Алените ботуши и свитата от други крака около тях бяха на път да излязат от погледа ѝ. Изведнъж алените ботуши спряха. Останалите крака също. Какво ставаше? Защо падишахът беше спрял? След това краката смениха посоката и отново тръгнаха. Но този път се връщаха. „Господи — помоли се Руслана, — Иисусе Христе, Дево Мария, моля ви, нека сега ме забележи. Ще запаля свещ в първата църква, която намеря. Не, две свещи, не, не, цял куп свещи.“

Алените ботуши идваха все по-близо и по-близо… И този път спряха точно пред нея. Сърцето на Руслана затупка радостно. Острите върхове на ботушите сега бяха насочени към нея. Значи, ако вдигнеше глава, щеше да срещне очите на Сюлейман. Но не биваше да се изправя. Можеше да чуе дишането му, но не можеше да види нищо освен върха на ботушите и шалварите му. Трябваше ли да чака заповедта му, за да го види!

Щеше ли да се задържи права на краката си? Владетелят със сигурност ще чуе бумтенето на сърцето ѝ, а то можеше и да спре. Нима може такова малко сърце да издържи на цялото това напрежение? От толкова вълнение нямаше и дума да може да обели.

И защо не ѝ казваше да вдигне глава? Струваше ѝ се, че са изминали не една или две секунди, а един или два века. Не издържаше вече.


Беше решила, че каквото и да става, не можеше повече да се подчинява на обичаи, заповеди и правила.

Щеше да се изправи и да погледне Сюлейман в очите. Ще го погледне, без изобщо да потрепне. Нито веднъж.

— Ти ли си тази, която вечер пее онези прекрасни песни?

Руслана едва не загуби разсъдък. Гласът беше плътен и безкрайно топъл. На всичко отгоре говореше езика ѝ. Е, допускаше грешки и някои думи не бяха на място, но можеше да го разбере. Чий беше този глас? На владетеля или на другиго? Още веднъж прокле дворцовия етикет и предълбоките му поклони. Без да се изправя, промърмори тихо:

— Кой пита?

Докато свитата на султана се чудеше как Сюлейман ще накаже тази дързост, отново се възцари тишина, която се стори на Руслана безкрайна.

— Падишахът пита, а ти коя си?

Не можеше да стои повече приведена. Не можеше да чака разни заповеди. Моментът бе настъпил. Бавно се изправи.

Сюлейман срещна две очи и в първия момент не можа да определи дали са загадъчно зелени или ефирно сини. Руслана потърси някакво чувство в погледа изпод свъсените вежди. Сюлейман потъна в очите на момичето. За момент и двамата останаха безмълвни. Докато лешниковите очи на Сюлейман с усилие се откъснаха от тези на девойката и се плъзнаха към медночервеникавите ѝ коси, Руслана заяви с царствен маниер:

— Александра. Аз съм Александра Анастасия Лисовска.

Тогава за първи път момичето забеляза, че султан Сюлейман също е развълнуван. Потуленият в сянката на веждите му поглед отново се плъзна от косата на Руслана към дълбоките ѝ синьо-зелени очи. Младият падишах се чудеше възможно ли е да има толкова красиви очи! Същинско море. Море, в което горяха факли, блестяха скъпоценни камъни, отразяваха се звезди и което светлееше на лунна светлина.

— Но ние чухме, че… те наричат Руслана…

Гласът му беше все така плътен и топъл, но този път излезе на пресекулки. Сюлейман не можеше да откъсне поглед от очите на момичето. А и Руслана го гледаше така, както никой друг. Без страх, предизвикателно, сякаш се опълчваше. Внезапно по поруменелите ѝ страни се появи усмивка и около устата ѝ се образуваха две малки трапчинки.

— Такова беше моето желание, господарю — каза тя след моментно колебание. — Доста по-добре, отколкото да ме наричат московчанка.

Усмивката вече озаряваше цялото лице на Руслана.

— Знаете ли, ние също харесахме това име.

Султан Сюлейман призна пред себе си, че майка му беше права. Не бе виждал толкова красива усмивка досега. Тя сгряваше душата на човек и отнасяше тревогите му. Не можеше да бъде подмината с равнодушие. Дори да беше угрижен и разтревожен, дори да беше изнервен заради рицарите от Родос, тази усмивка отнасяше изтощителните му мисли. Откъсвайки се от размишленията си, Сюлейман попита:

— Така ли? Защо?

— Напомня ми за моя роден край, владетелю, за селото ми, за майка ми и баща ми.

Руслана отговаряше, но душата ѝ не спираше да крещи от щастие.

Хареса ме, хареса ме, хареса ме, хареса ме!

По лицето на султан Сюлейман, пред когото всички трепереха и дори се страхуваха да вдигнат глава и да го погледнат, също заигра усмивка.

— И какво сега? Как да те наричаме? Александра или Руслана?

Молитвите ѝ бяха чути. Дори и да ѝ се беше сторило смешно, че мъжът говореше за себе си в множествено число, не му обърна внимание. Султан Сюлейман не само я видя, а и я хареса. Ето че говореше с нея като с приятел. Тъй като не откъсваше очи от него, Руслана все още не забелязваше слисаните, пълни със завист погледи на слугите и на наложниците. А и да ги бе забелязала, нямаше да се отнесе към тях с нужното внимание. Усещаше, че мракът на мъченическия ѝ живот, спуснал се в нощта, когато я отвлякоха от планинското село, запокитвайки я към неизвестното, започваше да се разкъсва и да отстъпва пред светлината. Най-сетне беше зърнала зорницата в живота си. Развиделяваше се. Дали ще я наричат Александра Анастасия Лисовска или Руслана, ѝ беше безразлично. Искаше Сюлейман да я обикне лудо. И тя ще го обикне. Ще го накара да забрави Гюлбахар. Ще го дари със синове.

Все още бяха впили очи един в друг. По лицето на Руслана отново грейна усмивката, която зашеметяваше Сюлейман.

— Какво значение има името на вашата робиня? Нека владетелят избере името, което му се нрави повече.

Руслана замълча. Падишахът видя, че момичето преглътна.

— Искаше нещо да кажеш ли? Не се срамувай, говори.

— Учуди ме това, че говорите езика ми.

— Ние три години били санджакбей в Крим, във Феодосия. Много от Крим знае руски. И майка ни говори.

Момичето положи усилие да не се засмее. Руският на падишаха беше пълна катастрофа. Веднага заговори, за да потисне смеха:

— Моята покойна майка Гюлдане също говореше на руски с мен.

— У нас няма с кой говори твой език. Малко Сюмбюл ага, малко. Много не говори, не говори и човек забрави.

Руслана вече не можа да се сдържи и се изкиска.

— Какво стана? Нещо грешно ли казал?

Докато отговаряше, без да се смущава повече, момичето погледна падишаха в очите отново с онази усмивка, от която всичко наоколо грейваше.

— Нали казахте: „У нас няма с кой говори твой език. Много не говори, не говори и човек забрави“. Някои думи бяха грешни.

— Така ли? Как е правилно?

— Ако бяхте казали: „Тук няма с кого да говоря на твоя език. Щом не го говори често, човек го забравя“, щеше да е по-подходящо.

Докато падишахът повтаряше бавно казаното, Руслана изговаряше думите заедно с него.

Султан Сюлейман не скри удоволствието си.

— С тебе… руски да говори… няма бъде ло…

Руслана веднага го поправи:

— Няма да е лошо да говоря с теб на руски.

А падишахът повтори правилното изречение.

— Как е, май се получава, а?

Руслана, която не можеше да издържи да не се засмее, го поощри:

— Ами не е лошо.

Лицето на Сюлейман изведнъж стана сериозно.

— Последно говорихме на твоя език по време на белградския поход. Руският прилича на езика на сърбите. Но оттогава ние изобщо не говорили. Сега първи път.

Падишахът за момент си пое въздух и отсече намръщено:

— Обаче твоят турски е по-ужасен дори и от моя руски.

Тогава за първи път пред Руслана се показа детето, което се спотайваше у Сюлейман. Значи владетелят на тази необятна страна, за която никой не знаеше докъде се простира точно, имаше веселата душа на хлапак, жаден за нови знания — ту закачлив, ту припрян, та понякога дори и опасен. Веднага усети, че трябва деликатно да излезе от положение.

— Прав сте. Постижението ви е изключително. Говорите гладко моя език. А аз от толкова време съм тук и все още едва сричам на вашия.

Облакът по лицето на Сюлейман се разсея. А Руслана научи още нещо. Падишахът обичаше да ласкаят гордостта му. „Не забравяй за тази негова черта, Руслана“ — скъта тя информацията в главата си. Занапред не трябваше да пропуска да го хвали.

— Тогава ти предлагаме ти да ни научиш на руски, а ние теб — на турски.

Този път Руслана сподави кикота си. Отправи очи към младия мъж с грейнало лице. В погледа ѝ се преплитаха съгласие, капитулация, обич, страх, непокорство, гордост… И сладострастие. Него го усети и падишахът. Действително ли беше зърнал искриците му в тези очи? Или си внушаваше? В момента изгаряше от желание да целуне леко влажните плътни устни на девойката. Дали пък не виждаше в очите ѝ отражението на собствените си щения?

Сюлейман си даде сметка, че бяха изчерпали обичайните за такава среща теми. Той можеше да говори още дълго, можеше дори да съчини стих, но моментът не беше подходящ. Клюките щяха да плъзнат из целия сарай. Дори и в Дивана щяха да се питат под сурдинка редно ли е падишахът да оказва такова внимание на някакво си рускинче. И укорите от Гюлбахар със сигурност нямаше да закъснеят. Тя и без това вероятно вече беше обидена, че не е получила отговор на вчерашното си писмо. Но какво да стори, бива ли човек да мисли за леглото, докато подготвя нападение? Това е нелепо. Укоряваше се сам. Щом е нелепо, какъв е този огън, който се разпалва в него? Защо не му се иска да откъсне поглед от очите на това момиче? Ами усмивката ѝ? Когато Руслана се усмихва, сякаш слънце изгрява на лицето ѝ, сякаш рози разцъфват по страните ѝ.

В един миг се сепна — какво му става? Омагьосан ли е? Нима всемогъщият владетел стана пленник на петнайсетгодишно рускинче?