Докато я обливаха с ароматни води, тя стотици, дори хиляди пъти си повтори: Аз се казвам Хюрем, аз съм Хюрем.

Но какво всъщност означаваше Хюрем? Когото и да попиташе, оставаше без отговор.

Когато Сюмбюл ага влезе в стаята ѝ, суетнята около тоалета ѝ беше приключила. Бяха я облекли в бяла риза от китайска коприна. Под нея не носеше нищо друго. Дали защото се срамуваше от голотата си, или просто заради вълнението, но лицето ѝ гореше. В същия момент голото ѝ тяло настръхваше от студения допир на естествената коприна, сякаш в него се забиваха хиляди иглички. Зърната на гърдите ѝ се втвърдиха и дори изпъкнаха изпод тънкия плат. Отпред, почти до талията ѝ, се спускаше дълбоко деколте, което излагаше на показ кожата ѝ. Стегнатите ѝ гърди, които можеха да изкушат всеки, имал щастието да ги зърне, надничаха навън и при най-малкото движение. Медночервените ѝ коси се бяха разпилели ефирно след безкрайното вчесване с гребена от слонова кост и нежно падаха на вълни по раменете и гърба ѝ.

Върху ризата сложи рокля, изработена от чуждоземни майстори. Кадифеният плат с люляков оттенък беше извезан със златни и сребърни клонки и цветя. Декорираният с филигранна украса колан силно пристягаше и бездруго фината ѝ талия и почти щеше да я прекърши.

— Дъх не мога да си поема с този колан — оплака се тя, но никой от армията прислужници, които, плувнали в пот, се занимаваха с тоалета ѝ, не ѝ обърна внимание.

Дори и заплахата:

— Зле ще си изпатите, ако се задуша пред владетеля — не даде резултат.

Тъй като явно нямаше друг начин, ѝ се наложи да се примири с колана.

Сетарет калфа и Мерзука разгониха рояка от шивачи, тъкачи и прислужници, които се суетяха наоколо и оглеждаха преценяващо момичето.

— Пу-пу-пу! — плюна Сетарет, както правеше всеки път, когато искаше да изрази одобрение. — Браааво, браааво!

А Мерзука задълго се умълча.

— Много си красива, Александра — прошепна тя, сякаш беше омагьосана.

Щом видя яростните искри в очите на момичето, припряно понечи да се поправи:

— Исках да кажа — Руслана…

След още един гневен поглед татарската девойка поклати глава:

— Хюрем трябваше да кажа, нали? — За момент замълча. — Виновна ли съм, че всеки ден си с ново име? Вече съвсем се оплетох.

Момичето се завъртя, развявайки полите си.

— Ти запомни Хюрем. Него ще запомни и османският народ, а и цял свят. Ще видиш.

Загърби свитата от помощници, които бяха започнали да нашепват молитви, и тръгна величествено към големия салон, където Сюмбюл ага я чакаше и току повтаряше притеснено:

— Побързайте! Хайде, хайде! Ако се забавите още малко, владетелят ще ни обезглави до един.

Последва Сюмбюл ага, без да удостои с поглед молещите се прислужници, нито пък надничащите от стаите си наложници, които я оглеждаха с неприкрита завист. Не обърна внимание и на злостните им забележки:

— Накъде така, московчанке?

За да укроти препускащото си сърце, неспирно си повтаряше:

„Хюрем отива на любовна среща с османския син“.


Коридорите сякаш нямаха край. Ударите на сърцето ѝ отмерваха всяка нейна крачка. Накрая Сюмбюл ага стигна до врата, пред която пазеха облечени с брони войници, които гледаха страховито, с извадени саби, в пълна бойна готовност. Гъстите гарвановочерни мустаци на стражите, които се спускаха около устните им към брадичките, за момент напомниха на Хюрем за Тачам Ноян. Неговите определено не бяха толкова черни, а погледнати отдалеч, по-скоро изглеждаха като посипани със сняг, но пък не отстъпваха по гъстота на тези. Докато един от пазачите, чиито очи сякаш мятаха мълнии, бавно отваряше тежката врата, Хюрем си спомни как беше преобърнал живота ѝ из основи — първом го озлочести, а сетне го изгради отново. Внезапно ѝ домъчня. Щом усети, че очите ѝ започнаха да се наливат със сълзи, се сепна уплашено.

— В никакъв случай не плачи — предупреди я една от жените, които я приготвяха. — Заплачеш ли, чернилото, с което изписахме веждите и подчертахме миглите ти, ще се навлажни и ще се размаже. Лицето ти ще почернее като въглен. А господарят ни ще те изрита от покоите си.

Докато минаваха през вратата, Хюрем отвори широко очи, за да прогони сълзите си. Озоваха се в друг коридор, където отляво и отдясно горяха огромни кандила. Безмълвно продължиха към следваща врата, която се виждаше далеч в дъното. Хюрем гледаше право пред себе си, както я бяха предупредили, ала с крайчеца на окото си зърна стражите, които стояха на пост на равни разстояния един от друг, прикрити в тъмнината на неосветените от кандилата места. В мрака очите им сякаш горяха като огньове.

Докато Хюрем се молеше вратата срещу нея да е последната преграда по пътя към Сюлейман, пред тях незнайно откъде изскочи възрастна жена. Девойката я виждаше за първи път. Когато забеляза, че Сюмбюл ага се поклони и я поздрави почтително, реши, че старицата е важна особа. Жената се държеше, сякаш Хюрем не беше там, но момичето усети нейния преценяващ изпитателен поглед, който я обходи от крайчеца на косите до пръстите на краката. Сюмбюл ѝ прошепна:

— Уважаемата бавачка. Детегледачката на нашия владетел. Тя отгледа и възпита нашия падишах. Все още се грижи за него. Господарят ни я почита като своя майка…

Хюрем веднага схвана намека. Не изчака Сюмбюл ага да довърши обясненията си, а се поклони с уважение пред възрастната жена. На лицето ѝ грейна неустоимо красивата ѝ и пълна с обич усмивка. Бавачката отвърна на поздрава на момичето с леко кимване. Девойката беше истинска красавица, както говореха всички. Никога преди не беше виждала толкова искрена и пленителна усмивка. Нямаше нищо чудно, че Сюлейман е така впечатлен. Колко красиви, дълбоки и изразителни бяха очите ѝ. Жената с учудване установи, че изпитва доверие към момичето, сякаш го познава много отдавна. Московската наложница мигом спечели симпатиите ѝ. Без да отделя очите си от тези на Хюрем, тя каза нещо на главния евнух. Говореше тихо, сякаш шепти, но Хюрем разбра, че жената всъщност се обръща не към Сюмбюл, а към нея, към самата нея. Шепнешком попита:

— Какво казва?

— Щом влезеш в стаята, трябва веднага да коленичиш и да поздравиш владетеля. Ако ти разреши да станеш, ще се изправиш и ще отидеш право при леглото, ще целунеш завивката откъм краката и ще я положиш върху главата си.

— Какво?

— Ще целунеш завивката и ще я положиш върху главата си.

— Защо?

Сюмбюл ага нямаше представа какъв беше смисълът на този обичай.

— Направи каквото ти се казва — отвърна тихо.

Бавачката не обичаше в нейно присъствие да се разговаря на език, който не разбира, но по необясними причини това неясно шушнене ѝ се понрави. Отново заговори на Хюрем, гледайки към Сюмбюл:

— Когато господарят ни ти позволи да се оттеглиш и си тръгне, няма да излизаш веднага. Ще дойдат и ще съберат завивките от леглото, ще те отведат и ще вземат чаршафа.

— Чаршафа ли?

— Да, чаршафа. Не задавай въпроси, а прави каквото ти се казва.

Хюрем отново изрази уважението си към бавачката, като направи лек реверанс, и с най-искрената си усмивка на лицето каза:

— Не се измъчвайте с притеснения, Хюрем няма да се посрами.

Възрастната жена с учудване осъзна, че е започнала да милва ръката на момичето. До този ден не бе правила подобно нещо. Беше загубила броя на момичетата, прекрачили този праг, но сега с ръка на сърцето си казваше, че нито едно от тях не бе почувствала така близко. Докато стражът, който се появи по знак на жената, отваряше вратата, бавачката се обърна и се оттегли. Сюмбюл ага я последва, ала след две крачки се извърна и погледна Хюрем.

— Аз бях дотук, Александра. От тук нататък продължаваш сама.


Вратата се затвори безшумно зад гърба ѝ. И този път Хюрем не изпълни наставленията, които ѝ бяха дали. Вместо да коленичи и да чака разрешението на Сюлейман да стане, тя просто остана изправена.

Мъждукащата светлина, която хвърляха припукващите в огнището дърва, обагряше всичко в стаята в жълто. Пред тоалетка с огромно огледало горяха кандила. Пламъците се отразяваха в пъстрите витражи отсреща, както и в керамичните мозайки по стените. От кехлибареното жълто на огъня зелената мозайка ту грейваше в аленочервено, ту се забулваше в мек кафяв цвят. По-навътре се виждаше огромно легло, а пред прозореца се ширеше масивен диван. В стаята имаше освен това няколко стола и маса, върху която бяха разпръснати документи и карти. Върху ниска масичка пред дивана една кана хвърляше отблясъци. Няколко шишета и една голяма купа, пълна с редки зимни плодове, придаваха завършен вид на картината.

Това ли бяха покоите на султан Сюлейман, пред когото трепереше цял свят? Къде бяха златото, рубините, изумрудите, диамантите? Нима мястото, където живееше този легендарен с мощта си владетел, можеше да бъде толкова скромно?

Хюрем изведнъж забеляза, че в сянката до леглото, от страната на главата, стоеше неподвижно огромен силует с тюрбан. Призова Дева Мария на помощ. Това бе той, той беше! Веднага се поклони леко. Налегнаха я неспокойни мисли: дали се е ядосал, че не падна на колене пред него още когато пристъпи прага? Щом не казва нищо, със сигурност се е ядосал. Сега ще я изгони. Защо мълчи? Дали пък да не се хвърли в краката му и да го помоли за прошка? Хайде, да говори! Да каже нещо. Да излее гнева си, да вика. Само да не мълчи! Говори де, проклет да си!

След като всичко очевидно беше свършило, вече нямаше смисъл да стои така приведена. Хюрем се изправи и смотолеви:

— Дали владетелят ще ми прости?

Величественият силует с огромния тюрбан изобщо не помръдна. Хюрем продължи, придавайки на гласа си най-подкупващи нотки:

— Аз съм невежо селянче. За първи път виждам господарски покои. Отдайте грубостта ми на моето огромно удивление. Простете ми.