Усети, че вратата зад нея се затвори така безшумно, както се беше отворила. Значи другите бяха останали навън.

Вдън земя ли потъна Сюмбюл ага? Дали не е до нея? Отдясно ли е или отляво? По дяволите. Искаше да вдигне глава и да погледне!

Не знаеше колко дълго беше останала с очи, забити в пода. През това време отсреща, при прозореца, от който ѝ се струваше, че идва дневна светлина, един женски глас каза:

— Сюмбюл.

Гласът не беше силен, но звучеше властно. Не беше мек, но излъчвате женственост.

— Наред ли е всичко на етажа на новоприетите?

Край! Всичко свърши! Жената знае! Свършено е с нея! Руслана изпадна в паника и дори не чу какво отвърна Сюмбюл ага. Ала по тона на валиде султан усети, че тя не беше доволна от отговора му.

— Ага, не знаеш ли, че харемът е домът на нашия господар падишаха и че никой не бива да нарушава спокойствието и тишината в този дом? Що за врява е това? Що за нахалство?

— Зная, султанке.

— Като знаеш, защо допускаш подобно своеволие?

— Нашата султанка знае по-добре от мен, че новите момичета трудно се напътстват.

— Какво казваш, Сюмбюл? Домът на нашия син е поверен на ага, който не може да държи изкъсо новобранките, така ли?

Гласът на жената беше станал още по-строг. Руслана потрепери от страх, че работата все повече се усложнява. Мечтата приключи, преди да е започнала!

— Нека не един, а хиляда като Сюмбюл да се жертват за нашия владетел. Искам да кажа, че въпреки всичките ни усилия не успяхме да обуздаем една нахалница, която в своеволието си не признава никакви правила. Ако нейните крясъци са достигнали до ухото ви и са станали причина за вашия гняв, сам ще положа глава на дръвника.

Руслана не беше разбрала и половината от думите на мъжа. Обаче се почувства по-добре от спокойствието и сигурността в гласа му.

— Коя е тази нахалница, която не признава правила и норми? Какво търсят такива момичета в харема?

Камбаните, предупреждаващи за опасност, отново забиха тревожно в главата на Руслана. Не, тази жена нямаше да остави нещата така, ясно беше, че щеше да разнищи случката докрай.

— Една от новите робини, султанке.

— Това го разбрах, Сюмбюл, само не прикривай тази нахалница. Коя е?

Сюмбюл ага замълча. „Ето я срещу вас“, щеше да каже, притиснат от безизходицата.

Дали пък не трябваше Руслана да го превари, да вдигне смело глава и да признае: „Аз, аз съм тази нахалница! Превалих планини и долини заедно с Тачам Ноян, опълчих се на варварите неверници! Нима очаквате да се уплаша от една гъркиня?“

Трябва да сложи край на униженията и страховете! Тъкмо преди да отвори уста и да изпълни безразсъдното си решение, Сюмбюл ага измърмори тихо:

— Едно гръцко момиче от Крит, султанке, Деспина я наричат.

Ако в онзи миг Руслана не беше прехапала устни, неволно щеше да извика от радост. Сюмбюл нямаше да я предаде!

— Откога е в харема тази Деспина?

— Близо една година.

— И за цяла година тази нахалница не се е научила, че в дома на владетеля не се вика и крещи?!

Тишина. Вероятно в момента и Сюмбюл ага гледаше в пода като нея. Следващият въпрос на Хафса султан направи всички надежди на Руслана на пух и прах.

— С кого се караше безочливата новобранка?

Край! Всичко свърши! Жената знае! — заблъскаха се мислите ѝ в паника.

Сюмбюл ага не можеше да увърта повече. Трябваше да признае, че всъщност Руслана беше започнала разправията и че без малко е щяла да удуши момичето, ако той не се беше намесил навреме. Тя отново затвори очи, а тъпаните в сърцето ѝ отново заблъскаха в зловещия си ритъм.

— С кого ли не, хасеки. Нападала е всички. Аз смятам, че това момиче е лудо. Върши поразии и обижда наред.

Не може да бъде! Отново се отърва на косъм. Сюмбюл бе твърдо решен да не издава любовницата си под стълбите. Ами, разбира се. Ако вината им излезе наяве, неговата глава също ще падне.

— Какво иска тази Деспина?

— Какво ли не, султанке. Не ѝ харесват нито храната, нито леглото. Тормози момичетата, които се качват в покоите на господаря. Разпорежда се наляво и надясно. — Мъжът замълча, за да си поеме въздух. — Ако позволите, щях да кажа, че…

Агата не довърши думите си.

— Кажи, Сюмбюл, защо замълча? Какво е нужно да се направи, за спокойствието и сигурността на харема на покойния ми съпруг султан Селим Свирепия и сина ми султан Сюлейман хан?

Руслана усети накъде бие лукавият главен евнух. Сюмбюл, дума по дума, беше стигнал до момента, когато валиде султан щеше да приеме всяко негово предложение. Ако Руслана можеше да вдигне глава, щеше да види победните искри, които проблясваха в очите на Сюмбюл ага. Хареса ѝ тази игра. Тя непременно щеше да прибегне до тази тактика, когато ѝ се наложеше.

— Искам да кажа, че по мое мнение тази гъркиня не е достойна за покровителството и благоволението на нашия господар.

— Какво означава това?

— Ако нашата султанка позволи, ще освободим момичето. Нека търси щастието си навън.

Тишина...

На Руслана ѝ беше дошло до гуша да изучава килимите по земята. Докато чакаха решението на жената, времето сякаш спря. И тъй като отговорът на валиде султан се бавеше, Сюмбюл ага направи едно последно усилие.

— Опасявам се, господарке… Да пази Бог… Един ден това момиче да не погуби нашия владетел в заслеплението си…

Главният евнух не довърши думите си.

— Пу, пу, пу! Пепел ти на устата! — уплашено го прекъсна Хафса султан. — Да не чуе дяволът какви ги говориш! Какво търси една луда в харема? Позволявам. Разреши проблема, както се налага.

Победа! Победа! Победа! Докато Руслана крещеше радостно наум, лицето на Сюмбюл ага дори не трепна, не се появи и сянка от някакво чувство. Та и защо да се вълнува? Нали беше разрешил проблема. След като имаше заповед да изхвърлят момичето от двореца, никой вече нямаше да го търси или да пита за него. Дори и някой да се поинтересуваше, отговорът на Сюмбюл ага беше готов: „За кого питате, султанке, за онова побъркано гръцко момиче ли? Кой знае къде е? Дано съдбата му се е усмихнала“.

Ала Руслана нямаше никаква представа какво се върти в главата на Сюмбюл. Тя се радваше, защото мислеше, че ще изгонят Деспина от двореца. Веднъж изритана навън, гъркинята можеше да говори каквото си иска. Кой щеше да повярва на жена, прокудена от харема.


— Аз съм майката на владетеля. Приближи се, момичето ми.

Този път гласът на жената се стори на Руслана като радостна мелодия.

— Пренебрегнах те заради някаква нахалница. Разрешихме този проблем. Сега вече можем да си поговорим.

Руслана не се престрашаваше да помръдне. Жената, чието лице все още не беше зърнала, я приканваше да направи крачка към щастието си. Една стъпка ли оставаше, за да достигне целта си? Я стига, глупости! Дори и жената да я харесаше, това не означаваше, че би издържала и изпита пред султан Сюлейман.

Когато видя, че момичето, нежно и крехко като върбова клонка, не мръдва от мястото си, Хафса султан каза ласкаво:

— Доближи се, чедо.

Руслана тръгна напред, носейки се грациозно, както я бяха научили в Крим.

— Значи ти си Александра, която майката на Айше ханъм е поверила на снаха си Ай, съпругата на кримския хан?

Без да издава звук, Руслана възрази с леко движение на главата. Как щеше да каже на самата майка на владетеля, че името ѝ вече е Руслана.

— Вашата робиня би искала вече да я наричат Руслана, султанке — намеси се навреме Сюмбюл. — Решила е, че името Александра затруднява обитателите на харема.

— Значи искаш да ти казваме Руслана?

Тя отново поклати безмълвно глава. Този път кимването ѝ означаваше съгласие.

— Е, щом това е желанието ти, така да бъде. Освен това е подходящо за мястото, от което идваш. Измислила си го много уместно. Дали рускиня, или Руслана…

Тишина.

Руслана усещаше какво се крие зад това мълчание. Майката на падишаха я оглеждаше от глава до пети. Може би я сравняваше с Гюлбахар хасеки, най-скъпата жена на сина ѝ. Претегляха я везните на валиде султан, последната преценка преди основното изпитание.

„Колко е изящна!“, помисли си Хафса султан. Не беше висока като Гюлбахар, но беше изключително фина и грациозна. А беше и много млада. Много по-млада от Гюлбахар. Свежа като полско цвете.

— Вдигни глава, чедо.

Ето че моментът беше дошъл. Най-накрая щеше да се срещне очи в очи с майката на османския падишах, за чиято любов и трон искаше да се бори. С цялото си същество усещаше, че този пръв поглед беше много важен. Първо бавно се поклони с уважение. Сетарет калфа я беше предупредила:

— Ако султанката поиска нещо от теб, красавице, не го прави веднага. Първо се поклони и я поздрави.

— Защо?

— Поклонът означава „на вашите заповеди съм“, затова. Първо ще се поклониш, после ще изпълняваш.

— А защо веднага да не я изпълня?

— Не може. Така е прието при дворцовите дами.

Руслана си помисли, че тогава е прието грешно, но все пак сега направи онова, което подобаваше на една дворцова дама. Леко се поклони. Вдигна глава към източника на светлината, чиито лъчи беше усетила, но който все още не беше видяла, тъй като до този момент очите ѝ бяха забити в копринения килим. Погледите им се срещнаха за първи път. Светлината заслепи Руслана. Жената седеше величествено върху великолепен диван пред големия прозорец, изглеждащ като седефена гравюра на стената, украсена със зелен и бял порцелан. Тъй като слънцето я осветяваше отзад, за момент Руслана не можа да види лицето, останало в сянка, и нададе лек вик. От този неочакван писък сърцата на помощничките и слугините на Хафса султан подскочиха.