А какво да каже за валиде султан? От няколко дни не се бяха срещали като майка и дъщеря, а всеки път, когато я зърнеше, възрастната жена отклоняваше поглед. Сякаш беше гузна. Разбира се, че беше гузна. Гузна, че се опитва да натика московчанката в постелята на сина си. Гузна, че поднася пред Сюлейман друго цвете след Гюлбахар. Гузна, че прави всичко възможно да злепостави майката на внука си.

Не можеше да издържа повече. Не искаше да слуша гласа на това момиче. Дяволски глас. Да, точно такъв беше той. Дяволски глас, дошъл, за да открадне щастието и да разруши бъдещето ѝ. Гюлбахар се хвърли в леглото си и се задави от ридания. Крещя. Плака отчаяно. Проклина безизходицата си.


На третия ден гневът връхлетя Руслана като буря. Всяка вечер гласът ѝ галеше с песни слуха на Сюлейман, всяка сутрин тя тръпнеше в очакване, ала никой не я навестяваше. Крайно време беше да предприеме нещо.

После казаха „кърпичка“ — помисли си тя, — избродирахме и изпратихме проклетата кърпичка, на следващия ден владетелят се появи. Дотук добре. Направи ми комплименти. И сега какво?

Може би падишахът не я беше харесал? Може би бе укорил Хафса султан с думите:

— Как смееш да предлагаш за постелята ми това селянче?

Добре, негово право беше да не я хареса, но защо тогава я обсипа с комплименти? Душата ѝ се изпълни с огорчение. Може би я е съжалил, загнезди се страхът в някакво потайно ъгълче в главата ѝ и повече не ѝ даде мира.

— Доведете ми Сюмбюл ага — извика тя на Сетарет калфа и на Мерзука.

Татарката разбираше, че Руслана се тресе от притеснение. Опита се да я успокои, но ѝ отвърнаха неочаквано рязко.

— Дръж съветите за себе си. Не забравяй, че си тук благодарение на мен, и ще изпълняваш онова, което ти наредя. Намери Сюмбюл и го доведи. Веднага!

Острите думи жегнаха Мерзука, защото тя приемаше Руслана като приятелка, ала татарската девойка преглътна обидата. Обърна се, за да скрие напиращите сълзи, и се затича да издири Сюмбюл ага.

При нормални обстоятелства главният евнух в харема щеше да накаже наложницата, дръзнала да го извика по този начин, и щеше хубавичко да я нашари с пръчката, обаче сега към тайните ласки, които беше получил от московчанката под стълбите, се прибавяше и вниманието към девойката от страна на валиде султан и владетеля, заради което Сюмбюл беше с вързани ръце. Когато влезе вътре, навън вече се бе свечерило. Руслана ядно кръстосваше стаята, потънала в мрачни сенки. Когато видя пред себе си агата, тя избухна:

— Какво става, Сюмбюл ага?

Мъжът прекрасно знаеше какво има предвид момичето, но предпочете да се престори на неразбрал:

— Как така — какво става?

— Някой се опитва да ми попречи.

— На кое да попречи?

— Не мога да се видя нито с майка си Хафса, нито с владетеля.

— Тяхно е решението кога можеш да ги видиш.

— Ами нали и аз тъкмо това казвам. Някой крои интриги, нали? Някой злослови по мой адрес, за да ме отдалечи от Хафса султан и господаря, нали?

Сюмбюл разбра, че момичето се съмняваше в него.

— Мислиш, че говоря против тебе ли?

— Кой друг да е, ако не си ти?

Гневът караше гласа на Руслана да свисти.

— Никога не бих направил подобно нещо.

— Ха! И откъде да знам?

— Знаеш, че не мога да го сторя.

Руслана погледна мъжа в очите. Дори само споменът за случката под стълбите извикваше страх у Сюмбюл ага. С думите си той намекваше, че направи ли подобно нещо, и тя може да се разприказва.

Момичето застана плътно до агата в сгъстяващия се мрак на стаята.

— Само не казвай, че те е страх от мен — пое си въздух тя. — Знаеш, че няма да ти напакостя. Бъдещето и на двама ни зависи от това да си държим устите затворени.

— Какво искаш да сторя?

Гласът на Сюмбюл ага прозвуча толкова тихо, че макар почти да го докосваше, девойката едва долови думите му. Мъжът знаеше от дългогодишния си опит, че нищо в харема не можеше да се запази в тайна. Всичко се виждаше, всичко се чуваше.

— Намери начин владетелят да ме повика в покоите си.

Мъжът занарежда отчаяно:

— Но как да го направя? Не подобава на човек като мен да дава съвети на самия падишах.

Девойката се прилепи към него. Сюмбюл беше притиснат с гръб към стената, а гърдите на Руслана се повдигаха и спускаха току пред него, докато развълнувано дишаше на пресекулки.

Тя го погледна в очите, които в мрака изглеждаха още по-изблещени.

— Това — заяви му шепнешком — си е лично твоя работа!

Изведнъж тя гневно се врътна с гръб към агата, вдигна рязко крак, сякаш се канеше да тропне по пода, и с все сили заби ток в ходилото му.

— И не се помайвай! — изкрещя в заключение.

Очите на Сюмбюл се насълзиха от болка и той запуши устата си с ръка, за да сподави вика си.

Преливаща от злорадство, че си бе отмъстила за побоя с пръчки, на който я бяха подлагали, тя се отправи към общия салон.

— Така му се пада — мърмореше си.

Нощи наред бе кроила планове как да се разплати за унижението — и часът на възмездието най-сетне бе ударил. Огромният мъж се превива от неистовата болка за известно време, а сетне закуцука към девойката с изкривено от страдание лице. Мимоходом изсъска на Руслана:

— Трепери, московчанке. Ако султанът не те приеме в постелята си, ще изпия кръвта ти като дрянов сок.

Руслана си даваше сметка, че се движи по ръба на пропаст. Покажеше ли дори и сянка от страх пред заплахата, която я грозеше, щеше да се провали с гръм и трясък. Усмихна се, сякаш нищо не се беше случило.

— Ала приеме ли ме…

Преди да довърши изречението, отново погледна в очите на тъмнокожия. Оттам струяха болка и гняв.

— Ала приеме ли ме — повтори, — Сюмбюл ага ще се сдобие с толкова много акчета, колкото звезди има по небето.


XXIII


Сюмбюл намаза с лековити мехлеми крака си и превърза раната, която беше отворило острото токче на момичето. Докато цяла нощ не успя да мигне от болки, настойчиво си блъскаше главата как да се спаси от козните на Руслана. Ако се опиташе да се отърве от нея сега, това можеше да доведе до опасни последици. Приказките, които тръгнаха из харема след внезапното изчезване на гъркинята Деспина, все още не бяха замлъкнали. Втори подобен случай щеше да разбуни духовете прекалено много. Освен това, ако нещастие сполетеше момиче, което се намираше под покровителството на валиде султан и владетеля, нямаше да се подмине току-така като онова с Деспина. Най-добре да изпълни желанието на Руслана, но как? Не можеше да се изстъпи пред Хафса султан с думите:

— Кажи на сина си да легне с онова момиче.

Или пък да изтича при падишаха и целувайки ръката и полите му, да предложи:

— Легни с това момиче, владетелю!

Какво си въобразяваше тази московчанка, която постоянно създаваше проблеми?

На развиделяване Сюмбюл беше взел своето решение. С плана, който бе скроил, хем щеше да напомни за съществуването на Руслана, хем щеше да си отмъсти за наранения крак, като ѝ намекне скришом, че все още той държи юздите. Нямаше друг начин да осуети изнудването на московчанката, което дори можеше да му струва главата. Мила си му беше главата на Сюмбюл. Вече години наред я опазваше с цената на какви ли не низости. Беше загубил броя на убийствата, които беше извършил. Ето например гъркинята Деспина на бърза ръка стана храна за рибите. Ала Руслана така и не си взе поука от това. Разглези се от комплиментите на валиде султан и на падишаха, а сетне озверя от яд. Вече нямаше как да затвори устата ѝ с бой, нямаше как да я заключи в стаята ѝ или да я измъчва с глад. Ако изчезнеше, щеше да стане опасно за Сюмбюл. Ако умреше внезапно, със сигурност щяха да търсят следи от отравяне…

— По дяволите — мърмореше си той, докато клепачите му натежаваха.

Защо му трябваше да ѝ налита под стълбите? И без това нямаше как да я обладае. Нима като се поопипаха и пооплюнчиха тук-таме, се беше върнала мъжествеността му? Ако не беше тази тайна мимолетна задявка, той щеше да прекърши врата на московчанката на мига, ала нямаше как да върне времето назад. Сега трябваше да подсигури позицията си, като помогне Руслана да стане любимка на падишаха, и същевременно да ѝ набие в главата: „Бутнеш ли ме, ще паднеш и ти“.

Още щом се събуди, Сюмбюл ага, накуцвайки, се отправи към покоите на Хафса султан.

Хафса султан се разтревожи, когато видя болката на мъжа пред нея, докато ѝ се кланяше с превързания си и окуцял крак.

— Какво ти се е случило, Сюмбюл?

— Малко произшествие, султанке.

— Що за произшествие е било?

— Нищо работа, султанке. Със загрижеността си към своя роб валиде султан вече облекчи страданията, гнетящи сърцето му.

— Разкажи, Сюмбюл. Как се случи всичко?

— Ами… султанке… нашето момиче… Руслана…

Интересът на жената видимо се събуди. Щом се спомена името на Руслана, тонът ѝ загрубя.

— Какво е станало с Руслана? Да не ѝ се е случило нещо?

— Да пази Бог, султанке. Ако се случи нещо лошо на нашето момиче, получило похвали от моята валиде и владетеля, нека гръм се стовари върху главата на Сюмбюл. Девойката си е жива и здрава.

— В такъв случай какво е станало?

— През последните дни… Как да кажа?…

Той усукваше отговора си колкото може, за да разпали любопитството на възрастната жена.

— Какво през последните дни?… Стига си го увъртал!

— Раздразнителна е, султанке — отговори като на един дъх Сюмбюл ага.

— Как така раздразнителна?