Изправи се на крака, направи лек поклон пред Хафса султан и на излизане вече беше убедена, че султанката със сигурност ще вкара момичето в леглото на сина си, пред нищо няма да се спре. При тази мисъл сякаш огън я жегна в сърцето.

Докато Гюлбахар беше завладяна от истерия в стаята си, Руслана трескаво работеше, за да довърши навреме копринената кърпичка за Хафса султан. От вълнение непрестанно бодеше пръстите си с иглата. При всяко убождане надаваше лек писък от болка, смукваше бързешком пръста си и отново се захващаше с бродерията. Малко преди вечерната молитва люляковата кърпичка бе предадена на Хафса султан. След молитвата, когато всички се оттеглиха в покоите си, а мракът в сарая се разпръсваше единствено от мъждукащите пламъчета на свещите, в харема се разнесе чувственият глас на Руслана. Хафса султан знаеше, че синът ѝ е сам тази вечер, и се отправи към покоите му.

— Чуваш ли я?

Сюлейман, който беше свалил кафтана си и се бе изтегнал по риза на дивана пред прозореца, се откъсна от унеса си и рязко се изправи. Надяваше се майка му да не е видяла винената чаша, която стоеше върху инкрустираната със злато и слонова кост масичка до главата му. Жената я бе забелязала още с влизането, но не каза нищо. Това си беше тяхна традиция, с която отдавна бяха свикнали. Началото ѝ поставиха в деня, когато Сюлейман за първи път пи вино в Маниса. Той криеше, че от време на време пийва вино и му се услаждат гръцките ракии, които му носеха от егейските острови, а майка му знаеше, че синът ѝ си угажда някои вечери, но се правеше, че не забелязва. И тази вечер спазиха своя ритуал. Падишахът целуна ръката на майка си и я допря до челото си. А тя погали сина си по гърба.

— Чуваш я, нали?

— Възможно ли е да не я чуя, майко?

— Чувал ли си някога по-прелестен глас?

— Тази вечер сякаш е още по-пленителен.

— Днес ѝ казах, че господарят ни много е харесал гласа ѝ. Трябваше да видиш как се зарадва. Очевидно от щастие тази вечер пее по-хубаво.

— А надарена ли е с хубост, равна на гласа ѝ?

— Честно казано, синко, аз не можах да преценя. Гласът ѝ ли е по-омаен или тя самата? Реших, че моят син ще реши.

Гъстите вежди на султан Сюлейман се извиха в дъги. Погали брадата си с ръка, докато по лицето му се разливаше похотлива усмивка.

Предложи на Хафса султан да седне на такова място, че да не вижда чашата с вино. Майка и син се заслушаха в гласа на Руслана. Хафса султан извади кърпичката, която старателно бе пъхнала между кафтана и долната си риза, и я поднесе на сина си.

— Пък и виж какво ти изпраща.

Султан Сюлейман се загледа в коприната с люляков цвят, която Хафса султан му поднасяше, и в пъстрите избродирани цветя върху нея. Вдигна глава и дълго се взира в майка си. Опита се да прочете мислите ѝ.

Тогава Руслана започна нова, по-прочувствена песен.


Кой обича самотата, кой?

Планините ли, реките ли, не знам.

Аз все чакам мрачни нощи, звездни,

за да забравя мойта самота.


Сюлейман се протегна и взе кърпичката от ръцете на майка си, машинално я поднесе към носа си и я помириса. Когато я раздипли, в скута му се посипаха изсушени лилави листенца.

— Люляк — отбеляза жената.

— Моля?

— Листа от люляков цвят. Това е любимото цвете на Руслана. Изсушила го е и го е скътала.

— Значи името ѝ е Руслана?


XXI


Руслана се събуди, обхваната от силно вълнение. Сетарет калфа разтваряше жалузите на прозорците, а Мерзука сновеше насам-натам, обляна от нахлулата в стаята светлина.

— Какво става? — попита Руслана, опитвайки се да предпази с ръка очите си от ослепителната светлина.

— Веднага ставай, госпожице.

Гласът на Сетарет калфа звучеше напрегнато.

— Защо? Още е рано.

Изведнъж чу гласовете навън. Сякаш целият харем беше на крак. Жените викаха, вдигаше се някаква тупурдия.

— Падишахът идва — обясни Мерзука.

— Какво?

Руслана не беше сигурна дали от устните ѝ наистина се откъсна вик. Но в нея продължаваше да отеква. Падишахът ли идва? Самият той? Боже господи! Боже господи!

Разтърсена от шок до дън душа, Руслана може би щеше безспир да повтаря: „Боже господи!“, ако татарското момиче не я беше опомнило с думите си:

— Веднага ставаш и започваш да се оправяш! Нали не искаш владетелят да те види такава чорлава?

Не след дълго се появи Джафер, а след него поклащаше шкембето си Сюмбюл ага с обляно от пот лице. Едва влязъл в стаята, той плесна с ръце:

— Хайде, хайде, хайде, какво се туткате?

Видя, че Руслана е облечена, но това не успя да уталожи притеснението му. Изскочи навън, като продължаваше да пляска и да вика:

— Ама че сте мързеливи! Напук ли ми правите? Господарят всеки момент ще ни удостои с присъствието си, а още никой не е готов.

Всъщност всички бяха готови. Начело с Руслана. Беше се пременила с най-красивата си рокля. Непрестанно питаше Екатерина и Мерзука:

— Отива ли ми? Добре ли ми стои? Красива ли съм?

Момичетата неотменно потвърждаваха, но това ни най-малко не я успокояваше.

Да си беше облякла жълтия кафтан! А може би черното щеше повече да я отвори? Косите ѝ щяха да се открояват повече. Манията по люляковото я ограничава. Сякаш няма други цветове! Не може всичко непременно да е в люляково. А дали владетелят харесва този цвят? Ами ако го мрази?

Вече нямаше какво да стори. Беше настанал съдбовният момент. Един Господ знаеше какво щеше да стане. Горещи молитви се откъснаха от душата ѝ: „Всемогъща Майко Мария, сътвори чудо! Помогни ми! Направи така, че османският син да ме хареса! Нека споделя трона и короната му!“.

Притисна гърди с ръка, сякаш това щеше да успокои лудешкото тупкане на сърцето ѝ.

„Иисусе Христе — продължи молитвата си тя, — знаеш, че отдавна не съм имала възможност да отида на църква. Но винаги те нося в сърцето си. Сега имам нужда от твоята помощ. Бъди с мен в сърцето ми! Не ме оставяй сама! Нека очите на Сюлейман останат приковани само в мен. Моля те, Господи, помогни ми!“

Глъчката в харема вече не достигаше до слуха на Руслана. Струваше ѝ се, че сновящите момичета сякаш се носят във въздуха. Не чуваше какво ѝ казва Екатерина. Тъкмо когато се ужаси, че сърцето ѝ ще се пръсне от вълнение, някакъв глас се извиси от другия край на помещението. Не разбра какво изкрещяха, но забеляза, че невъобразимата врява в миг секна. Всички сведоха глави. Докато припряно последва примера на останалите, крадешком погледна с крайчеца на окото си в посоката, откъдето беше дошъл гласът.

„Боже господи! — извиси се поредният ѝ беззвучен писък. — Ето го! Ето го! Това е той!“

Сега на главата му го нямаше онзи огромен тюрбан. Не бе облякъл, кафтан. Беше си сложил свободна алена риза от индийска коприна и пристегнал кръста си с ловджийски колан. Бе обут в шалвари от бяла коприна. Този път не беше напъхал крачолите в ботушите, които бяха с аления цвят на ризата и с извити нагоре върхове. На Руслана ѝ направи впечатление, че не е сложил тюрбана си и не е облякъл кафтан.

Но нали това е неговият дом! Това му е домашното облекло. Защо му е да облича вкъщи толкова тежки неща?

Беше се чудила дали Сюлейман не е плешив, понеже не бе виждала косата му от тюрбана. Опасенията ѝ се оказаха напразни. Падишахът имаше черна, чуплива коса. Когато го гледаше отдалеч, ѝ се бе сторило, че брадата му е по-рядка. А всъщност Сюлейман имаше гарвановочерна гъста брада. Красив ли е? Руслана се бе терзала с този въпрос безброй пъти. Сега отговорът беше пред нея. Да, красив е, и то много. А освен това е и внушителен! Като великан!

Всъщност тя си даваше сметка, че султан Сюлейман не изглежда като великан, а очите ѝ желаеха да го виждат такъв. Както той сега заслепяваше всички с появата си, така и Руслана след време щеше да блести с равно на неговото великолепие и като него щеше да остане безсмъртна в паметта на хората. Колкото и невероятно да беше, това нашепваше гласът на сърцето ѝ, макар и едва доловимо.

Сюлейман, когото Руслана кичеше с какви ли не суперлативи — от горд и величествен, та чак до великолепен и прочие, — изглеждаше умислен. По някаква причина бе сложил десния си показалец, извит в дъга, върху устата и мустаците си. Руслана се зачуди дали пък не иска да скрие нещо. Тя нямаше как да се взре. Беше превита в поклон и бе на път да стане разногледа в опитите си да зърне всичко още сега.

Вече можеше да чуе стъпките му. Султан Сюлейман прекосяваше харема, придружен от слугите си и от Сюмбюл ага, който още с влизането му се бе спуснал към него. До този момент изобщо не беше забавил крачка. До този момент изобщо не беше спрял пред някое момиче. Руслана изви очи и отново погледна вдясно, доколкото можа. Да, ето че идваше към нея. Алените ботуши с извити нагоре върхове се открояваха върху иранските килими, покриващи харема. Алените ботуши идваха все по-близо… И по-близо… И по-близо… А при всяка негова крачка сърцето на Руслана сякаш щеше да изскочи.

И тогава се случи нещо неочаквано. Алените ботуши продължиха по пътя си, без да спрат пред нея.

Господи, не спря! Дори не погледна! Свърши, всичко свърши!

Руслана беше съсипана. Този път очите ѝ се обърнаха наляво. Ето че алените ботуши се отдалечаваха. Отиваха си. И надеждите ѝ изчезваха заедно с тях. Дали пък това не беше една от странните традиции на османците? Така ли щяха да се запознаят? Руслана щеше да види неговите ботуши, а владетелят — гърба на момичето, превито в дълбок поклон.

Усети, че очите ѝ започнаха да се превръщат в езера от сълзи. Заповяда си да не плаче! Да не показва на никого, че е съсипана. Дори и на себе си. Разбра ли? Дори и на себе си.