— Ами не знам… Раздразнителна е… Мигом се пали. Гневът ѝ избухва внезапно и реже като бръснач. Серт момиче е тя.

Сюмбюл изучаваше жената с коварен поглед и се опитваше да отгатне настроението ѝ, но не успя да забележи нищо, по което да се ориентира.

— Серт момиче е тя! — повтори, впил поглед в очите на Хафса султан. — Разгневи ли се, онова хубаво, сладкодумно девойче изчезва и на мястото му сякаш нахълтват жените воини от северните страни… Искам да кажа, султанке, че става една такава, необуздана.

И Сюмбюл ага най-сетне зърна как искрата, която диреше, припламна в очите на султанката. Щом сравни момичето с жените воини, погледът на Хафса султан в миг светна. Беше сигурен, че на старата глупачка това ѝ хареса.

Агата се бе догадил правилно. В онзи момент Хафса султан вече със сигурност знаеше, че тъкмо затова иска Руслана за Сюлейман, а не Гюлбахар. Гюлбахар бе сдържана. Не беше се чуло да се ядоса, да извика или да възрази за нещо. Беше сговорчива. Хафса султан веднага бе забелязала опърничавата жилка у московското момиче. Това беше девойка с деликатността на роза и войнствеността на ятаган. Имаше кураж да се опълчи. Отстраняваше всичко, което се изпречеше на пътя ѝ. Не пестеше страстта си само за постелята. Беше привлекателна, но и умна. Беше красавица, но можеше да овладее ситуацията с ума, а не с външността си. Ето такава жена искаше за сина си Хафса султан! Да преодолява трудностите, да го подкрепя с решителността си. Да повдига духа му, когато го налегне самотата. Да внесе свежест в угрижената му душа и в живота му.

— И какво общо има произшествието ти с избухливостта на Руслана? — посочи тя ранения крак на Сюмбюл.

— Гневът ѝ избухна изведнъж… срещу мен… И докато крещеше… настъпи… с тока си крака ми.

— Нарочно ти смаза крака, така ли?

— Мисля си, че не беше нарочно, султанке. Да, беше ядосана, но докато се обръщаше да излезе, случайно ме настъпи.

Хафса султан разбра всичко. Това изобщо не беше случайност. Очевидно момичето нарочно бе стоварило тежкия дървен ток върху крака на мъжа.

— А каква е била причината да се ядоса така?

— И аз това се питам. Девойката ми се стори тъжна и умислена…

— Тъжна ли? Откога?

— Откакто нашата валиде я обсипа с комплименти. Тогава тя хвърчеше от щастие, лицето ѝ грееше… Обаче…

— Обаче какво? Кажи, Сюмбюл. Обаче какво?

— След срещата с господаря ни се промени. Сви се в един ъгъл и се отдаде на размисли… А нейната прислужница се притеснява, че нищо не яде и не пие.

Сюмбюл ага подбираше думите си с изключително внимание, защото искаше недвусмислено да подскаже, че момичето чезне от любов по падишаха. Сърцето на Хафса султан се окрили. Значи всичко щеше да се случи с благословията на душата. Момичето беше обикнало сина ѝ, нямаше никакво съмнение. Дори ѝ е липсвал през тези два-три дена. Оттам идваха раздразнението и ядът ѝ. Беше наранила крака на горкия Сюмбюл, за да намери отдушник на гнева си. Дали девойката щеше да сгрее изстиващата пепел в сърцето на Сюлейман? Тя познаваше сина си. Една искра стигаше, та да пламне огънят на любовта му. Само да имаше кой да запали тази искра.

Ала на първо време трябваше да се занимае с произшествието с крака на агата.

— Хайде, извикай я, Сюмбюл ага! Извикай момичето ни, че да разберем каква е била причината за яростта ѝ.

Главният евнух престорено подхвана:

— Не е голяма работа, господарке, не се ядосвайте… — И продължи да каканиже в същия дух, но се оттегли почти тичешком, без следа от предишното накуцване. Ето че нещата се нареждаха! Хем щяха да порицаят Руслана заради него, хем щеше да е изпълнил желанието ѝ да се срещне с Хафса султан.

Руслана се яви пред Хафса султан с дълбок поклон. Възрастната жена отново се заплени от фигурата и красотата на момичето. Обаче сега се налагаше да си придаде строг вид.

— През последните дни си била доста избухлива, дъще. Не знаеш ли, че крясъците и виковете не са желани в дома на господаря ни?

Руслана не отговори, а направи онова, за което ѝ се бяха карали хиляди пъти — изправи се без разрешение и с обич погледна жената в очите. Хафса султан не можа да откъсне поглед от очите на момичето. Сетне се опомни и подхвана строго:

— На всичко отгоре си наранила крака на Сюмбюл ага, който денонощно се грижи за вас. Не бива така, не е редно. Не те ли е срам?

Въпросът на валиде султан отново остана без отговор. Жената вече беше сигурна. Човек не можеше да остане безразличен пред тези очи, този поглед щеше да омагьоса и Сюлейман.

— Какво те ядоса толкова? Някой нещо стори ли ти? Някой нещо каза ли ти?

Този път Руслана леко завъртя отрицателно глава. Бродираният воал на главата ѝ се полюля почти незабележимо. При това движение един от медночервените ѝ кичури се изплъзна на свобода.

Хафса султан се опитваше да изглежда твърда и да говори строго, но не искаше да прекали и да нарани момичето.

— Кажи, дъще, какво ти стана?

Сега в гласа на жената зазвуча майчина загриженост.

— Няма нищо за казване, господарке — промълви Руслана, без да отделя очите си от нея.

— Но да знаеш, че това, което си причинила на Сюмбюл ага, много ме разтревожи. Натъжи ме. Сюмбюл е стълбът на харема. От момичетата си очакваме да го уважават и да му се подчиняват.

Девойката отново поклати глава. Медночервеният кичур и белият ефирен воал, изпод който той се беше подал непокорно, се люшнаха едновременно. Този път Руслана сякаш казваше: „Добре, на вашите заповеди“.

— Тъжна съм… мамичко — продума тихо.

Нямаше нужда главният евнух да присъства на останалата част от разговора. Жената му направи знак с глава и Сюмбюл ага се оттегли, куцукайки. А Хафса султан изостави строгия тон.

— Тъжна ли си, дъще?

— Да… Тъжна и нещастна.

— Навярно ти липсват родният край и семейството?

Докато Руслана въртеше главата си, този път отрицателно, бялото покривало се плъзна по косите ѝ върху раменете. Червените кичури се разпиляха на свобода.

— Вие сте моето семейство — каза бързо и за първи път отмести поглед от очите на Хафса султан. — Тук е моят дом.


Изнизаха се още два дълги дена от разговора с Хафса султан. Владетелят все така не се появяваше, но сега Руслана беше окрилена от надежда. В главата ѝ като припев звучаха думите на възрастната жена, с които тя я сподири на излизане:

— Любовта изисква търпение, дъще. Да бъдем дълго търпеливи, е вечната ни женска участ.

Какво повече би могла да каже майката на самия султан? Във всеки случай не и че ще я вкара в леглото на сина си. Що се отнасяше до Сюмбюл, той все още накуцваше, но вече беше спрял да гледа враждебно момичето. Московчанката вероятно беше разбрала кой командва в харема, докато тя самата не станеше любимка на владетеля.

Руслана се намираше в стаята си, когато в харема настанаха суетня и глъчка:

— Владетелят идва, владетелят идва.

Тя скочи развълнувана:

— Боже господи!

Когато се втурна навън, шумолейки с тафтяната си пола, едва не се сблъска с падишаха. Закова се на място и се поклони. Щом я зърна, Сюлейман спря и се обърна.

— Обезпокоихме ли ви?

— Да видим нашия владетел, ни носи само щастие.

Думите ѝ поласкаха падишаха. Колко е хубав гласът на това момиче. Дори когато говори.

— Нещо ли има на земя?

Руслана се усмихна.

— Има ли нещо на земята — промърмори тихо, така че само Сюлейман да я чуе.

И падишахът се засмя.

— Добре, разбрахме. Има ли нещо на земята?

— Моля? Не ви разбрах.

— Все гледаш към земята, затова питам.

Бавно вдигна глава. В бързината беше забравила да покрие косите си. Погледите им се срещнаха. Когато Сюлейман с мъка откъсна очите си от тези на момичето, се захласна по медночервените ѝ букли. Те се разливаха от раменете към кръста ѝ, като алените лъчи на залязващо слънце. Очите му се спряха върху тях.

— Всеки трябва да се кланя пред владетеля, не е ли така?

— Ала владетелят би желал да вижда очите на човека, с когото разговаря. Още повече, ако те са толкова красиви, не е ли така?

Почувства как лицето ѝ пламва, сякаш бяха разпалили огньове върху страните ѝ, докато казваше:

— Господарят удостои робинята си с комплимент.

Лъчезарна усмивка се разля по лицето ѝ.

— Знаеш ли? Измислихме ти име — каза ненадейно султан Сюлейман.

— Нима владетелят е мислил за мен?

— Да. И намерихме име, което много ще приляга на слънчевия ти лик.

— Слънчевият ми лик ли казахте?

— Така казахме. Когато се усмихнеш, сякаш слънцето изгрява на лицето ти.

Така ѝ прималя от щастие, че едва не се свлече на земята. Слънцето… На лицето ѝ…

— И си казахме: слънчевото ни момиче трябва да има име, което да му приляга.

— Всичко, което се харесва на падишаха, се харесва и на неговата робиня.

— Вече не си Александра, нито пък Руслана, разбра ли? Оттук нататък името ти ще бъде Хюрем.

— Хюрем ли, господарю?

— Да, Хюрем.

Султан Сюлейман бързо и с леко стеснение сложи на рамото на момичето нещо в люляков цвят, което извади от пояса си. Новопрекръстената Хюрем неспирно зовеше своя Господ за помощ, защото разпозна своята кърпичка. Същата, която избродира и изпрати за владетеля.

Без да има представа за щастието и радостта, които изпълваха мислите на девойката, султанът я погледна за миг, по-кратък дори от секунда, с очи, в които горяха пламъци. А тя мигновено разчете страстта и свенливостта в тях, защото знаеше, че те струят и от нейния поглед.

Падишахът се обърна и се отдалечи с бързи крачки, сякаш тичаше, сякаш бягаше.