Дали не се подведе по невинното поведение на момичето? Този въпрос я тормозеше от момента, в който Руслана излезе от покоите ѝ.

Изобщо не беше така. Може да беше остаряла, но очите ѝ все още бяха достатъчно проницателни да могат да забележат тънката линия, която разделя наивността от амбицията.

От пръв поглед беше разбрала, че зад наивността на момичето се крият желязна воля и безгранична амбиция.

Също като нея! Малко ли се бе борила, за да роди син на Селим и да отнеме султана от Айше? На всичко отгоре Руслана беше достатъчно смела и не го криеше. Как иначе на въпроса: „А какво желаеш ти, дъще?“, без изобщо да ѝ мигне окото, тя щеше да отговори на майката на владетеля с думите: „Не желая нищо повече от здраве и благополучие, от щастие и успех за господаря ни. Бих била безмерно щастлива да се подчинявам на неговите заповеди“. От кого беше научило тези думи момичето, което едва говореше турски? От Сюмбюл ли? Хафса султан поклати глава:

— Жив дявол е той.

А може би я бяха впечатлили очите на момичето? Онези огромни, загадъчни очи, преливащи от синьо в зелено, дълбоки като морето. Навярно именно в тях се криеше очарованието ѝ. Очите на Руслана не бяха най-красивите, които Хафса султан беше виждала в живота си, но в миг поразяваха човек, обгръщаха го, пристягаха ръцете му и го пленяваха. По лицето на Хафса султан неволно се разля странна усмивка — щом само с поглед може така да омайва, и то една жена, кой знае какво ще направи със Сюлейман! Никой не познаваше сина ѝ по-добре от нея.

— Още щом я зърне, Сюлейман ще се влюби в тази московчанка — изкикоти се тя.

При тази мисъл мигом я загриза съвестта. Не беше ли това предателство към Гюлбахар, която я наричаше „майко“? Да, предателство беше. Нали се беше нагърбила със задачата да доведе посестрима на Гюлбахар. Защо сега постъпваше така? Нима и Гюлбахар щеше да я сполети нейната участ?

Но Хафса султан веднага отпъди угризенията, когато си представи очите на Руслана, светлината, озаряваща лицето ѝ, когато девойката се усмихваше стеснително пред нея, трапчинките ѝ, снежнобялата ѝ шия.

Тя допускаше, че е възможно синът ѝ да се влюби. Откакто стана падишах, нейният хан Сюлейман бе под голямо напрежение. Още през първата година на управлението си застана начело на армията и завзе Белград. Отмъсти за кръвта на хан Мурад Худавендигяр[54]. Кой знае какви мисли още го терзаеха? Дори и погледът му беше се променил.

Вече не откриваше в очите му предишните искрици щастие.

— Онзи поглед ми е познат до болка — каза си възрастната жена.

И съпругът ѝ Селим Свирепия пронизваше хората с поглед на орел. Ненапразно го бяха наричали „орелът на бойните полета“. Ето че сега и синът ѝ гледаше така. Досущ като орел. Но нещастен орел.

Това беше орисията, наречена империя. Цената ѝ беше горчива. Въздигаше човек до звездите, но слагаше ръка на щастието му.

Веднъж баща ѝ беше казал:

— Виж, Хафса, не ти казваш на държавата какво да прави, а тя на теб. Ако щеш, сложи на главата си короните на всички ханове, хагани, крале и бейове, но истинският владетел е тя.

Хафизе, чието име османците бяха променили на Хафса, до онзи ден не беше виждала такава тъга в очите на баща си. Не знаеше каква беше причината, но беше наясно, че изживяваха трудни дни. Ако не беше вярно, защо нейната майчица се затваряше в стаята си и плачеше горчиво? Защо горката женица притискаше гърдите си с ръце винаги когато обявяваха: „Дойде вестоносец от двореца“. Защо в последно време лицето на татко ѝ беше посърнало?

Баща ѝ потъна в мълчание и дълго не откъсна поглед от очите на дъщеря си.

— Сега държавата има нужда от теб.

— Как момиченце като мен да служи на страната си? Кажи ми — и ще го направя.

— Изпращам те в харема на принц Селим. Ако го дариш със синове, съдбата ще ти се усмихне.

И тя изпълни повелята. Стана жена на Селим Свирепия, пред когото всички трепереха. Дари султана със сина, който Айше от Крим не можа да му даде. Съдбата ѝ се усмихна. Заслужи си званието султанка, а синът ѝ беше падишах.

А ето че сега ставаше свидетел на нещастието на Сюлейман. Държавата беше обсебила живота на сина ѝ. Още съвсем млад той беше разбрал какво е да изгуби дете. Смъртта на принц Махмуд преди два месеца го разтърси до дън душа. Откакто се възкачи на престола, живееше само за държавата. Дори не се занимаваше с харема. Не се виждаше и с Гюлбахар, както подобава. В живота му присъстваха само великият везир Пири паша, другите везири, аги и войници. И онова хърватско дьонме[55] Ибрахим, провъзгласено за главен соколар. Мразеше този тип, който непрекъснато подтикваше сина ѝ към нови войни. Никой не ѝ го беше казал, знаеше всичко това от дългогодишния си опит. Още не преодолял умората от завладяването на Белград, падишахът се подготвяше за нов поход. Тя беше убедена в това. Всеки ден говореше с часове с Ибрахим и свикваше при себе си везирите и агата на еничарите. Постоянно проверяваше войниците и флота.

Превит под това тежко бреме, нима Сюлейман нямаше право на мъничко щастие? Гюлбахар беше добра и красива, беше майката на внуците ѝ, но вече не можеше да разпали в сърцето на сина ѝ нови трепети и щастие. Руслана беше млада и по детски жизнерадостна.

Докато първите лъчи на утрото се промъкваха през решетките, Хафса султан седна в леглото, решена да действа. Щеше да разкаже на Сюлейман за Руслана. Щеше уж случайно да я изпречи пред погледа му. Останалото щеше да остави в Божиите ръце. Или момичето щеше да хване орела, или орелът щеше да отлети към снежните планини. И в мислите си тя си обеща: „Ах, майко Гюлдане, майчице на моята спътница по съдба Айше. Щом като храниш добри чувства към мен, макар че отнех от ръцете на дъщеря ти мъжа ѝ, бъдещето, короната и престола ѝ, аз те приемам като своя майка. Ще се погрижа, както подобава, за повереното ми от теб момиче“.


XVIII


Навън настана невъобразима шумотевица. Думкаха тъпани, всичко трептеше от писъка на зурните, а звънчетата подскачаха в бурен танц. Всички наложници се разтичаха, за да се залепят по зарешетените прозорци и да гледат събитията отвън. Тази сцена се повтаряше всеки петък. Изпровождането на султана за петъчна молитва беше церемония, която стриктно се спазваше.

— Бързо, красавице, бързо! — каза Мерзука. — Ела да видиш!

Руслана престана да снове из харема и изтича в стаята. Когато се доближи до решетките, го съзря. Идеше ѝ да извика: „Господи, Иисусе Христе, Пресвета Дево, ето го… Това е той! Мъжът, когото съдбата ми отреди. Султан Сюлейман, чиито орис и трон искам да споделя!“.

Колко внушителен беше младият падишах с огромния тюрбан на главата си и невероятно пищния си кафтан от самурена кожа.

— Много е привлекателен — прошепна тихичко Мерзука.

— Какви ги говориш! Първо на първо носът му е крив. На всичкото отгоре е и огромен.

Руслана сама знаеше, че това не е истина, но по някаква си нейна причина се срамуваше да признае, че Сюлейман ѝ харесва. Колко внушителен беше само! Тъмна брада, която покриваше лицето му, сключени черни вежди току под тюрбана, обточен с едри перли и огнени рубини, които пламваха, щом ги огрееше слънцето, с брилянти, които проблясваха като светкавици и внушаваха страхопочитание у всекиго, който застанеше насреща му.

Руслана си помисли, че цветът на очите му е някак странен, напомнящ опушен лешник или по-скоро въглен. И от срещата ѝ с Фредерик до този момент сърцето ѝ за първи път беше жегнато точно от тези въглени. Гърбавият нос на Сюлейман се спускаше като клюн над решително стиснатите му устни, които се проточваха като две линии. Всичко това придаваше на външния му вид страховита мощ.

Досега не беше виждала одежди, които така добре да прилягат на някого. По яката на везания кафтан, та чак до полите му, се спускаше бяла самурена кожа на черни петна. Под кафтана носеше филцов елек, а около кръста си беше препасал червен копринен пояс. В него беше втъкната кама, чиято инкрустирана с редки диаманти обла дръжка приковаваше погледа. Докато тъпаните на еничарския оркестър бумтяха, Сюлейман се извръщаше ту наляво, ту надясно и с гордо изражение наблюдаваше приветстващата го дворцова свита.

Руслана си помисли, че от него лъха безмерно самочувствие, и изведнъж я обзе паника. Нима можеше да има нещо общо между един толкова красив и могъщ владетел и някакво си селско девойче, което дори не говореше гладко езика му? Тази мисъл забушува като огън в главата ѝ. А един вътрешен глас додаваше: „На всичкото отгоре си московчанка“. А и както казваше една наложница, която винаги я обиждаше мимоходом, сбърчила нос, беше „гяурка“. Веднага беше научила, че турците наричаха „гяури“ всички, които не бяха мюсюлмани.

Момичето опита да обори вътрешния си глас:

— Но аз съм красива!

— Ха, и какво като си красива. Красавици да искаш около него. А и ти не си видяла истинска красавица.

— Но аз съм умна!

Вътрешният ѝ глас се изкиска от някакво затънтено ъгълче в главата ѝ.

— За какво му е твоят ум на един мъж, пред когото трепери целият свят?

Руслана можеше да продължи безмълвния си спор, но пред каменния постамент, върху който султан Сюлейман се беше възправил като статуя, доведоха светлосив кон с бяла грива, внушителен и горд като ездача си. Навалицата, която изпълваше двора, запляска и завика в хор:

— Да живее Сюлейман! Аллах да благослови владетеля ни с дълъг живот! Нека бъде честит!

При вида на светлосивия жребец Руслана се разчувства. Сети се за коня на Тачам Ноян, с чиято помощ преброди планини и реки и който я избави от ръцете на разбойниците и търговците на роби. Къде ли беше Умут сега? Дали отново вдишваше на свобода въздуха на планината Урал заедно с Тачам Ноян? Пак ли пиеше от студените води на Днепър и Волга? Препускаше ли на воля из благоуханните поля на украинските долини и по полските хълмове? За първи път съжали, че го прекръсти Умут. Всъщност Ураган повече му прилягаше. Придаваше още сила и величие на животното. Жалко, че татко Ноян склони! Докато гледаше как султан Сюлейман с изключително достолепие възсядаше коня, пред очите ѝ препускаше Ураган, развял бялата си грива.