И точно в този момент се случи нещо неочаквано. Величественият силует с огромния тюрбан продължи да мълчи, но иззад инкрустирания със седеф параван до тоалетката се показа султан Сюлейман.

— Приличат ли поне малко на господарските покои от фантазиите ти?

Погледът ѝ с изумление сновеше между единия и другия.

— Вие, вие! — запелтечи тя, без да откъсва очи от притаения в мрака силует, който продължаваше да я плаши.

— Аз, вас, такова… него… — отронваше откъслечни думи, без да е в състояние да довърши изречението си.

Сюлейман се разсмя, докато оставяше пешкира, в който беше избърсал ръцете си.

— Ти май си взела това чучело, върху което са сложили тюрбана и кафтана ми, за мен?

Докато припряно се опитваше да поправи глупавата си грешка, заеквайки несвързано: „Да, всъщност не!“, и всячески се стараеше да се окопити, Хюрем си спомни, че все още не се беше поклонила пред младия падишах. Сведе глава, мънкайки под носа си дежурни фрази, които и сама не разбираше, а смехът на Сюлейман избухна с нова сила.

— Виждаш ли, няма от какво да се страхуваш. Владетелят не е нищо повече от тюрбан и кафтан. Уважението е към тях. Това, което е в тях, е без значение.

Без да вдига глава, Хюрем възрази отривисто:

— Бива ли да говорите така? Ами че какво са тюрбанът и кафтанът? Няколко метра плат, сърмени конци и камъни. Ако питате мен, те са ценни заради онова, което е вътре в тях.

— Така ли мислиш?

— Дано не разгневявам господаря с думите си, но това е мнението ми. Кафтанът и тюрбанът нямат стойност без вас.

Докато Хюрем все още стоеше със сведена глава пред него, Сюлейман се загледа в косите ѝ, които сякаш пламтяха в червено на светлината на огъня. Вдиша аромата, разнасящ се от тялото на девойката. Тъй като огънят я осветяваше в гръб, контурите на тялото ѝ се очертаваха под ефирната риза.

— Едно е сигурно. Без да вдигнеш глава и да ме погледнеш, за нищо на света няма да повярвам на думите ти. Искам да прочета по очите ти дали говориш истината. Езикът може да е лицемерен, но очите не лъжат.

Тя искрено се зарадва. Той не беше ядосан. Сюлейман не ѝ се сърдеше. Веднага вдигна глава. За момент огледа младия мъж, който стоеше срещу ѝ по риза като нея. Колко беше различен без тюрбан и кафтан! Вече не приличаше на великан. Дори беше по-скоро слаб. Освен това повече му отиваше да е без тюрбан. Така нищо не засенчваше гъстите му черни вежди и очите му, от които искряха светкавици.

Младият падишах гледаше изпитателно Хюрем, чиято прекрасна фигура се разкри в пълната си прелест, когато тя се изправи. Гърдата на момичето, която надничаше иззад дълбокото деколте на ризата ѝ, бързо се движеше нагоре-надолу. Сюлейман с мъка откъсна поглед от едрите, стегнати гърди на девойката, които ту се показваха от разтворената риза, ту изчезваха, и се съсредоточи върху очите ѝ. Дълбочината на тези очи, които събираха всички нюанси на морето, го примамваше все по-неустоимо. Хюрем изведнъж изтича към леглото.

— Хюрем, какво стана, какво правиш?

Вместо отговор, тя коленичи в края на леглото и изпълни ритуала, както я беше научила бавачката. Три пъти целуна атлазената завивка и три пъти я сложи върху главата си.

Падишахът отиде до нея и я вдигна.

— Значи бавачката ти е казала. Така е прието още от времето на праотците ни, така се прави и до ден-днешен. Ако жената не целунела завивката на мъжа, нямало да има изобилие в леглото.

Докато Сюлейман я водеше към дивана пред прозореца, без да пуска ръката ѝ, в гърдите на Хюрем отново запърхаха гълъби. Какво беше казал Сюлейман? Изобилие в леглото ли? Или само ѝ се беше причуло? Да не би падишахът да намекваше, че в това легло тя ще му роди дете? Помисли си, че ще припадне от щастие. А всъщност, ако сега имаше две неща, които не биваше да допуска в никакъв случай, те бяха да не припада и да не плаче.

— Нима владетелят не вярва в това?

— Аллах решава. Каквото каже той, това се случва. Виж колко рано откъсна от прегръдките ни принц Махмуд, с когото ни бе дарил. Не го спасиха нито мощта ни, нито знанията на главния ни лекар. Затова, ако той намери за уместно, ще дари с наследници своя раб, ако ли не — няма. Искам да кажа, че съдбата не се определя от целувки, завивки и легла.

— Аз също дълбоко се натъжих заради смъртта на вашия принц. Господ да даде дълъг живот на нашия господар. Пък и добре е, че имате още един син.

— Бог да го поживи, с всеки изминал ден моят принц Мустафа става по-голям и по-умен. Бог да го пази от зли очи и да му даде дълъг живот.

— Дано всичко се случи, както го пожелае моят владетел.

Хюрем се опитваше да запази мълчание, но по всичко личеше, че няма да успее. Всъщност тя и сама знаеше отговора на въпроса, който щеше да зададе, но все пак искаше да попита. Падишахът забеляза колебанието ѝ.

— Струва ни се, че усмихнатото ни момиче иска да ни каже нещо.

— Простете моето невежество, господарю. В края на краищата пред вас покорно е свело глава едно просто селянче. Господ да ви поживи, но след вас… Как да кажа, кой ще е принцът?

Не успяваше да намери правилните думи за онова, което ѝ се въртеше в главата, но Сюлейман разбра. Беше му харесало държанието на момичето, неговата стеснителност, наивността във въпроса му. Неволно се засмя.

— Ако въпросът, който те интересува, е кой ще застане начело на Османската империя след мен, то отговорът му е ясен. Разбира се, че нашият престолонаследник принц Мустафа хан. Но той все още е едва на шест години.

За момент замълча, загледа се в любопитните очи на момичето, а на лицето му се появи закачливо изражение.

— А и какво да си мислим сега, че Хюрем ханъм на бърза ръка се отегчи от нас и ни търси наследник?

Докато изричаше тези думи, Сюлейман осъзна, че за първи път след смъртта на принц Махмуд изпитва щастие. Ако не беше веселото у изражение, Хюрем щеше да обезумее от страх, че с нахалството си бе ядосала Сюлейман. Ала султанът не спираше да се усмихва, докато се взираше в очите ѝ. Младият падишах забеляза боязливия ѝ поглед.

— Бъди спокойна. Не се страхувай. Нали преди малко ти казах. Падишахът стои там. — Сюлейман сочеше усмихнато към тюрбана и кафтана, пред които момичето се бе поклонило почтително с думата: „Владетелю“.

Когато тя отново смотолеви нещо, той се обърна и я погледна.

— Още някакъв въпрос ли имаш?

Хюрем затаи дъх:

— Имам.

— Тогава питай.

— Защо промени името ми?

— Руслана или другото, как беше то… Май започваше с „а“…

— Александра — намеси се Хюрем. — Александра Анастасия Лисовска. В гласа ѝ имаше обида, дори яд.

— Да, точно така. Ами че тези имена не ти подхождаха.

— Какво означава Хюрем? Нямам представа.

— Защо не попита тогава?

Девойката сведе засрамено глава.

— Ами — промълви тя, — срамувах се. Толкова се развълнувах, като ви видях, че ми изхвърча от главата.

Султан Сюлейман погледна момичето в очите. Наивният отговор, който му даде, му се понрави.

— Толкова си красива, че… Очите ти са толкова хубави, че… И имаш толкова прекрасна усмивка, че когато тя се появи, сякаш слънцето изгрява. Искаше ми се да ти дам такова име, което да разказва за всички тези прелести. Такова име, на което и слънцето да завиди.

Хюрем едва не припадна от щастие. Не можеше да повярва на ушите си. Застина за момент, после вдигна очи към падишаха и каза с усмивка:

— Господарят ни ще разглези своята робиня, ала все още не е казал какво означава Хюрем.

— Ето тази усмивка — прехласна се султан Сюлейман. — Това е усмивката, която ме порази. Ето затова избрах Хюрем. Хюрем означава красива, усмихната, с хубави очи. Всяко едно поотделно и всички заедно.

Падишахът с усилие отмести поглед от момичето, което сякаш щеше да разтвори криле и да полети от щастие, и се наведе към масичката. От шише с тясно гърло наля някаква червена течност в кристална чаша, по която грейваха милион звезди, щом светлината паднеше върху нея. Вдигна чашата и я задържа срещу огъня. Хюрем се загледа как кристалните отблясъци на пламъка се сливаха в прегръдка с рубинения цвят.

— Родос — каза Сюлейман, като поднесе чашата към Хюрем. — За виното, направено от родоско грозде, казват, че е най-хубавото вино на света.

Хюрем се сепна и рязко се изправи. Самият падишах я обслужваше, а тя беше скръстила ръце на дивана и го зяпаше със замечтан поглед. Биваше ли такова нещо?

Сюлейман забеляза притеснението ѝ и попита:

— Какво става, от виното ли се уплаши моето момиче с прекрасни очи и прекрасно лице?

— Аз от нищо не се страхувам — наежи се изведнъж девойката.

— Наистина ли? Дори и от мен?

— Че защо да се страхувам от вас? Та вие не се ядосахте на невъзпитаното ми поведение.

— Тогава как да си обясним неспокойството ти?

Хюрем погледна Сюлейман сконфузено и плахо.

— Докато аз си седя тук, господарят ми налива чаша. Робинята му моли за позволение да го обслужи.

Султанът остана много доволен от отговора, който получи. Настани се на дивана, сгъна единия си крак в коляното и го подпъхна под другия. Докато Хюрем сипваше вино в друга чаша, тя чувстваше, че очите на падишаха са приковани в нея. С всички сили се стараеше да не разлее виното от вълнение, но по никакъв начин не можеше да спре треперенето на ръцете си. Накрая се овладя, приближи се към дивана и с поклон поднесе виното на Сюлейман. Младият мъж не се стърпя и отново хвърли мигновен поглед към гърдите, които напираха да изскочат от деколтето на приведеното пред него момиче. Улавяйки този поглед, у Хюрем придойде огнена вълна, която заля бузите ѝ. А Сюлейман се изчерви, засрамен, че го разкриха. Смееше се, докато поемаше чашата от фините ръце на момичето.