност, която я задушаваше и я поставяше в безизходица, а тя никак не обичаше да се намира в безизходица. Дори и в нощта, когато варварите я бяха нападнали, не се беше чувствала толкова безпомощна.

Отпи още една глътка вино. Този път по-голяма. Още една глътка, без да отделя очите си от Сюлейман…

— Спри, не бързай толкова.

— Защо, нали господарят искаше да се напия?

Падишахът още веднъж избухна в смях.

— Не, не иска. Защото желае да се наслади на приказния глас на своето усмихнато момиче, който кара дори славеите да завиждат.

— Тук няма на какво да свиря — промълви Хюрем.

Сюлейман веднага се изправи. Изгуби се зад инкрустирания със седеф параван, иззад който бе излязъл преди малко и беше стреснал Хюрем. След няколко секунди, когато отново се появи, в ръката си държеше балалайка.

Хюрем забрави, че се намира в присъствието на падишаха, и надавайки радостен вик, скочи като дете от мястото си. Пляскаше с ръце и едва се удържаше да не затанцува от щастие.

— Боже, колко е хубава.

— Радвам се, че ти харесва. Вече е твоя.

Бавно, с внимание, сякаш се страхуваше да не счупи дългата дръжка, Хюрем взе балалайката, която ѝ подаваше падишахът.

— Б… благо… дд… даря, владдд… етелю! — заекна тя.

Не можа да се стърпи и прегърна инструмента. Сякаш прегръщаше родината си. Степите, хълмовете, заснежените планини, клокочещите реки. Сякаш беше прегърнала милата си майка, за чието лице и ухание копнееше и която никога повече нямаше да види. Разчувства се. От очите ѝ всеки момент щяха да рукнат сълзи.

Сюлейман се развълнува от щастието на девойката и отгатна мислите ѝ. Трябваше бързо да я откъсне от заливащите я носталгични чувства.

— Е, след като вече Хюрем има музикален инструмент, може да чуем нашата песен.

В порив на благодарност тя се спусна да коленичи пред Сюлейман, но той я възпря. Притисна нежното тяло към гърдите си.

— Защо, мислиш, те харесахме, Хюрем ханъм? Само заради ведрото ти лице, красотата и тези очи, които не мога да се наситя да гледам ли?

Преди да отговори, момичето се сгуши в Сюлейман и отпусна глава на гърдите му. Младият падишах вдиша дълбоко аромата, който се носеше от косите ѝ.

— Има още една причина да те харесаме, не по-малко важна от тези. И тя е, че приемаш всичко с гордо вдигната глава.

— Ала от деня, в който дойдох тук, почти не вдигам глава от поклони. При първата ни среща се запознах повече с ботушите, отколкото с лицето ви.

В първия момент падишахът не знаеше да се смее ли, или да се оскърби от този укор.

— Ти си като стръмните върхове на снежните планини. Те не се кланят и не се прегъват. — Леко повдигна брадичката на момичето с показалеца си и погледна в очите му. — В моментите, когато сме насаме… Хайде да те видим, Хюрем ханъм… Свири, пей!.. Нека целият сарай те чуе…

— Каква песен желае господарят ми?

— Ами… Първо изпей някоя песен за обичта.

Не след дълго гласът на Хюрем се понесе на вълни из двореца. Всички отвориха прозорци и открехнаха врати, за да я чуят. Само покоите на Гюлбахар останаха плътно затворени. Стига да можеше, тя би издигнала дебели стени, за да не чува този глас. Той изгаряше ушите ѝ. Дори и да ги запушеше с ръце, спасение нямаше. Гласът на проклетата московска наложница, която ѝ отнемаше мъжа и откъсваше сина ѝ от ръцете на баща му, се врязваше в мозъка ѝ. Изобщо не млъкваше.


Девойките на Волга, девойките на Волга

с гордо вдигнати глави като високите масиви

жънат златни класове със сърпове в ръка,

а танците им в планините са чудна красота.


Хюрем пя дълго, а Сюлейман я слушаше, вторачен в рубиненото вино в чашата си, после бавно се изправи. Загаси факлите. Сега светлина хвърляше само огънят в огнището, откъдето се чуваше леко пращене и се разнасяше приятно ухание. Приближи се плътно до Хюрем, внимателно взе балалайката и я остави настрани, а после вдигна девойката на ръце.

— Благодаря ти, усмихната красавице… Зная, че те потопих в спомени и те натъжих, но в гласа ти намирам покой.

Не даде възможност на Хюрем да каже нещо. Пое я в обятията си… Дишането и на двамата се учести. Устните им се сляха. Дъхът им секна от дългата огнена целувка, последвана от още една и още една. Целуваха се, хапейки се сладко… Когато вълната от страст, нарастваща от неопитността на девойката и вещината на Сюлейман, стана неудържима, той вдигна наложницата си и тръгна към леглото. С устните си покри тези на момичето, което шепнеше:

— Господарю, господарю…


XXV


Хюрем хвърчеше в облаците. Можеше ли всичко да се промени само за една нощ? Определено можеше. Сякаш пред нея се разтвори врата, която я отведе в съвсем различен свят.

Още примираше в блаженство при спомена за онези целувки и ласки. Не спираше да си представя своето собствено тяло, извиващо се от страст под това на Сюлейман. Молеше се на Пресвета Богородица да прости греха ѝ. Сюлейман не се прекланяше пред нейния Отец Иисус, но тя искаше да изповяда пред него, че ръцете му ѝ доставиха огромно удоволствие. Разтопи се, пламна, изгоря.

И наистина беше станало точно така. Когато устните на Сюлейман решително се плъзнаха към врата ѝ, Хюрем си помисли, че огън е подпалил тялото ѝ. Докато твърдата брада и мустаците на падишаха я караха да настръхва, дъхът му, по-горещ и от огън, поде пътешествие по шията ѝ. Езикът му се разхождаше между врата и раменете ѝ, а кадифените му устни нежно стисваха мекото на ухото ѝ от време на време.

„Боже господи! Боже господи! Боже господи! Полудявам.“ Спомни си думите на Екатерина:

— Не се стягай. Отпусни се, кажи си, каквото ти е на сърцето. Говори, пъшкай, шепни, моли го, но само недей да мълчиш. Мъжете обичат жени, които денем мълчат, а нощем говорят.

Но дори и да искаше, Хюрем не можеше да мълчи. В началото прошепваше:

— Господарю, господарю!

С животински инстинкт и женска интуиция се догаждаше, че по изящен и изкусен начин тя трябва да даде израз на насладата, която изпитваше. От устните ѝ се сипеха сподавени викове и тих смях. И Хюрем се остави на тази интуиция. Отговори на целувките и прегръдките на мъжа. Езикът ѝ ту се срещаше с неговия, ту обикаляше по врата и ухото му. От леките ухапвания на мъжа устните ѝ се наляха с кръв. Това я възпламени още повече. Когато падишахът хвана в шепите си стегнатите ѝ гърди, стенанията ѝ прераснаха във викове. Тялото ѝ, разтърсвано от силни конвулсии, се изопна като тетива на лък. Когато устните му започнаха да кръжат между зърната на гърдите ѝ, тетивата изведнъж се отпусна, а Хюрем с писъци се заизвива неконтролируемо.

— Господарю, господарю! — не спираше да стене тя.

Докато се носеше във вихъра на удоволствието, нова вълна заля тялото ѝ. Изгарящите устни на Сюлейман бяха стигнали до слабините ѝ и сега я подлудяваха, а нежното ѝ тяло потрепваше като крило на гълъб.

В онзи миг всички задръжки в главата на Хюрем паднаха. Нехаеше за нищо. Забрави, че мъжът върху нея беше владетел, пред когото трепереше цял свят, забрави, че тя беше само безпомощна пленница, робиня на ефимерна любов, която днес разцъфваше, а утре щеше да повехне. Сюлейман беше мъж, а Хюрем — жена. Нека се случеше онова, което се случваше в постелята на всеки мъж и всяка жена. В леглото нямаше място за правила и норми. Тя не биваше да слуша наставленията, а гласа вътре в себе си. Щеше да отиде там, накъдето я отведеше страстта. В онзи миг си забрани забраните.