След хамама идваше ред на уроците.

Всичко се преподаваше наново, като се започнеше от това, как се застава пред падишаха, как се седи, как се говори, как се храни, и се стигнеше до походката. За Александра най-важно беше да научи езика. Все пак един ден щеше да се яви пред Сюлейман. Каквото имаше да му казва, трябваше да го каже на собствения му език.

Единственото нещо, което различаваше един ден в харема от предходния, бяха постоянните разправии между момичетата, които се изяждаха взаимно в стремежа си да бъдат забелязани от падишаха. Непрекъснато викаха и крещяха. Всяка от тях говореше на различен език и естествено никоя не разбираше какво казва другата. Всъщност това нямаше голямо значение, защото никой не слушаше никого. Първите няколко дни тази шумотевица и врявата смущаваха Александра. В повечето случаи не разбираше защо беше започнала караницата. Постепенно започна да не обръща внимание. Дори когато момичетата си крещяха, тя успяваше да се свие в леглото и да заспи.

В интерес на истината, от деня, в който Александра пристигна, споровете и крясъците в харема се бяха увеличили. Тя беше в центъра на повечето дрязги. Никога не се предаваше, не разбираше от дума и нападаше останалите момичета при най-малкия повод. Въпреки предупреждението на Сюмбюл ага — през първата вечер тя възразяваше на всичко. Но всеки ден по време на караниците прибавяше по няколко нови турски думи към репертоара си. Казваше например „Гозно нещо“. Който я разбираше, схващаше, че „гозно“ означава „грозно“. Беше се научила да заплашва черните вещици с думите: „Да се строши твои ръце“, когато я сръчкваха с лакът или юмрук.

При всяка разправия нейното лице също се покриваше с драскотини, но докато Сюмбюл ага пристигнеше, друсайки шкембето си, Александра успяваше да натупа всичко наоколо и да докара момичетата до окаян вид. Едва тогава примирено понасяше пръчките, без да издаде и звук.

Най-сериозната врява се вдигна, когато Александра хвана едно от момичетата да рови в торбата ѝ с чеиза. Беше изсипало на пода вехтите предмети, показваше ги на момичетата наоколо и се подиграваше:

— Гледай, гледай!

Четири-пет черни вещици не можаха да отърват момичето от ръцете на Александра. В този ден тя се запозна с фалаката[41]. Макар че след всеки унищожителен удар върху голите ѝ стъпала в очите ѝ избиваха сълзи, от устата ѝ не се чу нито вик, нито умолителна дума. Здраво прегърна торбата си с чеиза, разтвори ръце и попита:

— Аз какво да направи? Какво да направи?

Три дни не можа да стъпи на краката си. Тъй като ѝ беше унизително да пълзи, когато ѝ се налагаше, се хващаше за рамото на Мерзука и подскачайки, вървеше в непоносими болки. Докато мажеше с мехлем стъпалата ѝ, Мерзука плака. Сетарет калфа също плака. Обаче никой не видя Александра да плаче.

— Ще види тях! — заканваше се тя и млъкваше.

Бързият ѝ напредък с турския език слиса най-много Сюмбюл ага. Александра отдавна беше надминала девойки, които бяха дошли в харема месеци преди нея. С други думи, тя нямаше да посрами агата, ако той кажеше на валиде султан:

— Московското момиче е готово да излезе от отделението на новодошлите.

Ала мъжът не бързаше да я хвали, защото искаше да я помъчи още малко. „Нека разбере кой е Сюмбюл — казваше си той. — Да знае, че животът и бъдещето ѝ зависят от две мои думи“.

По тази причина Сюмбюл ага излъга, без окото му да трепне, когато валиде султан го попита за Александра:

— Едно момиче беше дошло от двореца на Айше — първата съпруга на мъжа ми, нека почива в Рая. Беше го изпратила снахата на майка ѝ. Къде е момичето? Как се справя?

— Още е неопитно. Не е готово за покоите на господаря.

Понеже знаеше, че възрастната жена щеше да го прониже с проницателния си поглед, побърза да добави:

— Как да кажа, трудно момиче е. С дълъг език. Кавгаджийка. Настройва девойките една срещу друга. Никак не е разбрана. Но не се притеснявайте. Вашият слуга Сюмбюл какви ли не твърди камъни е шлифовал. И този ще го обработи.

Хафса султан остана доволна от тези думи.

— Да те видим, Сюмбюл, действай бързо. Искам да видя момичето. Ай Бала ханъм е пратила вест, в която казва: Майка ми я повери на мен, а аз ще я поверя на теб. Нека не оставяме повереното ни девойче, без да му обърнем нужното внимание, грехота е.

Докато Чухадар ага се кланяше почтително пред майката на падишаха, си помисли, че май ще е добре да намали боя на московчанката. Освен това момичето беше доста талантливо. Поклащаше се кокетно наоколо, сякаш се беше родило и отраснало в дворец. Имаше осанка, която омагьосваше всекиго. Излъчваше гордост, която по никакъв начин не можеше да бъде потъпкана. Щом искрата, горяща в очите на момичето, припламнеше в близост до гордостта му, се разразяваше истински пожар. Никой не можеше да надмине Александра в музиката. Хванеше ли уда в ръцете си и дръпнеше ли струните, мелодиите се извисяваха от двора нагоре към етажите и дори и най-кресливите момичета на харема млъкваха и притаяваха дъх.

Само неколцина мъже имаха привилегията да влизат в харема и един от тях беше учителят по музика Кемали ефенди. Той беше възхитен от Александра. Разбира се, момичетата в харема бяха започнали да шушукат злобно, че синьо-зелените очи на Александра бяха част от причината за тази възхита, обаче никоя не можеше да каже, че свири по-добре от нея. Никоя от тях не можеше така майсторски и бързо да разхожда пръстите си по струните на кануна, както нея. Сякаш Александра не се учеше тепърва, а от години свиреше на този инструмент. Беше ненадмината и в уда.

Ала гласът ѝ няма равен, потрепваше Сюмбюл ага. Ако кажеше, че това е най-омайният женски глас, който беше чувал, нямаше да излъже. Щом настанеше вечер и нощната тишина се спуснеше над харема, носталгия налягаше красивите като луната момичета, дошли от всички краища на света. В харема, където обикаляха големите илюзии, страсти и големите разочарования, след вечерната молитва, когато всеки се оттеглеше в собствения си свят, от етажа на новодошлите чувствено се извисяваше трогателният, страдалчески глас на Александра. Огън жегваше дори и закоравялото сърце на Сюмбюл, когато слушаше песните ѝ. Под влияние на тези мелодии той се отнасяше в отминалите времена, а в гърлото му засядаше мъка. Щом усетеше, че очите му се пълнят, се сепваше и си казваше: Луда московчанка. Затова беше замълчал, когато видя етиопския си помощник Джафер, който от три години беше до него, да слуша като омагьосан тайно нощем песните на Александра. Дори и когато чу да си шепнат с момичето, не каза нищо. Плачеше ли момчето? Нека плаче. Щом Сюмбюл ага не беше пролял сълзи, че е евнух, поне Джафер да го направи. Сълзите измиваха душата на човек. А беше минало толкова много време, откакто душата на Сюмбюл не се беше пречиствала. Вече дори не си спомняше кога беше плакал за последно. Дали беше в онази злочеста нощ, когато попадна в ръцете на търговците на роби, или когато онези проклети клещи се стегнаха и тестисите му бяха усукани? Сюмбюл не можеше да си спомни.


XIV


Александра беше объркала броя на дните. Кой ден беше, откакто бе дошла в харема? Петнадесети ли, шестнадесети ли? Кой знае, може би бяха минали двадесет дни. Толкова си приличаха един с друг. Дори не беше разбрала, че се бяха изтърколили почти два месеца. Нито вчерашният ден беше по-различен от днешния, нито утрешният щеше да донесе нещо ново.

Излезе в розовата градина под наблюдението на Сетарет калфа и Мерзука, а въздухът режеше като нож. Видя морето сред олиселите дървета. Под свъсеното небе то сякаш беше оцветено в сиво. По-нататък, в средата му, се извисяваше бяла кула. Отдалеч минаваха лодки, боядисани в червено, синьо и зелено, с хора в тях. Вляво имаше дървени платноходки с издути корпуси, а върху един хълм погледът ѝ беше привлечен от кръгла кула с остър конусовиден връх.

Студът не ѝ правеше впечатление. Дори ѝ харесваше, защото ѝ напомняше за родината. Тръгна сред розовите фиданки, които с копнеж чакаха пролетта, за да се разпъпят. В какъв ли цвят щяха да разцъфнат — дали в бял, или в червен? Дали в градината имаше от онези люлякови дръвчета, които толкова много обичаше? Александра си помисли, че ако няма, непременно трябваше да каже.

На кого?

Наистина, на кого щеше да каже? На Сюмбюл ага с пръчката ли? Или на онази безсрамна черна вещица? Щом турският ѝ започна да се подобрява, тя тайно си беше шепнала името на жената: „Гюлбеяз, Гюл-беяз…“, обаче на инат продължаваше да я нарича Гул някоя си. Но на жената това изобщо не ѝ правеше впечатление.

Александра отново насочи мислите си към люляковите храсти. Какво щеше да каже? „Много ги обичам, Сюмбюл ага. Къде са моите люляци? Ако кажеш на султан Сюлейман, дали ще може да намери няколко храстчета?“

Колко ли пръчки щяха да се стоварят на гърба ѝ в отговор на такъв въпрос?

— Ей, момиче!

Беше глас на жена. Говореше ѝ на руски. И то в градината на харема. Веднага се обърна в посоката, откъдето идваше гласът.

— На мен ли говориш?

Беше красива. И то много красива. Косите ѝ бяха толкова руси, че всеки можеше да ѝ завиди. Беше ги сплела на плитка, както правеха много руски момичета, и ги беше увила около главата си като корона. Отгоре имаше кожена качулка. Беше синеока. Очите ѝ напомняха за пролетните небеса. Гладките ѝ изпънати страни бяха почервенели от студа.

— Да, на теб. Ти не си ли онова новото руско момиче?

— Да, аз съм, аз съм.

Знаеше, че от радост говори глупаво.

— Изобщо не очаквах, че тук има друга рускиня, та изведнъж се развълнувах.

Русото момиче се раздвижи върху дебелите възглавници на градинското кресло, където седеше.