— Как се казваш?

— Александра… Александра Анастасия Лисовска.

— Украинка ли си?

— Аха. От Рутения.

— А моето име е Екатерина Иванова. От по-далеч съм. Близо до Москва.

Сърцето на Александра замалко щеше да излети, пърхайки. Вече не беше сама тук. В харема имаше почти землячка.

Без изобщо да се замисля дали беше забранено или не, тя седна до Екатерина. Малко по-нататък Мерзука и Сетарет калфа се опитваха да се разберат за нещо, размахвайки ръце. Вероятно за пореден път нямаше да успеят, но щом и двете не се бяха предали, явно темата бе важна.

Александра искаше да разкаже на един дъх какво ѝ се беше случило. Искаше да говори на родния си език до насита. Помисли си дали да не склони глава на гърдите на това момиче от нейната кръв и да заплаче. Да го целуне и да вдиша уханието му. Това беше първата ѝ среща от години с някого от нейната родина. Тъй като беше забранено новодошлите да ходят на етажа на наложниците и наложниците да отиват в отделението на новодошлите, та може би не беше позволено и да си говорят, но това не я интересуваше. Помисли си, че за това си струва да изяде десет, двадесет, сто, не — хиляда удара с пръчка.

Точно щеше да започне историята си, когато Екатерина я попита:

— Кога дойде тук?

— Не знам. Май преди десет дни. Или може би петнадесет? Или преди два месеца? Не знам. А ти?

— Три…

Александра прекъсна момичето със слаб писък.

— Какво? Ти си по-нова и от мен тук, така ли?

В гласа ѝ се долавяше разочарование.

— Не, красавице, не три дни, а три години.

Александра остана с отворена уста. Три години ли? Боже господи, три години.

— Три дълги зими, три дълги лета, три дълги есени…

— На колко години си, Александра? — Този път русокосото момиче я прекъсна.

— Това е петнадесетата ми зима.

Екатерина се усмихна.

— Когато ме доведоха тук, бях с една година по-малка от теб.

Значи сега беше на седемнадесет години. Беше само с две години по-голяма от нея, но Александра я мислеше за по-възрастна. Защото така изглеждаше. По-голяма, по-зряла, по-преживяла, по-опитна. Повдигна глава и погледна ясните сини очи на момичето със съчувствие.

— Как дойде тук?

— Много лесно — отговори Екатерина с иронична усмивка. — Баща ми е търговец. Пренасяше стока от Москва за Киев. А аз бях с него. Татари нападнаха кервана ни…

Продължението на историята беше ясно. Някъде при Азовската крепост татарите продали Екатерина на някакъв капитан от Генуа, а от него пък я купил търговец на роби. Пътят ѝ я отвел първо в един бейски конак, а оттам в османския дворец, където била поднесена като подарък.

— Ами ти? — попита Екатерина, знаейки, че ще чуе подобна история.

Макар премеждията им да бяха горе-долу същите, Александра реши, че е в по-привилегировано положение от нея. Като начало тя не беше продадена. Беше поверена на османския род от майката на самия кримски хан. При това положение имаше право малко да се похвали.

— Кримският хан ме подари на султан Сюлейман. Аз ще видя падишаха.

Беше дошъл ред на Екатерина да зяпне от смайване. Объркана, погледна в очите на Александра. Не, в тези очи нямаше и най-малката следа от лицемерие. Сигурно това момиче вярва на думите си.

— Значи ще видиш султан Сюлейман — прошепна.

— Да. Обаче все не се открива възможност.

— Знаеш ли как ще го видиш?

Александра направи движение с глава, с което показа, че не знае. Екатерина каза тихо:

— Виж, красавице… Правилото в харема е следното. Не ти него, а владетелят ще види теб. Ще направиш така, че султанът да те забележи. Можеш ли да почукаш на вратата на самия султан и да кажеш: „Дойдох да те видя“? А и тук не се хвали, че си подарена от този или от онзи. Тук всички са подарени.

Погледът на Александра посърна.

— Как да направя така, че султан Сюлейман да ме види?

— Ще потърсиш път към Сюмбюл ага. Тук има два начина да направиш това. Или ще ги храниш с пари, или…

Когато русата наложница млъкна, Александра продължи с вълнение:

— Или?

— Ще ги оставиш да си поиграят с теб.

— Мерзука каза, че те вече не се смятали за мъже.

— Не се смятат, обаче някои от тях много харесват любовните игри. „Благодеяние е да се докосва красивото“ — казват.

Момичето млъкна, огледа се наоколо дали някой не ги чува и продължи с глас, който едва се долавяше:

— Повечето от момичетата в харема минават през ръцете им още преди да са видели лицето на господаря. Агите евнуси са такива, обаче не си мисли, че и робините са порядъчни. Онези черни жени също умират да си играят с момичетата.

Александра беше съсипана от тези думи. Не можеше да позволи подобно нещо. А щом нямаше пари, какво щеше да прави? Никога ли нямаше да види султан Сюлейман? Тук ли свършваше пътят към щастието ѝ, появил се в съня на султанката? Екатерина разбираше за какво си мисли момичето. В първите месеци, след като дойде в двореца, тя също като това наивно дете попадна на кръстопътя между мечтите си и морала?

— Ти какво направи?

Екатерина се отърси от мислите си. Стана от мястото си и се вгледа в очите, които я наблюдаваха.

— Как мислиш, че получих благоволението да стигна до прегръдките на падишаха?

Изведнъж кръвта нахлу в мозъка на Александра.

— Ти… — изпелтечи. — Ти влезе ли в леглото на османския син?

В изражението на Екатерина прелетяха всички човешки чувства — гордост, срам, яд, разочарование, болка от раздялата.

— Да — прошепна, свеждайки глава. — Една-единствена нощ.

Това беше орисията на наложниците. Всички те се стремяха да влязат в леглото на господаря си и да го подлудят, да го ощастливят, да го накарат да се чувства горд, да се подчинят на волята му, да изпълнят каквото им заповяда. Нима всички те не бяха там, за да му родят син или поне дъщеря? Значи Екатерина не беше успяла.

— Повече не ме повика.

Гласът ѝ вече едва се долавяше.

Александра не знаеше какво да каже. Натъжила ли се беше? Да, душата ѝ се беше свила. Но от друга страна, се беше и зарадвала. Щом владетелят не беше харесал Екатерина, Александра все още имаше шанс. Засрами се, че се люшка между тези две противоречиви чувства. Протегна се от мястото си и хвана между дланите си малките студени ръце на момичето, сякаш искаше да го утеши.

След като прекарала нощта в покоите на владетеля, Екатерина веднага била повишена. На следващата сутрин я преместили от отделението на новодошлите. Вече имаше малка стая в харема. Обличаше дрехи, коя от коя по-красиви. Дори ѝ бяха отпуснати джобни пари. Не можеше да си покаже носа вън от харема, но това нямаше значение. Имаше разрешение да праща робините да ѝ купуват едно или друго. А имаше и пари, с които да подкупва евнусите в харема, когато се наложи. Със седмици беше чакала втора покана. Ясно беше, че владетелят я е забравил. Дори даде рушвет на Сюмбюл ага, за да напомни за нея на падишаха, но напразно. Агата разиграваше Екатерина — ту ѝ казваше „днес ще стане“, ту „утре ще е денят“. Въпреки че даде рушвет няколко пъти, но след като нищо не се случи, момичето отчаяно затвори кранчето с парите.

— Не ме поиска отново — каза, без да вдига глава.

Беше я срам да гледа Александра в лицето.

Защо ли? Александра не разбираше. Дали се срамуваше, защото беше преспала в леглото на Сюлейман, или защото Сюлейман не я беше харесал достатъчно, че да я покани отново? Та нали всички момичета в харема очакваха, искаха и всяка вечер тайно се молеха и мечтаеха да бъдат повикани в покоите на османския син? Ето че Екатерина се беше добрала до постелята му. В такъв случай не можеше да се срамува от това. Защото го бе искала и беше копняла за него.

И тя беше тук за това. Искаше да влезе в леглото му.

Ако Екатерина се срамуваше, защото не я бяха харесали, нямаше как да я утеши.

„ Аз изобщо няма да се срамувам. Ще легна с него и няма да поиска друга“, твърдо реши тя.

Обаче какво трябваше да направи, за да бъде харесвана и желана? Как можеше да ощастливи мъжа, пред когото целият свят трепереше? Какво означаваше всъщност да доставиш удоволствие на един мъж? Как трябваше да се държи в леглото? Като се изключи малкото информация, подочута от разни места, тя не знаеше нищо повече за онова, което наричаха правене на любов. Притесни се. Дали и тя нямаше да се провали?

Известно време мълчаха. После Александра се сети за най-важния въпрос. Ами така де, щом султанът не искаше Екатерина, какво щеше да стане с нея?

— Какво ще правиш? — прошепна.

Момичето се усмихна горчиво.

— Вече не се надявам, че нашият господар ще си спомни за мен. Не очаквам. Ще чакам да бъда отпратена от харема с някой ага, бей или, знам ли, някой еничар, завършил дворцовото училище Ендерун.

Александра прекара безсънна нощ заради налегналите я тревоги. Взе решения, които нямаше да може да изпълни сама. Като начало, трябваше да види Сюлейман или да му се покаже. Останалото вероятно щеше да се нареди от само себе си като по ноти. Първо трябваше да открие пътя към щастието си. А в леглото вероятно щеше да направи, каквото може. Сети се за съвета на султанката: Изтръгни онова, което хванеш, Александра. Вземи онова, което пожелаеш. Не пускай онова, което си взела.

Тя щеше да изпълни повелята ѝ. Щеше да позволи да си поиграят с нея, дори да я галят, за да открие пътя към щастието си. Щеше да се остави на онзи противен главен евнух в харема, дори — ако се наложеше — и на онази вещица, наречена Гюлбеяз.


XV


Александра и Екатерина се срещнаха още няколко пъти.