— Знаеш ли? Трябва да ти сменим името — каза ѝ русата наложница един ден.

— Името ми ли? Защо?

— Александра Анастасия Лисовска… Много е трудно. Турците не могат да произнесат правилно дори Александра.

Тя беше смаяна. Изгледа момичето, без да ѝ хрумне какво да отвърне.

— На теб ти трябва име, което да се изговаря лесно.

— Какво например?

— Например, например… ха, сетих се! Руслана, да, нека името ти е Руслана.

— Руслана ли?

— Да. Руслана. Произнася се лесно и е много подходящо за теб.

— Руслана… Руслана… — започна да повтаря Александра. — Наистина ли мислиш, че се налага да си сменя името?

— Да, красавице. Трябва да е лесно за господаря. Името ти не трябва да излиза от главата му. Александра — ами че човек ще си пречупи езика!

— Руслана… Руслана…

— Лошо ли е? Ти нали си рускиня?

Всъщност името хареса и на Александра. Звучеше ѝ добре.

— Как ще си сменя името? Достатъчно ли е само да обявя, че вече съм Руслана?

— Най-напред ще кажеш на онова прасе Сюмбюл. Ако те вика с „Александра“, няма да отговаряш. Щом каже „Руслана“, ще се обръщаш.

— Ясно — значи ме чака още много бой с пръчката.

— Този тип е дявол. По-лош е даже и от дявола. Гледай да се спогодиш с него, красавице. Поиска ли, ще ти открие пътя, а ако не — ще те хване и ще те изхвърли от двореца. Никой няма дори да разбере.

Александра реши да бъде Руслана. При първата изскочила възможност се изпречи пред Сюмбюл ага.

— Ще си сменя името.

— Какво ще направиш?

— Вече няма да съм Александра, а Руслана.

— Как ще се казваш?

От черната физиономия на мъжа не можеше да се отгатне какво мисли. Обаче дясната му ръка беше започнала да потрепва. Вероятно пръчката всеки момент щеше да изсвисти.

— Рус-ла-на, Рус-ла-на — отчетливо повтори момичето.

— Руслана — каза Сюмбюл ага.

По лицето му сякаш премина усмивка.

— Добре — отсъди накрая. — И без това ми беше трудно да ти казвам Александра, докато те налагам с пръчката.

И си тръгна.

Следващата беше Мерзука. Татарското момиче се слиса, щом чу заповедта:

— Вече няма да ме наричаш Александра, а Руслана.

Дойде ред и на останалите.

— Мое име Руслана. Не Александра, Руслана. Разбрахте? Руско момиче… Рус-ла-на.

Сетарет калфа и Гюл някоя си се учудиха, но не задаваха въпроси. Само я гледаха втренчено известно време. Всички умряха от смях, когато Сетарет разтегна голямата си черна уста, за да произнесе новото име на момичето, и каза провлачено:

— Рус-лаа-нааа!

Всичко се случи както тя самата беше предположила. Тъй като не отговаряше, когато я викаха с „Александра“, изяде няколко удара с пръчка от Сюмбюл ага, обаче инатът ѝ не се пречупи. Накрая и агата на харема, и помощникът му Джафер започнаха да я наричат Руслана.

За няколко дни Александра беше забравена. По цели нощи в отделението на новодошлите тя дърпаше юргана към главата си и повтаряше:

— Руслана, Руслана…

Нещо се беше скъсало в нея. Сякаш бе умряла — бе убила Александра. Сега в двореца на османския род в нейното тяло щеше да израсте нов живот.

Беше изтрила и Александра, и Анастасия, и Лисовска. Вярно, на няколко пъти, докато си повтаряше „Руслана“, ѝ стана мъчно, но бързо се взе в ръце. Една нощ си даде сметка, че животът на Александра започна в едно планинско градче на Украйна и завърши след петнадесет зими тук, в Истанбул, в двореца на Сюлейман. Заедно с името изтриваше и миналото си. Дома си, спомените, гласа на майка си, звука от камбаната на малката църква — изтриваше всичко от мислите си. Мракът на миналото, лошите хора, злините, страданията, сълзите щяха да изчезнат заедно с Александра.

Роди се Руслана, която имаше големи мечти и високи цели.

Изтри влажните си очи с опакото на ръката си, а един безмълвен вопъл заседна в гърлото ѝ.


Екатерина даде първия любовен урок на Александра. Девойката разпитваше, а русата наложница отговаряше.

— Сюлейман какво харесва най-много, Екатерина?

— Какво да харесва, красавице. Каквото харесват всички. Да пъха птичката в гнездото.

— Птичка ли, каква птичка?

Екатерина така я изгледа, та Руслана първоначално си помисли, че е задала изключително глупав въпрос, но щом улови игривия ѝ и циничен поглед, разбра какво всъщност означаваше „птичката“.

— Аха… извинявай… Каква съм глупачка, нали?

Двете доближиха главите си и се изкискаха. Всъщност Руслана все още не беше виждала прословутата птичка, но това нямаше значение. Всичко ѝ стана ясно. Птичката беше онова, което Мерзука наричаше „едноокият юнак“.

— Птичката е ей толкова голяма… Малко по-голяма от затворената ти шепа — беше добавило момичето.

Александра преглътна нерешително няколко пъти.

— Екатерина… — започна тя, но не довърши думите си. Срамуваше се да погледне момичето в лицето.

— Кажи, красавице.

— Ами, такова… Как да… кажа? Трудно ли е? Първия път имам предвид, трудно ли е?

— Е, може да се каже — смотолеви Екатерина.

Тя самата не си спомняше своя първи път. От вълнение и страх ѝ се бе завил свят. Сякаш бе наблюдавала случващото се иззад някакъв облак. Бе изпълнила, каквото ѝ казаха, бе отворила краката си, когато ѝ заповядаха. Оттам нататък нямаше никакъв спомен, сякаш бе изгубила съзнание. Само да не беше припадала, обвиняваше се непрекъснато. Тогава може би щеше да успее да омае падишаха и да взема нещата в свои ръце.

Дали от болка или от страх, всичко се бе потопило в мъгла. Болеше ли в действителност?

Когато жените от харема я бяха заразпитвали как е преминала голямата ѝ нощ, тя бе отклонила въпроса.

— Сигурно е боляло — бяха предположили те.

И как иначе, първата нощ на едно четиринадесетгодишно момиче навярно е била болезнена. Не казваха ли същото и предишните момичета?

Последва въпросът, на който Екатерина отговори подробно и с лекота. Защото това не го беше забравила. И то я беше ужасило до смърт.

— Такова… кърви… ли… много?

Руслана беше пламнала от срам. Усети, че бузите ѝ горят като огън.

— Моли се да кърви — каза Екатерина… — Да кърви, та владетелят да разбере, че си била недокосната дотогава, и да се възгордее. Да кърви, че Сюмбюл ага да вземе на сутринта чаршафа, да го покаже на валиде султан и да ѝ занесе добрата вест.

— Добрата вест ли?

— Да, сладурано. Добрата вест, че владетелят се е представил достойно и момичето се е оказало честно. Добрата вест, че ако това момиче дари падишаха с дете, може да стане хасеки.

— Хасеки ли, какво означава това?

— Ох, ти май нищо не знаеш. Хасеки е любимата жена на султана.

Ами ако не прокърви?

— Ще прокърви. Трябва да кърви.

— Ами ако все пак не стане?

— Тогава и дете да родиш, няма полза, сладурано. Ще вземат детето, а теб ще те пробутат на някого и ще те изхвърлят от двореца. За да станеш любимка на владетеля, трябва да си пазиш гнездото непокътнато, красавице.

В главата на Руслана всичко се обърка. Ако трябваше да брани гнездото, как щеше да си играе с евнусите в харема? В продължение на цели нощи Екатерина споделяше и тази тайна, шепнейки в ухото на Руслана.

На първо място, това задължително трябваше да стане скришом. Беше публична тайна, че макар и евнуси, някои от пазителите на харема, както и чернокожите робини, с умелите си пръсти и влажните си езици се опитваха да утолят жаждата за любов, която изгаряше наложниците, особено онези, които след като бяха преспали с владетеля, не бяха потърсени отново, но никой не се осмеляваше да каже тази истина на глас. Заговореше ли някой за това, можеше да заплати с живота си. Никой не знаеше какво би могло да сполети прелюбодейците.

— Всъщност най-опасното нещо в двореца е да говориш — каза Екатерина един ден. — Защото навсякъде гъмжи от шпиони и доносници. Дръж си езика зад зъбите, красавице. Тук хората не говорят, без да им се налага. Опитват се да общуват със знаци.

Руслана беше зяпнала. Значи затова, щом попиташе нещо, момичетата ръкомахаха и мърдаха вежди и очи вместо отговор.


Любовните уроци на Екатерина бяха завъртели главата на Руслана. Понякога, щом думите се окажеха недостатъчни, рускинята ѝ ги преподаваше нагледно. Отначало Руслана много се срамуваше. Опита да се измъкне от ръцете на момичето. Ала щом дланите, пръстите и устните на Екатерина залудуваха по тялото ѝ, съпротивата ѝ отслабна. Помисли си, че устните, които се разхождаха по врата ѝ, ще я подлудят. Когато учителката ѝ стисна грубо гърдите ѝ, пред погледа ѝ избухнаха звезди. А когато опитните пръсти на Екатерина посегнаха към най-тайното ѝ местенце и се отправиха на мистериозна експедиция, Руслана остана без дъх. Изведнъж тялото ѝ се разтресе в силни конвулсии. Щом момичето откри мястото, което търсеше, и ускори движенията на пръстите си, Руслана запуши устата си с ръка в опит да възпре вика, събуден от насладата, която се разля като вълна от главата към зърната на гърдите ѝ, а оттам към слабините. Малко след това експлодира отново. И отново! Не спираха нито пръстите на Екатерина, нито сподавените викове на Руслана. Върна се в леглото cи с треперещи крака. Усети, че от нея се стича нещо топло. Обхвана я ужас. Дали не беше прокървила? Но как бе възможно да прокърви от един женски пръст? Когато свали бельото си, за първи път видя някакво прозрачно и лепкаво нещо, но все пак почувства облекчения и си даде клетва това да е за последно. Срамота е. Никога повече няма да го допусне. Обаче един глас вътре в нея непрекъснато ѝ повтаряше: „Какво пък толкова!“. Ала съпротивата ѝ не доведе до нищо друго, освен че разпали желанието на Екатерина до полуда. Когато поредната буря от страст стихваше, Руслана прошепна: