Сетарет калфа, която в този момент влезе в стаята, също се намести до зарешетения прозорец. Огледа младия падишах и каза:
— Браво, браво. Бог да го пази от зли очи, пу-пу-пу!
— Накъде се е запътил падишахът ни, сестро? На война ли?
— Ах, ти, красиво глупаче. Каква ти война? Владетелят току-що се завърна като победител от Белград.
Тя забеляза, че момичето се успокои, щом разбра, че падишахът не отива на война, подсмихна се и попита:
— Не знаеш ли кой ден сме днес?
Вярно. Кой ден беше? Руслана не броеше дните, седмиците и месеците.
— Кой ден сме?
— Петък, красавице, петък.
— И какво от това?
— В петък всички мъже отиват на обедна молитва в джамията. И нашият владетел сега се е запътил натам.
След като султан Сюлейман майсторски възседна жребеца и се намести отгоре му, няколко коняри дотичаха и разстлаха полите на самурения му кафтан върху гърба на животното. Друг слуга помогна на султана да нагласи краката си в стремената. Конят сякаш усещаше, че ездачът му е важна особа. Беше вдигнал глава и наострил уши и макар че конярите стискаха здраво юздите му, едва го удържаха на едно място, а краката му с изящно оформени глезени не спираха да чаткат по каменната настилка.
Руслана погледна конника, застанал гордо до падишаха. Мъжът беше опрял на дясното си рамо огромна скъпоценна сабя. Инкрустираните по ножницата ѝ диаманти, изумруди и рубини искряха на слънцето.
— Кой е този? — попита тя с любопитство.
— Това е агата оръжейник — отвърна Сетарет калфа. — Носи сабята, с която владетелят се е сражавал при завоеванията си.
— Не може ли султанът сам да носи сабята си?
Жената се смая от този въпрос.
— Така е прието. Аз откъде да знам.
Докато светлосивият кон и неговият ездач напредваха величествено, от двора отново се разнесоха възгласи:
— Да живее падишахът!
— Господи — промърмори си Руслана и се прекръсти, докато Сюлейман минаваше точно пред нея, — колко е красив. Великолепен.
Всъщност тя не го виждаше за първи път сега.
Това стана три дни след срещата ѝ с Хафса султан. Смътно си спомняше как бяха изминали онези дни. Султан Сюлейман мина през отделението на наложниците заедно с прислугата си. Случи се така неочаквано, че докато Руслана чуе шушуканията: „Владетелят идва!“, и докато изтича пред стаята, която ѝ бе отредена, падишахът вече беше отминал.
Успя да мерне единствено самурената му яка.
Веднага след като напусна покоите на валиде султан, я преместиха от отделението на новопостъпилите робини. Вече щеше да живее на горния етаж сред наложниците. Беше ѝ отредено помещение от две части. Първата водеше към площадка с парапет, която гледаше към центъра на харема — мястото, където Сюмбюл ага безмилостно бе наложил Руслана с пръчка. Стаята в дъното беше по-просторна и имаше два големи прозореца с решетки, които гледаха към вътрешния двор. Руслана щеше да литне от щастие. Можеше да гледа слънцето, макар и през решетки. А сигурно щеше да се радва и на облаците, които се гонеха по небето.
Още същата вечер цяла сюрия жени се изсипаха в стаята ѝ и заразгръщаха пред нея какви ли не платове. Но Руслана изобщо не беше в настроение да разглежда платове. Агите на харема не бяха позволили на Мерзука да се качи при нея. Тогава Руслана вдигна страшна врява. Задумка с юмруци по вратите, изстъпи се посред харема и се разкрещя. Накрая Сюмбюл ага се изпречи пред нея, бършейки потта, стичаща се по челото му.
— Какво има пак? Защо викаш? — А сетне тихо додаде: — Не си ли взе поука от онова, което сполетя Деспина? Тук не бива да крещиш и да се бунтуваш така.
Сюмбюл ага беше бесен, но този път в ръцете му нямаше пръчка. Даже по всичко личеше, че полага неимоверни усилия, за да овладее гнева си. Не биваше да забравя, че Хафса султан я нарече „момичето ми“, и затова в никакъв случай не биваше да извива врата на московчанката. Главата му все още му трябваше.
Руслана забеляза промяната у Сюмбюл. Тя надали се дължеше само на любовното подаръче, което му бе дала под стълбите. Сюмбюл бе станал свидетел на близостта, която Хафса султан демонстрира към девойката.
Момичето тропна с крак и извика:
— Къде е моята спътница, Сюмбюл ага?
Агата беше като попарен. Искаше му се да потъне вдън земя. Как се осмеляваше някаква си пикла да го гледа така високомерно посред харема и да се обръща към него по име? Гневът му беше на път да надделее над едва удържания самоконтрол. Щом нямаше пръчка, нямаше, но можеше да забие юмрук в окото ѝ и всичко щеше да приключи. И бездруго ръката му вече беше свита в очакване. Руслана усети, че той бе на косъм да го направи, и го измери с поглед, който отрезви Сюмбюл на секундата.
„Какви ги вършиш, Сюмбюл“, упрекна се под нос, но го чуха всички наложници. Трябваше да излезе някак от положението. Реши и той да повиши тон.
— Ах, ти, нахалнице! Знаеш ли какво наказание те чака, ако вдигаш врява в харема?
Думите му сякаш ѝ дадоха сигнал да се развика отново. Руслана за втори път тропна по пода.
— Доведете ми спътницата, ага. Веднага! Къде се е видяло наложница без прислужница?
— Утре ще ти дадат нова.
Третото тропване с крак беше по-силно.
— Не искам друга. Моята спътница е Мерзука. Тя ми е подарък от Гюлдане султан — майката на Айше хатун, която е сестра по съдба на майка Хафса. Веднага ми изпратете Мерзука!
С такъв маниер изброи имената, че впечатли както слухтящите наложници, така и Сюмбюл ага. Доловила колебанието на агата, Руслана се приближи до него и тихичко измърка:
— Моля те, Сюмбюл! Толкова много ли искам?
Агата отново се благодари, че кожата му е черна. Иначе всички в харема щяха да видят как се изчервява. Ухаещото на страст мъркане разпали кръвта във вените му. С чувственото си кокетничене това девойче щеше да събуди желание и у евнух. Изгледа Руслана многозначително. Устните му трепнаха в опит да каже нещо. Но какво точно? Московчанката имаше сериозно превъзходство. Занапред можеше да изживее с нея ново приключение под стълбите само в сънищата си. В никакъв случай нямаше да си играе с огъня, задиряйки момиче, което самата майка на падишаха беше взела под опеката си. Жив щяха да го одерат и да нахранят котките и песовете под крепостните стени. Сведе глава. Затова пък стовари гнева си върху наложниците, които се суетяха из харема.
— Какво стърчите тук и зяпате бе! Махайте се, махайте се, хайде, по-бързо!
След час Мерзука беше в стаята на Руслана. Двете се прегърнаха. Татарското момиче се сви на пода до края на леглото — Руслана вече не спеше на дюшек — и заспа. А на следващата сутрин Сетарет калфа се появи с цял куп шивачки. Девойката прекара деня между рояк жени, които ѝ вземаха мерки откъде ли не, за да ѝ ушият нови рокли. На здрачаване върху леглото на Руслана вече имаше три рокли, коя от коя по-красиви.
По едно време като че ли мерна Джафер, помощника на Сюмбюл ага. Когато погледна отново, момчето беше изчезнало. Дали пък не я шпионираше? Тогава си спомни, че Джафер се беше разплакал, докато тайно слушаше песента, която тя запя през първата вечер в отделението на новодошлите. Когато песента секна по средата заради риданията ѝ, той беше прошепнал:
— Не плачи, Александра. Аз ще те пазя.
Руслана реши да спечели Джафер на своя страна и направи първата стъпка в тази посока, като го награди с лъчезарна усмивка, когато го видя.
XIX
През онзи ден се случиха невероятни неща. Сюмбюл ага заведе Руслана, нагиздена и пременена с нова рокля, на горния етаж. Общият салон беше пълен с жени, които си приказваха, полегнали върху дебелите миндери около мангалите. До някои от тях имаше големи шишета. Жените пъхаха между устните си края на маркуч, който беше свързан с шишето, и издишаха пушек. Руслана за първи път виждаше такова нещо. Точно когато се канеше да седне в един ъгъл, в помещението настана суетня. Тази трескава суматоха неотменно преобръщаше сърцето ѝ. Докато няколко робини разбутваха скупчилите се момичета с думите: „Сторете път, отместете се“, в дъното на салона сред свита от красавици се появи жена, която многократно ги превъзхождаше по хубост.
Беше приказно красива. Висока и слаба. Гарвановочерните ѝ коси се спускаха до кръста. Гъсти и дълги мигли обрамчваха загадъчните ѝ очи с форма на гроздови зърна. Скулите придаваха на иначе кръглото ѝ лице невероятно обаяние. Устните ѝ бяха тънки, но оформени. По лицето ѝ нямаше и най-малка следа от мазила, ако не се смяташе тънкият слой руж. Това беше естествена, чиста красота. Красота, която беше самоуверена и осъзнаваше властта си. Красота, която беше зряла и горда. Хубавицата вървеше с решителни крачки, с вперен нагоре поглед, сякаш на тавана имаше нещо, което се опитваше да види.
Всички момичета ѝ се кланяха, докато минаваше. Жената дори не обръщаше глава да ги погледне.
Руслана така се беше отнесла, че дори и след сръчкването на Сетарет калфа се забави с поклона. Когато осъзна грешката си, беше твърде късно. Точно когато минаваше покрай Руслана, една от спътниците на жената ѝ пошушна нещо на ухо и тя обърна глава за миг, отправяйки поглед в посока на момичето, не, по-точно казано, погледна право в него.
Руслана първоначално не беше сигурна, но усещането не я лъжеше.
Беше кратък поглед, но жената запамети всичко, което видя. Беше напрегнат поглед. В него имаше любопитство, яд, ревност и какво ли още не.
След мимолетния взор жената и свитата ѝ се отправиха към другия край на салона така, както бяха дошли — като с войнишка стъпка. За момент стройната хубавица отново вирна глава и се подвоуми, сякаш се канеше да спре. Заради това ѝ колебание момичето, което я следваше, едва не я блъсна. Накрая красавицата все пак продължи с поглед, забит в тавана, и излезе.
"Хюрем. Московската наложница" отзывы
Отзывы читателей о книге "Хюрем. Московската наложница". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Хюрем. Московската наложница" друзьям в соцсетях.