— Това, което правим, не е редно.
— Не бъди глупава — засмя се тихо момичето. — В харема нещата стоят така, красавице. Какво мислиш, че правят толкова много жени без мъже?
— Това е грях. Срамно е.
— Не ти ли харесва?
Руслана не искаше да отговори на този въпрос и дори се опита да смени темата.
— Не ти ли харесва? — настоя Екатерина.
Когато пак не получи отговор, хвана едната гърда на Руслана в шепата си и стисна грубо зърното ѝ.
— Не се опитвай да го криеш, красавице. Умираш си от удоволствие. Изгаряш от нетърпение да дойда при теб.
Екатерина замълча за момент и погледна красивите очи на момичето, опиянени от сладостните бури, които беше изживяло.
— Аз също умирам от наслада.
Лицето на Руслана се озари.
— И аз ли мога да доставям удоволствие? — стеснително прошепна тя на Екатерина.
— Можеш и още как. Ако се добереш до покоите му, ще омаеш и владетеля.
— Наистина ли?
— Наистина. Но внимавай. В леглото на падишаха недей да пищиш. В никакъв случай не го прави. И не го хапи, както ухапа мен.
Докато казваше това, Екатерина погали отнесено синкавото петно, което бяха оставили зъбите на Руслана по врата ѝ.
Руслана много се учуди как човек се превръщаше в безропотен пленник на страстта. Значи веднъж реката да прелее от коритото… и се превръща в бушуващ водопад. Дали можеше да задоволи и владетеля в леглото? Дори само представата за това накара сърцето ѝ да се разтупка бурно. В самотните и дълги нощи Руслана изтерза мислите си с този въпрос.
Сетне всичко се случи изведнъж. Само за миг. Дори самата тя не разбра точно как стана.
Един ден силните ръце на Сюмбюл ага се усукаха като ласо около кръста ѝ. Мъжът я дръпна в някаква тайна стая под стълбите. Огромните му ръце сграбчиха в шепите си апетитно наедрелите ѝ гърди.
— Не може — възпротиви се Руслана, точно както я беше подучила Екатерина.
Упорството ѝ разгорещи мъжа още повече. Започна да смуче врата ѝ с месестите си устни.
— Недей да ми се дърпаш, московчанке. Ако не ти помогна, ще изгнием тук. Дори няма да зърнеш лицето на господаря — нареждаше той.
— С любов ли искаш да ти платя, Сюмбюл ага?
Мъжът изсумтя нещо, докато се опитваше да я целуне по устните, ала Руслана не отстъпи.
— Ако направя каквото искаш, ще ми уредиш ли среща със Сюлейман? Ще му разкажеш ли за мен?
Руслана се опитваше да запуши устата на мъжа с ръце, но дребничкото ѝ тяло започваше да губи битката срещу неговата груба сила.
— Така ме представи пред владетеля, че да изгаря от желание да ме види.
Сюмбюл ага вече дишаше тежко, сякаш се задушава.
— Добре — изхриптя.
Руслана беше готова да плати за услугата, но все пак се дръпна, уж за да се измъкне от лапите на мъжа.
— Не може. Обещай ми. Дай клетва. Кажи „заклевам се“.
Сюмбюл пламтеше от възбуда. Когато едната от млечнобелите закръглени гърди на Руслана изскочи изпод долната ѝ риза, той полудя. Докато я опипваше с черните си ръце, каза:
— Честна дума. Заклевам се. Хайде, ела!
Руслана вече осъзнаваше, че контролът е в нейни ръце. Значи беше толкова лесно да се завладее един мъж.
— За какво се кълнеш? Няма да дойда, ако не кажеш.
— Така ще те представя пред владетеля, че няма да обърне очи към друга. Заклевам се.
— Само толкова ли?
— Още утре. Ще те заведа при валиде султан.
— Заклеваш ли се?
— Заклевам се.
Руслана си спомни, че Екатерина я беше посъветвала да не се дърпа прекалено.
Остави се на мъжа. Опря стегнатия си бюст в косматата му гръд. Простена, сякаш изпитваше удоволствие — а всъщност изпитваше ли? Направи всичко, с което можеше да се достави удоволствие на евнух, както беше научила от Екатерина.
Когато приключиха и Руслана се изправяше, опазила гнездото си невредимо, се закле никога повече да не допусне подобно нещо.
Бе разбрала, че полза от мъртва птичка няма. И за първи път сама каза на Сетарет калфа:
— Заведи ме в хамама.
Отвращаваше се от извършеното. Чувстваше се омърсена. Така ли щеше да бъде и когато легне с османския падишах?
Тъкмо когато Руслана си мислеше, че е премахнала всички пречки по пътя към щастието, насреща ѝ изникна препятствие, което изобщо не беше очаквала: тъмнокоса гръцка девойка с черни очи, кръшна талия и прекрасна фигура. Деспина, както и Руслана, беше в отделението на новобранките. Говореше се, че е дошла в двореца няколко месеца преди нея. Казваха, че е на тринадесет години, но рускинята не можеше да повярва за нищо на света. Тялото ѝ беше по-развито от това на Руслана. Още отсега гърдите ѝ изпъваха ризата, сякаш всеки момент напират да изскочат навън. Бедрата ѝ също бяха доста женствени за годините ѝ.
— Ако ме питаш, тази е минала осемнадесет зими — сподели Руслана с Мерзука.
— Не, не. Малка е — възрази татарската ѝ спътница. — В топлия климат телата на момичетата се разпъпвали по-рано. Имало някакъв остров Крит, където винаги било слънчево, оттам я отвлекли пирати.
Мненията за годините на Деспина доста се разминаваха, ала всички бяха единодушни, че момичето е самата прелест. Всъщност в харема нямаше девойка, която можеше да се нарече грозна. Руслана бърчеше нос при вида на някои от тях, но то бе по-скоро, защото се изяждаше от завист. Деспина вървеше така, сякаш не стъпваше по земята, сякаш се носеше като в сън. Маслиненочерните ѝ очи бяха толкова красиви, че можеха да разпалят страстта на всеки мъж, ала гъркинята като че ли не осъзнаваше това. Не знаеше как да гледа. Втренчваше се натрапчиво в отсрещния. В тези очи нямаше и следа от замечтаност, от кокетство, от желание. Бяха просто красиви. В харема ѝ беше излязло име Хубавата Елена. Беше талантливо момиче. Напредваше бързо с турския. Дрънкаше на един странен тумбест саз[42] с дълга дръжка, който наричаше бузуки, и пееше хубави гръцки песни. Песните бяха приятни, но за гласа ѝ не можеше да се каже същото. Ако владетелят извикаше някой ден тази Деспина в покоите си и я накараше да му изпее песен, щеше да изтърпи гласа ѝ заради игривите мелодии, които изпълняваше. Ала Руслана беше убедена, че няма да се стигне дотам, защото султан Сюлейман щеше да предпочете нея. Избереше ли я веднъж, Руслана щеше да се погрижи очите му да не погледнат друга. Знаеше, че ще успее. На всяка цена щеше да омагьоса Сюлейман.
Руско-гръцката вражда, която все повече се задълбочаваше, избухна в най-неподходящия ден, когато Руслана се приготвяше да бъде заведена в покоите на валиде Хафса султан. Момичетата от отделението на новопостъпилите я гледаха с копнеж и въздишаха, защото щеше да се яви пред валиде султан. Насред приготовленията слугите в харема видяха рускинята и Деспина да се бият, хванали се за косите. Какво беше станало? Никой не знаеше. Дори едрите Сетарет калфа и Гюлбеяз не бяха в състояние да разтърват момичетата, които си удряха шамари, скубеха се, деряха се и се търкаляха по пода. Руслана говореше на руски, Деспина на гръцки, а между другото се намесваха и ругатни на турски. Независимо на какъв език, и двете крещяха едно и също:
— Ще те убия! Ще те унищожа!
Нападаха се с такава ненавист, сякаш искаха веднага да изпълнят заканите си.
След като усилията на Сетарет и Гюлбеяз не доведоха до успех, на помощ се притекоха още няколко чернокожи робини, но и те не успяха да се справят.
— Московска фуста! — извика Деспина и разправията напълно излезе от контрол.
С един скок Руслана се хвърли върху момичето.
— Ако ти стига въздухът, пак го кажи! — викаше тя и стискаше момичето за гърлото.
Ако ръцете на Сюмбюл ага, които вече ѝ бяха добре познати, не бяха сграбчили Руслана и не я бяха вдигнали, вероятно въздухът на Деспина действително нямаше да стигне. По врата ѝ се бяха отбелязали пръстите на Руслана. Отсега личеше, че щяха да останат синини. А на местата, където се бяха забили ноктите на рускинята, имаше кървави следи Главният евнух в харема едва обузда мятащата се Руслана:
— Остави ме да убия тази дива гъркиня!
А Деспина се опитваше да си поеме въздух и хриптейки, се гърчеше на земята.
— Какво стана? — изрева Сюмбюл, докато предаваше Руслана на помощника си Джафер.
Никой не проговори. Руслана притискаше с ръка гръдния си кош, който се движеше неконтролируемо нагоре-надолу. „Бог да прости слабостта ми!“, си каза Сюмбюл, когато си представи белите, стегнати, едри гърди на момичето.
— Какво стана? — изрева отново, опитвайки се да отърси мислите си от тази гледка.
Руслана не каза нищо. Помисли си, че пръчката всеки момент ще изсвисти, но ѝ беше безразлично. Единственият ѝ страх беше валиде султан да не откаже да я види заради това сбиване. Затвори очи в очакване на удара, но удар нямаше. Когато ги отвори отново, Сюмбюл ага подритваше гърчещото се на пода гръцко момиче.
— Казвай какво стана!
Но Деспина не беше в състояние да говори.
Сюмбюл не можа да изкопчи информация нито от Сетарет калфа, нито от останалите.
— Не видях. Стана изведнъж — смотолеви само Сетарет.
Главният евнух се изправи гневно срещу Руслана.
— С тебе ще говоря после — извика.
Слюнките на мъжа я опръскаха по лицето.
— Разкарайте я от очите ми!
Докато Джафер и Сетарет я теглеха към вратата, Руслана чу, че пръчката изсвистя. Погледна през рамо и видя, че Сюмбюл ага налага Деспина. От яд момичето дори не викаше, за да не чуе Руслана крясъците му. Тя долови писъците на гъркинята едва когато вратата се затвори над гърба ѝ.
— Сега ще разбере с кого си има работа — измърмори си Руслана.
"Хюрем. Московската наложница" отзывы
Отзывы читателей о книге "Хюрем. Московската наложница". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Хюрем. Московската наложница" друзьям в соцсетях.