Руслана почувства облекчение, сякаш някаква тежест се вдигна от отделението на наложниците. Докато всички се връщаха към предишните си занимания, тя попита Сюмбюл ага, който все още ситнеше, превит в поклон:

— Коя беше тази?

Огромният мъж подскочи като ужилен. Мигом сложи пръст пред устните си и със страхопочитание поясни:

— Шшшт! Това е любимката на нашия господар. Майката на принц Мустафа хан.

Значи това била Махидевран хасеки! Жената, от чиито ръце щеше да изтръгне Сюлейман, както се бе зарекла пред себе си.

Отново потъна в мрачни мисли, поддавайки се на думите, които се блъскаха в съзнанието ѝ: „Никак няма да ми е лесно“.

Беше такава красавица, истинска красавица. Висока, стройна, грациозна. Роклите, които бе облякла, и дори кринолинът, който бе сложила отдолу, не можеха да скрият изящното ѝ тяло. Щом Гюлбахар е толкова висока, колко ли грамаден ще е Сюлейман? До него Руслана щеше да прилича на дете!

Тежките мисли отново я налегнаха.

Колко гладка беше кожата ѝ! Ами очите ѝ? Колко тъмни, но и студени бяха те! За една секунда ли се спогледаха или за пет? От погледа ѝ девойката се вледени до мозъка на костите си. Дали гледа по същия начин и Сюлейман? Ако е така, може би тя щеше да има някакъв шанс. Какво ще търси султанът при жена с толкова ледени очи? Стига с тези напразни надежди, тя надали гледа така и него? Всъщност именно тези очи потапят човек в мрачна загадъчност, а не нейното плещене на врели-некипели. Щом е дарила владетеля с дете, значи знае как да разпали един мъж. На всичко отгоре все още изглежда свежа и здрава, макар че е два пъти по-възрастна от нея.

Ама и тя какво си мислеше, че ще завари? Сляпа, куца, луда и кривогледа старица ли? Разбира се, че любимката на самия султан Сюлейман ще е красива.

Тъкмо когато се задъхваше от мислите си, някой каза:

— Руслана!

При един мангал, където се бяха събрали четири-пет жени, видя Екатерина, която ѝ махаше. Без да се бави, девойката дотича при нея.

— Добре си научила урока си, а, красавице?

Засмяха се и се прегърнаха. Екатерина я хвана за ръка и я придърпа да седне до един мангал при парапета. Разбърка пепелта с машата и се опита да разпали огъня. От топлината лицето на Руслана се зачерви.

— Видя ли го?

— Кого?

— Господаря.

— Не, все още не съм.

— Как стана наложница толкова бързо? Сюмбюл ли те оправи?

Екатерина намигна многозначително на Руслана. Докато се заливаха в смях, момичето каза:

— Шегувам се, скъпа. Целият харем говори, че си запленила Хафса султан. Жената непрекъснато говорела за теб, наричала те „момичето ми“.

— Хареса ме… — Руслана за момент млъкна, после добави: — И аз я харесах. Много прилича на моята майка Гюл…

Екатерина прекъсна Руслана, като запуши с ръка устата ѝ.

— Замълчи. Щом те е харесала майката на падишаха, добре се справяш. Но намрази ли те жената на султана, е въпрос на време да се превърнеш в мишена за стрелите ѝ, да знаеш.

— Ами че аз нищо не съм ѝ сторила.

Екатерина се засмя:

— Какво по-лошо да ѝ сториш, красавице. Омая майката на владетеля. Това е сериозна опасност за Гюлбахар. Не я ли видя как премина, като ураган?

— Видях.

— Дойде тук само за да те види, нали разбра? Жените усещат, момичето ми. Махидевран вече започна да гледа на теб като на съперница. Лафса султан за първи път показва такова благоразположение към момиче от харема. Гюлбахар знае, че тя непременно ще разкаже на султана за тебе. Знае, че тя ще поиска от владетеля да те види. А ако падишахът те хареса, какво ще прави Гюлбахар?

— Нима през всичките тези години султанът не си е лягал с друга жена?

Руслана млъкна и погледна приятелката си в очите. Хвана ръцете на момичето между дланите си и каза:

— Не ме разбирай погрешно. И с теб е бил, понеже те е харесал. Ако ме види и ме хареса, това каква опасност би представлявало за Гюлбахар? Днес ще ме хареса, утре — не. Самата ти ми каза това.

Екатерина сякаш се разстрои, но бързо се взе в ръце.

— Да, обаче — каза тихо — до днес Гюлбахар никога не беше идвала на проверка сред наложниците специално за да види някое от момичетата, кандидатки за султанското ложе. Жената те огледа и усети опасността. Бих те посъветвала да внимаваш. Отваряй си очите и се пази от черкезки капан.


Жените в харема отново тичаха припряно. Няколко робини размахваха ръце и викаха: „Сторете път, отдръпнете се, дайте път на валиде султан“. Хафса султан се зададе достолепно. Сюмбюл ага веднага дотича и се поклони до земята. Тя размени няколко думи с прислужниците, които я бяха обградили, и с наложниците, които стояха до един мангал и се кланяха с уважение пред нея. Руслана изведнъж забеляза, че с крайчеца на окото си възрастната жена търси нея. Погледите им се срещнаха. Докато тя съсредоточено се покланяше, Екатерина се изкиска тихичко:

— Свекърва ти идва, красавице.

— Как е днес, момичето ми?

Тъй като стоеше наведена, Руслана виждаше само чехлите на жената. Писнало ѝ беше непрекъснато да се покланя. Мразеше да се кланя.

Но засега друг начин нямаше. Щеше да се кланя тя, докато не започнеха да се покланят на нея. Засега се налагаше да се примири.

Руслана каза, без да се изправя:

— Моля се за здравето на нашата валиде.

Гласът ѝ отново погали ухото на Хафса султан като песен. Тя бавно се протегна и хвана момичето за лакътя и докато с жест я подкани да се изправи, заговори:

— Не лишавай възрастната жена от гледката на красивия си лик, дъще. Щом те зърна, се сещам за детството си, за безгрижните дни, когато тичах из поля с разцъфнали минзухари.

Руслана бързо вдигна глава и се изправи. Очите ѝ срещнаха преливащите от обич очи на жената. Не знаеше дали това, което направи в този момент, ѝ дойде отвътре, или някой я беше подучил. Изведнъж доближи ръката на жената до устните си и я целуна. Погали в бузата си вече посбръчканата длан. Очите ѝ отново се навлажниха.

Внезапно се случи нещо, което стъписа и бездруго смаяните наложници. Хафса султан протегна ръка и изтри с кърпичката си капката сълза, която се беше събрала като миниатюрен кристал в крайчеца на окото на Руслана. Петдесетината наложници, които ги бяха обградили, в хор нададоха вик на завист и ревност. Това беше нещо нечувано! Момичетата започнаха да се бутат една друга, за да видят по-отблизо случващото се.

— Усмихни се, момичето ми — каза възрастната жена.

На лицето ѝ се появи закачлива детинска усмивка.

— На тебе ти прилича да се смееш.

Като видя, че Руслана се развесели, тя видимо се успокои.

— Точно така. Искам да знаеш, дъще, че майка ти Гюлдане вече е и моя майка. Колкото щастлива иска да те види майка ми, толкова щастлива искам да те видя и аз.

Всички бяха в шок. Сюмбюл ага местеше поглед ту към едната, ту към другата. Тази московчанка със сигурност беше магьосница. Той от четиридесет години отговаряше за харема и не беше чувал, нито пък виждал подобно нещо.

Екатерина също беше зяпнала. Същевременно се радваше, че се е сприятелила с Руслана. Птичето на щастието беше кацнало на главата на девойката. А тя навярно щеше да помогне с нещичко и на приятелката си.

— Хайде да поседнем тук — предложи Хафса султан на придружителките си.

На минутата освободиха място до мангала. Руслана ѝ постла най-дебелите шалтета, за да седне върху тях, и постави зад гърба ѝ възглавници. Жената хвана момичето за ръка и го придърпа да седне при коленете ѝ.

— Сюмбюл! — извика го тя, без да отделя очи от Руслана.

Агата разбута плътно обградилите ги наложници и падна на колене пред валиде султан.

— Сюмбюл, мога ли да разменя на спокойствие две-три думи с дъщеря ни в собствения ни дом? Каква е тази навалица? Въздух не можем да си поемем.

Мъжът изтласка ордата от наложници и прислужници и им нареди да се отдалечат. Момичетата се пръснаха, подтичвайки, за да заемат най-близките места по миндерите с надеждата, че ще могат да подслушат разговора.

Галейки ръката на Руслана, Хафса султан заговори отчетливо:

— Вчера вечерта ни омая с песента си, дъще. И то не само мен. Целият харем занемя. Дори и пеленачетата се заслушаха в песента ти. И владетелят не е останал равнодушен пред твоя пленителен глас.

Руслана едва не загуби съзнание. Нима Сюлейман я беше чул? И как бе реагирал? Какво бе казал? Беше ли полюбопитствал коя е певицата?

— С какъв прекрасен глас те е дарил Бог, чедо! Но не само красотата на гласа ти запленява. А и чувството, с което пееш. Не само ти се вълнуваш от песента, а затрогваш и слушателя. Вчера вечерта дори и тези, които не разбират езика ти, се заслушаха, притихнали.

Руслана негодуваше вътрешно. Не тези приказки искаше да чуе, а какво е казал Сюлейман? Дали и Гюлбахар е слушала? Каква е била нейната реакция? Дали пък Гюлбахар не дойде днес в отделението на наложниците, за да види кой е пял? Господи, тази ли е била причината?

Без да подозира какви въпроси се стрелкат в главата на момичето, валиде хасеки попита:

— Каква беше тази песен?

— Народна песен от поречието на Волга, майко.

— С колко мъка са пропити думите ѝ. Тъгата е моя стара познайница. Знам как тя изгаря вътрешно човек. Твоята песен ме пренесе в отдавна отминали времена.

Колкото и стара познайница да е била тъгата на Хафса султан, как би могла тя да почувства копнежа на онези волжки исполини с огромни ръце? Те се подреждаха в колона по протежението на брега и теглеха корабите срещу течението на реката с помощта на дебели въжета, които премятаха през раменете си. Бореха се от брега с разярените препускащи води на Волга. Бурните разпенени вълни се завихряха във водовъртежи и се разбиваха, удряйки глави в скалите, възпираха корабите и синеоките мъже с коси с цвят на пшеница се изтощаваха до смърт, за да ги изтеглят с въжетата. Кой знае с какво се разделяха и пристигаха там, за да вадят насъщния си с тази работа? Не знаеха какъв е товарът на корабите, но сърцата им винаги носеха товара на мъката. И онова, което наричаха тъга, събуждаше песента им. В своите народни песни те откриваха разтуха по време на изнурителната работа и отдушник за мъката, надигаща се на талази в сърцата им.