Хафса султан подхвана тихичко песента, която снощи я бе разплакала.


Дърпайте, хайде, дърпайте, дърпайте…


А Руслана започна да ѝ приглася с усмивка, която озари всичко наоколо.


Хванете се ръка заръка, опрете рамо о рамо, дърпайте!

Малко остана, ще надвием Волга, дърпайте!

Волга ще ни отнесе вкъщи, дърпайте!

Дърпайте, хайде, дърпайте, дърпайте…


За момент замълчаха и се спогледаха. После Руслана продължи:


Запени се, разгневи се, ако щеш, се надигни.

Не ще се спра пред яростта ти, Волга!

Виж, дори и черна мъка нас не ще ни победи.

Пред теб ли ще склоним глави, Волга?


Гласът на Руслана ту се извисяваше, ту преминаваше в шепот, приплакваше като цигулка, сетне преливаше в игривите мелодии на кануна[56], а накрая полека стихна. Тишина обгърна нея и останалите. Сюмбюл ага забеляза, че Екатерина бършеше очите си. Другите наложници не бяха схванали смисъла на песента, но мелодията и тъжният глас на Руслана бяха запленили всички.

Хафса султан изчака девойката да се завърне към действителността от селенията, в които се беше зареяла.

— Знаеш ли — каза възрастната жена отново с онази нейна детинска дяволитост, — тази сутрин владетелят каза, че…

Руслана потрепна, сърцето ѝ направо щеше да се пръсне от вълнение! Какво беше казал, Господи! Какво беше казал, какво?

— „Снощи доловихме много мелодичен глас, майко. Навярно целият харем го е чул. Беше толкова прекрасен. Знаеш ли чий е?“, тъй рече той.

Хафса султан замълча. Детинската дяволитост в погледа ѝ отстъпи пред проницателността на опитната жена. Взираше се в Руслана, сякаш искаше да прочете мислите ѝ. Какви ли бяха те? За момент Руслана посрещна смело погледа ѝ. Положи невероятно усилие да не издаде надигащата се в нея радост. Щом владетелят е попитал кой пее, значи, Хафса султан трябва да му е отговорила. Дали да се хвърли на врата ѝ, или пък да се разскача с радостни викове? Той знае за нея! Сюлейман знае, че съществува!

Самообладанието ѝ беше на път да загуби битката с щастието и вълнението, които я завладяваха. Не бе възможно да потуши огъня, който пълзеше по лицето ѝ. Когато пламъците заиграха по страните ѝ, отмести поглед и сведе глава. Обаче валиде султан беше видяла достатъчно.

— Отвърнах на владетеля: „Зная. Щом красиво момиче дойде в харема на моя султан, аз научавам веднага“.

Изведнъж възрастната жена се изправи на крака с неочаквана за годините ѝ пъргавина. Погали бузата на Руслана.

— На твое място, красиво мое дете, щях веднага да му избродирам кърпичка. Веднага.

Обърна се и си тръгна. Докато се отдалечаваше и хвърляше поглед през рамо към Руслана, която ѝ се кланяше на изпроводяк, Хафса султан си каза: „Хайде. Литни, гълъбче, и хвани орела“.


XX


Само след броени минути Гюлбахар вече знаеше, че Хафса султан е заръчала на московчанката да избродира кърпичка. Руслана едва не припадна от вълнение, когато узна, че падишахът искал кърпичка от момичето, което смятал да покани в покоите си. Ако върнел кърпичката на наложницата, това означавало: „Тази вечер те чакам“. Когато превъзмогна първоначалния шок, тя се притесни. Внимателно изряза парче от коприната в люляков цвят, която измъкна от багажа си, и започна да бродира с разноцветни конци, като постоянно се бодеше с иглата. Сетарет калфа, а и другите прислужници току проверяваха как напредва работата ѝ. Сетарет по едно време даже я подкани:

— Не се помайвай, девойче, мъжете не бива да чакат дълго. — И с тези думи недвусмислено изтъкна пред всички каква беше целта на кърпичката.

Целият харем вече се тресеше от клюки. Сензацията, че Хафса султан отишла до Отделението на наложниците, обсипвала с похвали някаква московчанка и поискала от нея кърпичка, достигна до ушите на великия везир Ибрахим паша. По могъщество Ибрахим беше втори след султан Сюлейман. Разполагаше с толкова власт, че предизвикваше целия гняв на онези, които не го долюбваха, както и на везирите, които чакаха своя ред да станат велики везири, и на клюкарите, които подмятаха злостно: „Доживяхме Османската империя да се управлява от двама султани“, и беше толкова близо да Сюлейман, че дори покоите му се намираха непосредствено до султанските. Щом чу за кърпичката, Ибрахим паша не се стърпя по време на везирския съвет и знаейки, че падишахът гледа и слуша дебатите им зад преградата, подхвърли:

— Трябва да се поразбързаме, уважаеми. Имам предчувствие, че в скоро време нашият господар ще има важна работа в харема.

Везирите, които вече бяха чули клюката, прикриха възпитано уста с длан, за да потулят усмивките си. А онези, които не знаеха, се спогледаха в недоумение.

И Гюлбахар хасеки не остана безучастна. Изпрати на султан Сюлейман изпълнено с укор писмо, което гласеше:

Нима господарят забрави за своята робиня? Вече доста време държавните дела го спират и той не може да отдели време за своята Гюлбахар. Не знае ли, че изоставеното цвете увяхва и умира? Сбъркахме ли някъде, та живителната ни вода пресъхна? Защо ни лишава от щастието да зърнем лика му?

Когато пристъпи в покоите на Хафса султан, Гюлбахар вече едва сдържаше яда си.

— Чухме, че нашата майка доста се е изтощила през последните дни. Навестяваме я, за да ѝ целунем ръка, да я видим и да я попитаме как е.

Хафса султан забеляза, че гласът на Гюлбахар трепери, а очите ѝ хвърлят искри, но остана невъзмутима. Протегна ръка, за да приеме целувката от жената на сина си. Гюлбахар зае подобаващо на сана ѝ място и с жест подкани слугините да се оттеглят. Когато те се поколебаха за миг дали да се подчинят на тази заповед, възрастната жена се намеси:

— Оставете ни насаме с майката на внука ми.

После попита:

— Гюлбахар, как е моят внук Мустафа хан?

— Голям палавник е, майко. Подлудява учителите, но никой не смее да го укори.

— Няма да разреша никой да говори против внука ми, да знаеш. Палавото дете е умно. Метнал се е на Сюлейман. И владетелят не се свърташе на едно място. Не е лесно да бъдеш майка на престолонаследник. Не се оплаквай от внука ми.

Гюлбахар се усмихна в отговор, без да знае как да подхване същинската тема.

Хафса султан се досещаше за целта на визитата ѝ, но чакаше тя сама да повдигне въпроса. Двете жени си побъбриха още известно време за дреболии и накрая Гюлбахар не издържа.

— Момичетата в харема притесняват ли те, майко?

— Не, не бих казала, Гюлбахар. Онзи ден една гъркиня се е държала нахално, но нищо повече.

— И аз подочух, че е станала някаква разправия.

— Как може да се проявява такава наглост в дома на владетеля? И това доживяхме, скъпа моя. Казах на Сюмбюл ага да освободи момичето, да го пусне да си ходи, нека дири щастието си навън. И той стори нужното.

Гюлбахар се ядоса, че крие — гъркинята се бе разправяла с проклетата московчанка.

— И казваш, че виновничката е била само една. Така ли, майко?

— Не те разбирам.

— Чудех се с кого ли се е сдърпало момичето?

— Разпитваш ли ме, Гюлбахар? Може би имаш някакви възражения срещу разпореждането ни?

Гюлбахар мигновено смекчи тона, но при все това беше твърдо решена да разнищи въпроса.

— Бива ли такова нещо? Не казвам това, майко. За да стане разправия, трябват двама. Та с кого ли се е карала тази нахалница?

Хафса погледна жената, която седеше като на тръни срещу нея. Притеснението ясно личеше в очите на Гюлбахар. Даде същия отсечен отговор, който беше получила от Сюмбюл ага:

— Ами че с кого ли не се е карала, Гюлбахар. Нападала е всички.

— Имало една нова. Московчанка била, казват, дочух, че с нея се била карала…

Хафса султан се слиса за миг, но изобщо не даде да се разбере. Значи Сюмбюл ага беше скрил това.

— Грешно си чула.

— Казват, че и московчанката била доста своенравна…

— Нима Гюлбахар хасеки вече надава ухо за клюките в харема?

В яда си Гюлбахар си позволи да нарече, макар и мислено, Хафса султан глупава жена, защото защитаваше момичето. Не даваше дума да се каже за него!

— Дори в хамама трудно водели московчанката. На робините им е омръзнало от нея. Кой знае що за мръсно момиче е? И бездруго гяурите не се къпят много.

Хафса султан не издържа.

— Ти виждала ли си Руслана, дъще?

Младата жена не знаеше какво да каже, но и времето за отговор не продължи дълго.

— Днес си се отбила в отделението на наложниците. И девойката е била там. Минала си покрай нея. Няма как да не си я мярнала.

Старата почти открито намекваше, че е невъзможно да не се забележи Руслана. На Гюлбахар ѝ стана неприятно, но се опита да не го показва:

— Не знам, изобщо не съм ѝ обърнала внимание.

Хафса султан се възпротиви:

— Как така, та тя е най-младото и най-красиво момиче в харема. Непременно трябва да си я видяла.

— Как се озова в двореца? Никой не ме е информирал. Да не са я взели от пирати или от търговци на роби? Тези момичета носят разни болести, нали знаеш, майко. Да пази Бог…

— Гюлбахар! — мекият глас на възрастната жена неочаквано се извиси и прозвуча строго. — Руслана ни е специално поверена. Гюлдане султан, която и аз приемам за своя майка, я е поверила на снаха си Ай Бала ханъм, преди да почине. А тя на мен. Така че ние приемаме сирачето за дар от майка ни.

Забележките на Гюлбахар се изчерпаха. Значи това била причината Хафса султан да приема момичето в покоите си и да си говорят с часове, да забрави, че е майка на владетеля и да си приказва с една наложница в присъствието на прислужниците, сякаш са майка и дъщеря!