— Трябва да вървим — каза с усилие той и остави Руслана с разтуптяно сърце.

Не беше направил и две-три крачки, когато се обърна.

— Не ни лишавай от прекрасния си глас довечера. Песента, която изпя вчера, беше много хубава. Онази от предната вечер — също. Как ѝ бяха думите?… Дърпайте, хайде…

Докато Сюлейман се отдалечаваше, Руслана се поклони до земята.

Това за първи път не я подразни.


XXII


— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Руслана ядно тропаше с крак, както всеки път, когато побеснееше. Цели два дни се бяха изтърколили от срещата им, а от Сюлейман така и не пристигаше вест. И Хафса султан не напускаше покоите си.

Откакто султанът я обсипа с комплименти, всички погледи в харема бяха приковани в нея. Очевидно беше, че преливаха от завист.

След като подир Хафса султан и самият Сюлейман говори с Руслана и я похвали, останалите се отнасяха към нея с уважение и страхопочитание. А това много ѝ харесваше. Дните, когато момичетата минаваха покрай нея с вирнати носове и не я удостояваха с поглед, сякаш тя не съществуваше, бяха минало. Сега се надпреварваха да ѝ обръщат внимание. Излезеше ли от покоите си, всички мигом я наобикаляха. Слугите сновяха около нея и четяха желанията от погледа ѝ.

И помощникът на Сюмбюл ага, Джафер, влизаше и излизаше от харема, без да чака специално разрешение, свиваше се на миндера пред стаята на Руслана и оставаше неподвижен там.

След срещата си със Сюлейман Руслана едва дочака настъпването на вечерта. Когато мина вечерната молитва и всички се оттеглиха в покоите си, тя поде песните, които той беше пожелал. Джафер не знаеше дали само така му се струва, или тя наистина пееше по-високо, за да може гласът ѝ да проникне през решетките, коридорите, вратите и стените и да достигне чак до Сюлейман. Пееше по-хубаво, по-чувствено. Тъга, любов, омраза, гняв, молба, гордост — в славеевата ѝ песен се преплиташе всичко, което докосваше душата на човек. Джафер не можеше да си обясни каква магия се таеше в този глас. Много момичета в харема вечер пееха песни. Ала откакто гласът на Руслана се разнесе за първи път, всички бяха замлъкнали. Джафер и преди бе слушал хубави гласове. Но никой от тях не беше така омаен като нейния. Джафер се загледа омагьосан в сенките, които изникваха на светлината от фенерите. Те се разтопиха и изчезнаха, а пред очите му се ширнаха безкрайните нажежени равнини на Судан, които бяха останали в далечното минало. Видя дете, което тичаше под сенките на финиковите палми, израснали посред пясъчното море. Той ли беше това? Джафер се опита да изтрие сълзите с огромната си ръка и бързо заспа, мислейки си за онова дете. Момченцето продължи да тича в съня му до зори.

Гласът на Руслана беше стигнал до покоите на падишаха. Мисълта за мрачната крепост на родоските рицари мигом изчезна от главата му, макар че цял ден бе обсъждал с везирите подготовката за похода. Опита се да забрави скръбта, която извика в душата му новината от Маниса за смъртта на първия му наследник Махмуд. Принцът се роди, когато султанът беше санджакбей във Феодосия. Самият падишах по онова време беше още твърде млад и не можа да обикне истински момчето, но смъртта на едно деветгодишно дете нямаше как да не го разтърси. За щастие принц Мустафа беше здрав като бик. Падишахът вдигна чашата си срещу огъня, пращящ в огнището. Докато слушаше гласа на момичето, който ту се извисяваше, ту стихваше, понякога плачеше, стенеше или трепереше, а понякога милваше ласкаво или се извисяваше буйно, той гледаше отнесено рубиненочервените пламъци, които танцуваха в чашата.

Колко хубав бе гласът на това московско девойче! Как ѝ беше името? Александра някоя си… Не можа да си го спомни по-нататък. Тя беше поискала да я наричат Руслана, нали така? Изведнъж стените на родоската крепост в главата му бяха изместени от лицето на Руслана. Как лъчезарно се усмихваше тя. Сякаш пръскаше светлина, щом се засмееше. Ами трапчинките ѝ? Колко много ѝ отиваха! Сети се и за очите ѝ. Все още не можеше да прецени дали са сини, тъмносини или пък зелени. Какъв ли цвят бяха в действителност? Колко дълбок и изразителен беше погледът ѝ.

Зарея се в мисли. Гледаше като хипнотизиран червените искрици, танцуващи в чашата му с вино, която държеше срещу огъня. Песните на Руслана бяха пропити с копнеж и болка. „Няма нищо чудно“, помисли си султанът. Похитители бяха откъснали девойката от дома ѝ и я бяха отвели накрай света. През какви ли премеждия бе преминала? Какви ли мъки бе изстрадала?

Падишахът се размърда неспокойно на отоманката, където се беше изтегнал. Отбеляза, че за първи път мисли за миналия живот на момичетата от харема. Този факт изключително го озадачи. Наложниците също имаха свои семейства. Поднасяха ги като дарове в харема, ала как ли бяха живели те преди това? Повечето не тръгваха доброволно, а ги отвеждаха насила. Пирати, търговци на роби… Вярно, някои семейства с потекло подаряваха момичетата си с тяхното съгласие, за да живеят, покровителствани от султана, но колко ли бяха те? Не бяха толкова много. Например майка му беше такава. И Гюлбахар хасеки също. Бяха станали дворцови дами по желание на семействата си. А останалите?

Тази мисъл задълбочи безпокойството му. Изправи се и застана пред огнището. Топлината на пламъците обгърна тялото му като копринена нощница. Отпи глътка вино и се заслуша в гласа на Руслана. Дали момичето бе щастливо тук? Че защо да не е, всяка би била щастлива да е в харема на султан Сюлейман — владетелят, който възглавяваше огромна империя и караше света да трепери? Несъмнено тя също бе доволна да е тук. Но ако е така, защо песните ѝ бяха толкова тъжни? Какво я измъчваше толкова, че мелодията избликваше от устните ѝ като ридание? Защо песните ѝ все разказваха за далечни земи?

— Носталгия — промърмори младият падишах, докато се излягаше пред огнището върху тигровата кожа, донесена от индийските земи.

Девойката явно жалееше за онова, с което се бе разделила.

Заключението, че така е устроен светът, утеши султана. Ако Руслана не беше попаднала тук, кой знае къде щеше да я е отвела съдбата и дали нямаше вече да е загинала. Пък и ако е толкова нещастна, има лесен начин да се промени това. Ще я попита — ако иска да си отиде, ще я отпрати. Да върви в страната си, да се събере със семейството си, ако така ще се чувства щастлива. Сюлейман реши да се върне на този въпрос по-нататък.

Докато падишахът се рееше сред подобни мисли, понесен от гласа на Руслана, Гюлбахар хасеки вилнееше в покоите си. Яростта ѝ не подмина никоя от прислужниците ѝ. Когато забеляза, че момичетата бяха открехнали вратата, за да чуват по-добре песните на Руслана, обезумя от яд.

— Ах, вие, безсрамници! — разфуча се. — Защо отваряте вратата? Къде се е видяло вратата на хасеки султан да зее? Това да не е хан?

Няколко прислужници мигом се затичаха да затворят. Но гневът на хасеки нямаше стихване.

— Коя от вас я отвори? И то без позволение! Кой заповядва тук? Аз или вие?

Бясно сновеше из стаята. Когато не получи отговор, се ожесточи още повече.

— Значи всички сте виновни, така ли? Така да бъде. Тогава тоягата ще ви научи как да зачитате любимката на султан Сюлейман, Гюлбахар хасеки.

За момент си пое въздух и кресна:

— Пръчката!

Едно от момичетата притича и донесе дряновата пръчка. То получи и първия удар. Дряновият клон се стовари със свистене върху рамото на девойчето. Докато прислужницата стенеше от болка, пръчката изплющя още няколко пъти и всеки път я съпровождаше викът на различно момиче.

— Ах, вие, нахалници, които не си знаете мястото!

Крясъците на Гюлбахар ехтяха из харема. Гневните викове на Махидевран, които се извисяваха пронизително, бяха в пълен контраст с нежния глас на Руслана. Красивото се противопоставяше на грозното. Бялото на черното. Любовта на омразата. Гюлбахар хасеки не осъзнаваше, че гневът и ревността я загрозяваха, злепоставяха я и ѝ печелеха врагове. Сюлейман бе привиквал в постелята си безброй момичета, но за първи път Гюлбахар бе разяждана от такава изпепеляваща ревност. А господарят ѝ дори още не беше извикал момичето в покоите си.

За никого не бе тайна какво е разлютило така Гюлбахар. Тя три пъти изпраща писмо на падишаха, а отговор така и не дойде. От три дни насам владетелят не беше слизал нито веднъж в покоите ѝ. Хафса султан също не се появяваше, изпрати лаконичното съобщение: „Настинала съм“, и толкова. На всичко отгоре изскочи проблемът с московчанката. Гюлбахар побесня, когато подир валиде султан и Сюлейман посети Отделението на наложниците.

— Как е възможно, как е възможно — изяждаше се тя. — Самият падишах, бащата на сина ми принц Мустафа, да отиде на крака при някаква наложница, за да я види, и да си приказва с нея пред всички. Какви ти приказки — да ѝ прави комплименти. Гласът ѝ бил хубав, да не лишавала харема от този прелестен глас. Какво му е хубавото на този глас? Когато бяхме на нейните години, и нашият глас беше прелестен.

Тя самата не вярваше в правотата на последните си думи. Свиреше прилично на уд, ала пееше ужасно фалшиво. Всъщност в живота си не бе успяла да изкара вярно нито една песен. Опита и през онази вечер, но не се получи и тя млъкна засрамена.

— Ревността и тревогата ме подлудиха, върша неща, от които после се червя — измърмори сама на себе си.

Но какво ли можеше да стори? Нещо ставаше. Чувстваше го. Ставаше нещо много лошо. Нощите на Гюлбахар бяха изпълнени с кошмари. Сепваше се ужасена, но за свое учудване на заранта не можеше нищо да си спомни.

Беше ѝ трудно да се познае. Та тя изобщо не беше такава жена. Беше мила, скромна, с изключение на последните седмици никога не бе повишавала тон на прислужниците си. С появата на тази московчанка всичко се обърка. Бъдещето ѝ се рушеше. Струваше ѝ се невероятно, но беше факт. Вече не можеше да познае и Сюлейман. Вярно, бе потънал в държавните дела, но нима по-рано това го бе задържало далеч от неговата хасеки цели десет дена?