Хюрем остана сама с разтуптяно сърце под погледи, изпълнени със завист.


— Хюрем, Хюрем — неспирно си повтаряше тя. — Оттук нататък твоето име ще бъде Хюрем.

Дори не се сети да пита падишаха какво означава Хюрем!

Докато вземаше кърпичката от рамото си сред завистливите шушукания, които се разнесоха из целия харем, след като падишахът се изгуби от поглед, сърцето ѝ все още биеше като лудо. Да, това бе кърпичката, която избродира и му изпрати, прониза я ням вик. Може би не я е харесал? Господи, сигурно не я е харесал?

А Сетарет калфа беше изключително доволна. Нейната господарка щеше да стане любимка на владетеля. Прислужницата не можеше да си намери място от щастие. Широката ѝ уста се беше разтегнала в радостна усмивка.

— Честито! — каза тя, пляскайки шумно с ръце. — Господарят ни ти даде кърпичка.

Руслана беше колкото опиянена от неотдавнашните комплименти, толкова и слисана от начина, по който Сюлейман се оттегли — едва ли не тичешком — веднага щом постави кърпичката на рамото ѝ. Тя се престори, че не разбира причината за щастието на Сетарет, за да чуе добрите новини и от нейната уста.

— Какво толкова се е случило, Сетарет? Сигурно не я е харесал. Струва ли ти се грозна, кажи ми?

Сетарет безцеремонно прекъсна девойката и грабна кърпичката от ръката ѝ.

— Харесала му е, разбира се, че му е харесала. И то много. Обаче теб е харесал повече. Толкова те е харесал, красавице, че те кани довечера в постелята си.

— Какво?

— Тази вечер ще те чака, красавице. Такъв е обичаят. Когато иска да се уедини с някое от момичетата си, падишахът му изпраща кърпичка. На всичко отгоре на теб ти я донесе лично.

Да, правилно бе разбрала, сърцето ѝ пърхаше от щастие. Краката ѝ сякаш не стъпваха по земята. Ала отново я загризаха съмнения. Можеше ли да вярва на ушите си?

— Истината ли казваш, Сетарет?

Прислужницата, чиито черни очи похотливо се кокореха, се доближи до Руслана и се изкикоти:

— Хайде, хайде. Не се преструвай пред мен, красавице. Кърпичката е у теб. Тази вечер ще се събереш с твоя любим.

Остави прималялото от щастие момиче и развявайки кърпичката, се изстъпи посред харема, който жужеше като кошер от клюките на наложниците и прислужниците.

— Слушайте, слушайте! Който не е чул, да чуе, който не е видял, да види. Който завижда, да се пукне. Нашият владетел даде кърпичка на моята господарка. Каза ѝ: Оттук нататък твоето име не е Руслана, а Хюрем. Да знаете! Внимавайте да не сбъркате! Руслана си отиде и дойде Хюрем! Хюрем!

Докато Сетарет, размахала кърпичката, се отдалечаваше тичешком към другия край на харема, гласът ѝ продължаваше да отеква навсякъде.

— Тази нощ ще има любовна среща, любовна среща! Срещата на Хюрем ханъм


Новината, която Сетарет калфа досущ като глашатай разтръби из целия харем, за да подразни завистниците, бързо достигна до покоите на Гюлбахар. А нейната реакция беше точно такава, от каквато се опасяваха прислужниците ѝ. Черкезката красавица, в чиито вени течеше на талази ту огнена, ту леденостудена кръв, закалена от свирепия вятър на кавказките планини, се развилия като ураган. Всички се втурнаха да дирят убежище от яростта на хасеки султан, но някои не успяха да се спасят. Разтреперана от яд, тя отиде в покоите на Хафса султан, ала там и този път я посрещнаха с отговора, че валиде султан се чувства неразположена и не може да приеме никого.

— Веднага ѝ съобщете, че е дошла майката на нейния внук и любимата на сина ѝ — повиши глас тя, но резултатът не се промени.

Прислужничката се върна с отговора:

— Утре ще ви очакваме.

Докато, развяла поли, се връщаше в покоите си, не спираше да негодува: „Свиня. Знае, че утре ще е прекалено късно“.

После заповяда:

— Веднага ми извикайте шейхюлислям ефенди!

Ала той също не успя да ѝ даде необходимата подкрепа. Зембилли Али Джемали ходжа отговори на завоалираните въпроси на Гюлбахар хасеки, без да пести думи.

— Изборът и решението, коя девойка в харема ще бъде удостоена с благоволението на падишаха ни, са изцяло в ръцете на нашия господар. Не е приемливо ние, робите му, да обсъждаме това. Такива са порядките още от времето на нашия велик праотец Осман бей, сина на Ертугрул гази[57], момичето ми. Според шериата[58] също няма никаква пречка.

Мъжът млъкна за момент и погледна седящата срещу него жена, чиито очи мятаха мълнии. С отчетлив шепот продължи:

— Ако беше възможно противното, опазил ни Аллах, то позицията на хасеки в харема също щеше да е изложена на опасност, въпреки че е майка на принц Мустафа хан.

Оттук нататък думите бяха излишни. Гюлбахар се вайкаше над своята зла участ. Мъжът недвусмислено ѝ беше напомнил къде ѝ е мястото. Да, беше дарила Сюлейман със син и благодарение на това се бе издигнала до позицията на втората по важност жена, веднага след Хафса султан, но това беше всичко. Нямаше право да изисква от падишаха да няма друга жена освен нея. Опасност можеше да застраши дори живота ѝ, макар че беше майка на престолонаследника. Тя нямаше сключен брак, чрез който да си търси правата или да се позовава на законите и шериата. Такива бяха обичаите, такива щяха и да останат. Тя не беше нищо повече от любимка, а сега владетелят желаеше нова любимка. Това нямаше да се промени, освен ако не станеше майка на падишаха.

— Може би това не е краят — си каза.

Вероятно напразно се притесняваше. Може би падишахът щеше да преспи с рускинята, да получи каквото иска, а след това да я захвърли. Не може би, а със сигурност щеше да стане точно така. Сюлейман не би имал любимка след своята Гюлбахар, успокои се тя.

Много искаше да стане така, но някаква женска интуиция ѝ подшушваше, че тези надежди ще останат излъгани. Каквото и да бе видял султан Сюлейман в онова руско момиче, дори и да беше нещо дребно, то му бе направило впечатление и му се бе понравило. Този път не ставаше дума само за порив на страстта. Ако беше само страст, Гюлбахар нямаше да се страхува. Сега беше различно, усещаше го. Ако не беше различно, защо самият падишах е отишъл на крака при момичето, за да ѝ даде кърпичка? Къде се беше чуло и видяло такова нещо! Това бе работа на Сюмбюл ага. Той трябваше да даде кърпичката, да повика девойката в постелята на султана и да се приключи. Но падишахът не беше постъпил така. Беше показал на целия харем, че я харесва. Изобщо не се бе посвенил да даде повод за приказки между агите, пашите и везирите. Не стига че бе засипал с комплименти момичето, но му бе дал и име. Из сарая се носеше мълвата, че името е Хюрем.

Погледна към прислужниците си, които седяха в краката ѝ и бродираха, все още с болезнения спомен от тоягите, които бяха изтърпели на гърба си, и с кисел тон ги попита:

— Какво бил казал владетелят? Как трябвало да наричаме онази московска гяурка?

— Хюрем — отговори някой.

С изключение на Гюлбахар всички в стаята усетиха неприязънта в гласа на момичето, предизвикана от болката от несправедливия побой. Отговорът прозвуча като отмъщение.

Гюлбахар потъна в мрачни мисли. Не подобаваше на любимката на падишаха и майка на принц Мустафа хан да пролива сълзи и да вие от мъка. Нямаше да го допусне. Никой не биваше да каже:

— Рускинята разплака Гюлбахар хасеки.

Когато се сети за новото име на московчанката, отново я налегнаха тежките мисли за злата ѝ участ. Дълбоко в нея душата ѝ ридаеше скришом и погребваше сълзите в разбитото ѝ сърце.


XXIV


Когато прозвуча езанът[59] за вечерната молитва, тя все още не беше готова. Колко неусетно настъпи вечерта! Денят излетя като миг. Прислужниците с часове я търкаха с плъстени кисета. Не оставиха дори и косъмче по тялото ѝ. Кожата ѝ стана като на бебе. Щом спуснеше поглед по себе си, сама не можеше да се познае. А какви болки изпита! На всичко отгоре по-деликатните места по кожата ѝ се зачервиха. От очите ѝ бликнаха сълзи и едва се удържа да не се развика и да избяга от изтезанията, но беше твърдо решена да изтърпи мъките. Ето защо си наложи да държи езика си зад зъбите и не се нахвърли върху прислугата с обичайните си крясъци:

— Какво сте ме зяпнали!

Не издра чернокожите робини, които я опипваха къде ли не. Дори Сюмбюл ага, който тръпнеше отвън в тревожно очакване всеки момент в хамама да се вдигне врява до небесата, се втурна да провери на какво се дължи тази подозрителна тишина. Той надникна, видя за момент нежното тяло на московското момиче, седнало до курната сред тълпа от чернокожи робини, и дъхът му секна. На мястото на онази кръвожадна руска тигрица се беше появила хрисима девойка. Тя се закачаше с прислужниците, заливаше се от смях, който звънко отекваше под купола на хамама, и се опитваше да приглася на момичетата, които пееха народна песен:


Моми най-лични с булката вървят,

хайде тез девойки хоро да поведат.


Заради приповдигнатото си настроение и мислите, в които се беше отнесла, Руслана дори не забеляза физиономията на Сюмбюл ага, която за момент се появи и изчезна зад огромната дървена врата. Точно сега тя всячески се стараеше да се разкраси. Трябваше да е хубава, при това много хубава. Ако за целта се налагаше да ѝ смъкнат кожата от жулене, така да бъде. Султан Сюлейман я очакваше тази вечер. Днес тя щеше да се превърне в жена. Щеше да поднесе невинността си в дар на османския падишах. Трябваше да му завърти главата, трябваше да го омагьоса. Нямаше да допусне да я захвърли след първата вечер. Ще го обгради с цялата чувственост, на която е способна. Ала как да го стори, след като не е веща в любовната игра! Нека очите на падишаха я видят невинна като ангел, но и пламенна като танцьорка.