В онези дни лудуваха и се веселяха като деца. Хафса султан се възползваше от безкрайните военни походи на съпруга си и беше останала в Маниса при сина си. Тя обичаше Гюлбахар. Тази обич бе силна, защото виждаше, че синът ѝ е щастлив. А щом научи, че Гюлбахар чака дете, бе на седмото небе от радост. Сюлейман доказа за първи път мъжествеността си, когато беше едва на седемнадесет и изпълняваше длъжността си на санджакбей във Феодосия[48]. Той вкуси от любовната страст в леглото на татарското момиче Фюлайе хатун, което му роди син на име Махмуд. Ала по онова време младият санджакбей сам беше още дете. По някаква причина нито той, нито Хафса султан приеха наложницата в сърцата си.

Но сега нещата бяха различни. Младият принц вече беше двадесетгодишен мъж като орел и на всичкото отгоре беше влюбен. Татарката Фюлайе беше забравена, беше дарила Сюлейман с един син и си беше отишла. Сега съществуваше само Гюлбахар. От нежелание да напуска постелята ѝ Сюлейман понякога пренебрегваше дори и задълженията си на санджакбей. Случваше се с дни да се затварят в покоите си. Тогава стражите подмятаха шеги от постовете си:

— Някой да е виждал нашия принц?

— Не знаеш ли — принцът е на черкезки поход.

Прислужниците на Гюлбахар непрекъснато си шушукаха през смях:

— Чу ли, Гюлбахар ханъм била бременна.

— Дали ще е едно, или ще са повече?

— Какво искаш да кажеш, момиче?

— Ами, скъпа, гледай, жената не излиза от леглото на нашия принц. Току-виж родила две, три, че и повече наведнъж.

Всичко живо се превиваше от смях. Не след дълго тези шеги достигнаха и до ушите на Хафса султан. И султанката изобщо, ама изобщо не им се зарадва.

— Нахалници такива, що за непочтително поведение е това? Не ви ли е срам да клюкарствате по адрес на бейлербея, от чийто хляб се храните? Да заповядам ли да ви откъснат езиците?

Прислужниците коленичиха изплашени на пода, потънаха в сълзи и замолиха за прошка. Хафса султан се разпореди да набият онези от тях, които се бяха шегували с Гюлбахар, която тя беше приела като снаха, макар и без брак. Дори грабна дряновата пръчка и за назидание сама наложи няколко пъти пищящите от болка момичета.

— Заслужихте си го! Ако още веднъж чуя подобно безсрамие, ще заповядам да ви изтръгнат езиците през тила, да знаете. Ще останете без езици, че да не приказвате отново за това и онова!

Клюките секнаха в миг, ала това изобщо не интересуваше нито Сюлейман, нито Гюлбахар. Преситено от любов и изморено от страст, черкезкото момиче сядаше пред прозореца, който гледаше към горите, обгърнати във всички тонове на зеленото, и бродираше дрешки за бебето си, което вече мърдаше в корема ѝ.

А принцът наблюдаваше замислено как бурните ветрове с вой биеха по стръмните планински зъбери на Маниса, взираше се в близката гора, където върховете на дърветата се вълнуваха като море. Хващаше перото в ръка и пишеше стихове, възхваляващи дълбоките тъмни очи и черните коси на Гюлбахар.

Вечерите в конака на бейлербея носеха друг чар. В зимния мрак пред пращящото огнище Сюлейман и Гюлбахар седяха, опрели колене един срещу друг. Принцът отпиваше вино от кристална чаша и закачливо подпитваше:

— Няма ли да подсладиш виното с целувка?

Гюлбахар се дърпаше срамежливо, но накрая отстъпваше пред немирните му силни устни, понякога меки и пълни с нежност, а понякога груби и хапещи. Стенеше от удоволствие при силните тласъци на младия мъж и с наслада шепнеше: „Принце мой“. Докато движенията на мъжкото тяло, чието желание се разпалваше от този страстен шепот, се ускоряваха, Гюлбахар увиваше краката си като ласо около кръста на престолонаследника и достигаше до върха заедно с него. Изтощени и потни, налегнати от сладостната умора на удовлетворението, те се излягаха прималели върху копринените чаршафи, а Сюлейман нашепваше в ухото на Гюлбахар стиховете, които беше написал същия ден:

— Моята Махидевран.


Щом е живот срещу целувка, сто бих дал на драго сърце.

За да получа една твоя ласка, омайна красавице.


Гюлбахар често си мислеше какво повече можеше да иска от живота едно младо момиче.

Вероятно това означава да хвърчиш от щастие. Мъжът ѝ е млад, красив, в утробата си носи неговото семе. Ако е писано, нейният принц ще се опаше със сабя, ще се възкачи на престола, бебето ѝ ще стане престолонаследник, а тя ще бъде майка на падишаха.

Всъщност тогава империята дори не интересуваше Гюлбахар. Стигаше ѝ Сюлейман да бъде неин.

Хафса султан беше доволна от тази връзка. Очите на Сюлейман не търсеха друга освен черкезката девойка. Влагаше цялата си енергия в любовта си към нея. Възрастната жена не виждаше нищо лошо в това, че принцът, престолонаследник на Османската империя, обръща повече внимание на любовта, отколкото на държавните дела. Хафса не искаше да мисли какви ужасяващи последици би имало, ако Сюлейман подхвърлеше насам-натам изречения от рода на:

— Какво ги върши нашият падишах? Народът се измори и осиромаша от войни. Да не би баща ни да е сляп?

От деня, в който Селим се възкачи на престола, тя правеше всичко възможно да държи Сюлейман далеч от погледа му. Знаеше, че когато става въпрос за държавата, Свирепия нямаше да пожали ни жена, ни деца. Кажеха ли му например: Дясната ти ръка извършва предателство срещу държавата, щеше на мига да извади сабята и да отсече тази ръка, без изобщо да се замисли.

Хафса си даваше сметка, че съпругът ѝ не бе забравил как развя бунтовническото знаме срещу баща си — султан Баязид — с думите:

— Той е наш баща, но е неспособен да управлява държавата.

Един ден Селим беше казал:

— Хафса, чудя се дали и принцът ни, Сюлейман хан, ще прилича на мен и един ден ще се опълчи срещу нас?

С този въпрос сякаш я зашлеви. Веднага се бе опитала да успокои мъжа си:

— Пепел ти на устата, султане! Нима докато славният Селим рискува живота си за победите по бойните полета и прави всичко, за да възвеличи империята си, Сюлейман ще храни лоши намерения към баща си, към собствената му плът и кръв? — Но беше ясно, че в сърцето на Свирепия страшното съмнение бе заседнало като камък.

Хафса султан се страхуваше, че и при най-дребната му грешка съпругът ѝ ще унищожи Сюлейман. Затова всяка вечер в молитвите си благодареше на Аллах, че синът ѝ прекарва времето си в обятията на Гюлбахар.

Когато черкезкото момиче получи родилни болки, извикаха акушерката. Часове по-късно по коридорите отекна плачът на новороденото, което поздравяваше живота по зазоряване. Маниса се къпеше в това ново щастие. Вестоносците тичаха припряно.

— Честито, принце, честито! Стана баща! Отново имаш син!

— Който е чул, да извести и тези, които не са — деряха гърлата си глашатаите по градските улици. — Султанът на всички земи, падишахът ни султан Селим Свирепия за втори път стана дядо. Слушайте, слушайте! Нашият принц Сюлейман хан се сдоби с още един син. Името на престолонаследника е Мустафа. Нека животът на Мустафа хан да е дълъг, съдбата му да е щедра, а славата му велика!

— Нека животът на Мустафа хан да е дълъг, съдбата му да е щедра, а славата му великкааа! — оповестяваше добрата новина друг глашатай на друг ъгъл. — Всемогъщият Аллах да пази нашия Мустафа хан! Нека помощта на пророка ни Мохамед да съпътства Мустафа!

Под влияние на Хафса султан — и Гюлбахар правеше, каквото бе по силите ѝ, за да държи Сюлейман далеч от държавните дела.

Махидевран си спомни деня, в който бяха дошли в галоп вестоносци от Истанбул. Сърцата на двете жени бяха подскочили от страх. Дали конниците носеха лоша вест?

— Да живее падишахът!

Когато мъжете коленичиха в полите на Сюлейман, разбраха, че съдбата им бе начертала нов път. Хафса султан заплака тихо за починалия си съпруг. Благодари, че беше писано синът ѝ да се възкачи жив и здрав на престола. А пък Гюлбахар не знаеше какво да стори и какво да каже. Вестоносците бяха посъветвали Сюлейман:

— Веднага трябва да тръгнете на път!

Той прегърна сина си, вдиша уханието му и се обърна към нея:

— Беше жена на принц, а сега стана хасеки на падишах. Вече си втората жена след майка ми в Османската империя. А синът ми принц Мустафа хан е мой престолонаследник.

Ясно беше, че Сюлейман е изтрил от сметките първородния си син Махмуд от Фюлайе. Гюлбахар не знаеше причината за това. А и никога не попита.

Тя още си спомняше как Сюлейман дълго се бе взирал в очите ѝ, когато възседна светлосивия си кон, преди да се отправи на път, и накрая каза:

— Не се тревожи за престола. Ти си моята Махидевран завинаги!

Погали несъзнателно бузата си там, където я бе целунал Сюлейман, преди да пришпори коня си в галоп към Истанбул.

От онзи ден до днес сякаш бяха минали стотици години. Откакто се възкачил на трона, любовта на Сюлейман бе поела по два различни пътя. Гюлбахар беше принудена да го дели с държавата, с десетки везири, с хиляди паши, бейове и аги… С изключение на мимолетните флиртове с няколко наложници от харема, Сюлейман всеки път се връщаше при нея. Получеше ли покана от владетеля, тя се втурваше щастлива в обятията на мъжа си. Младият падишах отново целуваше бузите ѝ и вдъхваше дълбоко аромата ѝ:

— Любимата ми с розови страни, ухаеща на трендафил!

Какво от това, че московчанката е красива и млада. Тя беше сигурна, че Сюлейман няма да остави настрана розата си, за да мирише тръни! Тогава защо душата ѝ не спираше да се терзае? След като благоволението на владетеля към нея не намалява, защо се прокрадва този коварен страх, който я яде отвътре? Какво означават онези кошмари?

От деня, в който чу, че московчанката е очаровала Хафса султан, нощи наред сънуваше все едно и също. Един черен силует с дебело въже в ръка влизаше в стаята ѝ, откъсваше Мустафа от прегръдките ѝ и го взимаше. Боеше се да накара някого да разтълкува съня. Знаеше, че сега тя изпитва страха, който навремето глождеше Хафса султан за Сюлейман. Чий живот е в опасност? Моят или на моя Мустафа? — чудеше се тя. — Да не би пък силуетът, който виждам в съня си, да е онази московска измамница, наречена Руслана?