По лицето ѝ се изписа доволно изражение и тя дори не се постара да го прикрие.

Сетарет калфа, Мерзука и Гюл някоя си се трудиха неуморно като пчели. Тичаха насам-натам. Отново вкараха Руслана в хамама. Изкъпаха я и се опитаха да придадат форма на косата ѝ. Подстригаха ѝ бретона. Прихванаха косите покрай лицето ѝ с тънки фуркети и пуснаха надолу мънички букли. Пробваха новите ѝ дрехи, които младият Джафер беше донесъл, подтичвайки. Облякоха ѝ първо червени шалвари, ушити от лъскав драпиран плат, а върху тях бяла риза, която ѝ стигаше до глезените. Отгоре ѝ сложиха три поли от червено кадифе, украсени с бляскави нишки и пискюли. Руслана мразеше пантофите с кожена подметка и завит връх. Изобщо не можеше да върви с тях. Изхлузваха се от краката ѝ още преди да направи и две крачки. Но нямаше друг избор. Послушно мушна крака си в пантофа, който беше направен от същото кадифе, както и дрехите ѝ.

Мерзука смръщи лице, докато оглеждаше момичето.

— Какво?

Руслана се страхуваше, че отново нещо щеше да се обърка.

— Да ѝ се счупят ръцете дано. По лицето ти има следи от ноктите на мръсницата.

Руслана грабна огледалото. Не знаеше дали от гнева ѝ, който така и не беше стихнал, или от горещата вода, но лицето ѝ все още пламтеше. В очите ѝ проблясваха искри. Щом видя две драскотини — едната на бузата си, а другата на слепоочието, реши, че всичко свърши! Как щеше да се яви пред валиде султан в този вид? Това беше недопустимо.

— Няма да ходя — започна да се мята отчаяно.

Ами така де, какво щеше да каже бъдещата ѝ свекърва, ако я видеше цялата в рани?

— Няма да ходя, няма да ходя, няма да ходя! — повтаряше и удряше по дивана, докато Сетарет калфа не се намеси.

— Мълчи, лудетино. Ще видя какво може да се стори.

Жената се захвана за работа. Смеси малко пудра, малко руж и още нещо — Руслана нямаше представа какво, — намаза лицето ѝ и старателно прикри следите от нокти. А върху косата ѝ, която падаше свободно върху раменете, прикрепи малка копринена шапчица. Покри шапчицата с ефирен тюл, украсен по краищата с пъстри бродерии. Така намести буклите ѝ, че да покрият одраното на слепоочието. Дръпна се назад и погледна произведението си като художник, който иска да види отдалеч своя шедьовър.

— Ето, получи се. Няма и следа от белезите.

Руслана нямаше време да се увери в думите ѝ. Вратата се отвори. Сюмбюл ага намъкна в стаята огромното си тяло и изсумтя:

— Хайде, хайде, не се помайвайте. Майката на нашия владетел няма да чака някаква сополана цял ден.

И в същия миг замръзна на място. Майчице! Това ли беше вечно смръщеното момиче, диво като тигрица? Когато погледите им се срещнаха, Сюмбюл ага още си повтаряше наум: „Майчице!“. Това момиче нямаше да спре само неговия дъх. Бог беше свидетел, че ако владетелят го видеше, щеше да изгуби ума и дума. Евнухът го познаваше. Знаеше какво търси в една жена, какво му харесва, какво го привлича. Трябваше да знае. Това беше работата му. Зачовъркаха го притеснения: „Ами ако това момиче вземе ума на Сюлейман?“. Тогава и съдбата на Сюмбюл щеше да се промени. Ако падишахът харесаше девойката, а тя решеше да разкаже за случката под стълбите, главата на евнуха щеше да изхвърчи, а ако запазеше тайната за себе си, към претъпканите му кесии щяха да потекат още парички. Пред агата се откриваха само две възможности. Или нямаше да позволи владетелят да види московчанката, или в най-скоро време щеше да намери начин да представи Руслана на падишаха. В онзи момент пресметливият евнух взе своето решение.

По дългите коридори към покоите на Хафса султан с бързи стъпки вървеше Сюмбюл ага, на крачка зад дясното му рамо го следваха Руслана, която внимаваше пантофите ѝ да не се изхлузят или пък да изхвърчат от краката ѝ, Мерзука, Сетарет, Гюл някоя си и други робини, облечени в черно и бяло, чиито имена девойката не знаеше. Внезапно Сюмбюл ага попита тихо на руски:

— Какво стана?

Каза ми: „Видях ви под стълбите“ — прошепна Руслана, без да спира.

В онзи момент евнухът благодари, че беше чернокож. Иначе със сигурност всички щяха да видят как кръвта нахлува в лицето му. Сякаш го обляха с вряла вода. Руслана насмалко не удуши момичето, а пък той хубаво подкладе завистта, ненавистта и яда му, като го преби. Майчице! Защо се остави страстта да го победи и дръпна московчанката под стълбите? Но сега не му беше времето да се вайка за стореното. После трябваше непременно да довърши работата, която Руслана беше оставила наполовина. Какво ще стане сега?

Гласът на Руслана беше пълен с тревога. Всичко можеше да рухне, всички мечти да се сринат.

Докато Сюмбюл ага отваряше изящната порта от розово дърво в края на коридора, изсъска:

— Няма да проговори.

Докато се опитваше да пропъди тревожните предчувствия за опасност, Руслана влезе през отворената врата. Сега трябваше да хвърли всичките сили, за да впечатли възрастната жена. Животът, бъдещето, мечтите ѝ — всичко зависеше от това. Нейната „свекърва“ трябваше да я хареса.

Онази нощ два мрачни силуета, промъкнали се до брега в сенките на дуварите, хвърлиха нещо голямо в морето. Чувалът ту потъваше, ту пак изплуваше над пенещите се вълни, а после, подхванат от течението, се отдалечи и потъна в дълбините. Деспина нямаше да проговори.


XVI


Прислужниците пред двукрилата резбована порта се притесниха, щом видяха Сюмбюл ага. Едно от момичетата открехна леко вратата и бързо се шмугна вътре.

Руслана беше толкова развълнувана, че се зачуди дали всички наоколо не чуват ударите на сърцето ѝ. Най-накрая беше дошъл съдбовният момент. Ако възрастната жена зад тази вратата я харесаше, щеше да се доближи с още една стъпка до целта си. В противен случай съдбата ѝ отново щеше да се залута по задънените улици, обхваната от страх и безнадеждност.

Докато си повтаряше, че непременно трябва да ѝ се хареса, усети, че тялото ѝ гори. Ами ако валиде султан беше чула за кавгата преди малко? Ами ако кажеше:

— Няма да вкарам в леглото на сина си тази московска котка, която непрекъснато дере всички.

Какво като специално ѝ я бяха поверили от Крим. Валиде султан можеше да заповяда да захвърлят Руслана в някой ъгъл на харема, а можеше да я даде на някой мъж и да затръшне вратата зад гърба ѝ. Все пак жената не беше дала дума, че ще вземе повереното ѝ момиче за жена на сина си, ще я направи хасеки. Руслана си представи как гние с години в двореца и се видя като остаряла робиня с побелели коси. По-добре беше да умре, реши тя.

— Прави, каквото правя аз. Не поглеждай Хафса султан в лицето, без да ти е наредено. Не си отваряй устата, без да ти е казано да говориш. Не си и помисляй да повишаваш тон.

От последните заръки на Сюмбюл ага Руслана се окопити.

— Знам — отвърна тя.

Дни наред бе седяла на колене пред вещиците и бе повтаряла с тях:

— Няма да гледам владетеля в лицето, без да ми е наредено. Няма да си отварям устата, без да ми е казано. Ако ми бъде заповядано, ще говоря, без да повишавам тон.

Понякога дори в съня си продължаваше да каканиже правилата:

— Няма да гледам владетеля в лицето, без…

Може би изобщо нямаше да се стигне до изпълнение на правилата. Вратата щеше да се отвори и момичето, което беше влязло преди малко, щеше да подаде глава и да отсече:

— Сюмбюл ага, нашата валиде султан казва, че нямаме желание да виждаме московчанката. Върви си и отведи това непокорно момиче със себе си. Такава е волята на всемогъщата господарка.

— Само не вдигай поглед от пода. Само не говори. Само не я гледай в очите, дори и да ти се заповяда. Когато влизаш, не забравяй да се поклониш дълбоко, докато минаваш през прага на вратата.

По дяволите! Списъкът със забрани беше безкраен. Колко ли от тях беше запомнила? И какво щеше да стане, ако забравеше някоя? Може би султанката щеше да я предаде на палача.

— Това момиче ме погледна в очите — щеше да му каже тя.

Що за глупави порядки.

Къде се изгуби прислужницата? Защо не се е появила още? Да става каквото иска. Не издържаше вече на това притеснение. Тъпаните се бяха качили от сърцето ѝ в главата и я проглушаваха. Страхът отново я загриза. Беше ли чула Хафса султан за кавгата или не? „Разбира се, че е чула“, отговори си сама. Ако майката на падишаха не чуе, кой тогава? Сигурно черните вещици в харема отдавна са пропели, реши категорично тя. А дали беше научила и причината за кавгата? Ако Деспина беше казала:

— Видях ги да се прегръщат под стълбите, честна дума.

В такъв случай е мъртва, мъртва, беше сигурна Руслана.

— Вземи се в ръце — изсъска Мерзука, която стоеше до нея. — Ако те види някой, ще реши, че отиваш на погребение. Лицето ти е побеляло като вар.

Руслана се ощипа леко по двете бузи. После погледна Мерзука, сякаш питаше: „По-добре ли е сега?”, а татарското момиче само изсумтя в отговор.

Тъкмо когато започнаха да я заливат нови вълни на страх, огромната двукрила врата се разтвори. Сюмбюл ага тръгна напред с такава осанка, сякаш властваше над всички планини и долини.

— Върви! — прошепна той през рамо на Руслана.

Сюмбюл скръсти ръце пред гърдите си, поставяйки дясната си длан върху лявото рамо и лявата длан върху дясното рамо, и спря за момент пред високия праг на вратата. Остави величествената си осанка на входа и с дълбок поклон пристъпи навътре.

Руслана трепереше неудържимо пред вратата. Положи усилие да скръсти ръце като Сюмбюл ага, ала не успя. Не беше в състояние да го направи. Затова сключи дланите си пред корема и прекрачи прага. Направи няколко крачки. Беше ли се поклонила на влизане?

По дяволите, помисли си, да не би да забрави? А къде ли е султанката? Не може да вдигне глава и да се огледа. В правилната посока ли върви?