С пламнало от срам лице Александра се опита да се прикрие, доколкото можеше с ръце. Но не знаеше къде да ги сложи по-напред. Под погледите на жените срамът ѝ растеше с всяка изминала минута.

— Проклети да сте! — извика, като затвори очи и се обърна с гръб. — Черни вещици, черни вещици такива!

Усети, че увиха тънък хладен плат около горящото ѝ като огън тяло. Гюл някоя си я беше покрила с онова тънко цветно парче. Огромните ѝ ръце сякаш не можеха, а и не искаха да се отлепят от крехките, едва напъпили гърди на момичето. Тъмните ѝ очи гледаха с копнеж. Александра се отдръпна назад, отвратена от допира на грубата мазолеста ръка на жената.

Сега чернокожата коленичи и хвана мъничките стъпала на момичето. Повдигна тънкия ѝ глезен и старателно го обу с налъма, като нарочно се суетеше и дори плъзна уж случайно ръката си нагоре по крака на девойката. Направи същото и с другото стъпало. Изведнъж Александра порасна с няколко сантиметра.

Както беше коленичила, жената вдигна глава и я погледна. Зяпаше я странно. В очите ѝ имаше тъга или нещо друго… Погледът ѝ сякаш молеше за нещо. Защо жената, която преди малко викаше и крещеше, сега галеше ходилата и краката ѝ? Трябва да бе забелязала, че е уморена. Обаче бялата ѝ като порцелан кожа вече беше започнала да я боли под настойчивите ласки на мазолестите ръце.

Мерзука, която се беше загърнала с пещемала, разбра какво се случва и побърза да се намеси. Тя се приближи, поклащайки се върху налъмите. Познаваше много добре този вид женски погледи.

— Остави я на мира! Отдръпни се!

Гюлбеяз калфа като че се пробуди от сън. Сякаш се беше отнесла в друга страна и се беше завърнала. Учудено погледна Мерзука. В огромните ѝ черни очи имаше по-скоро яд. И ревност.


Сетарет калфа отвори вратата в другия край на стаята. Пара нахлу от вътрешността на хамама към соуклука[39].

Александра бавно тръгна към вратата върху дървените налъми. Краката ѝ трепереха. Налъмите ѝ непрекъснато се изхлузваха от стъпалата и тя трябваше да спира и да ги намества. Що за глупаво нещо беше да се върви с дъски върху мрамора? Какви странни привички имаше османският род.

Като се държаха едно за друго, двете момичета стигнаха до вратата на хамама, подкрепяни с огромно желание от Гюлбеяз калфа. Вълна от горещина изведнъж ги удари в лицата. Под високия куполообразен таван в средата беше разположена повдигната мраморна плоча. Сетарет калфа отиде и се излегна върху нея. Сигурно искаше да покаже, че мястото служеше за това. А Александра седна на горещия камък и погледна купола, където тук-там имаше кръгли цветни стъкла. Над мраморната курна[40] отсреща видя прозорец, зад чиито шарени стъкла сякаш имаше някакво светило. В огромния фенер над вратата, откъдето влязоха, също горяха две големи свещи. Гюлбеяз изтича към соуклука, където преди малко с треперещи ръце съблече Александра, и донесе още два фенера. Стана малко по-светло. Сетарет калфа помогна на Александра да отиде до курната. Развъртя кранчето, което блестеше на светлината на фенерите, и напълни курната от гравиран мрамор с гореща вода. Загреба с калайдисан тас и обля главата на момичето, а после и тялото му.

В къпането се включи и Гюлбеяз. Колкото и да се опитваше да обясни, че може да се измие сама, Александра не успя да отпрати прислужниците. Мощната жена съблече елека и ризата си и ги захвърли. Като видя две черни гърди, по-големи от човешка глава, Александра се учуди къде беше попаднала. Извърна глава от срам. Гюлбеяз много добре знаеше за какво си мисли момичето. Рядко се виждаха такива големи гърди. Зърната им вероятно бяха с големината на орех. Докато грубите ръце на жената сапунисваха Александра, сякаш опитвайки се да не ѝ причинят болка, с едно майсторско движение, като че съвсем случайно дръпнаха надолу пещемала, захванат под мишницата ѝ.

Понеже все още беше под въздействие на изживяния шок, а съзнанието ѝ се беше отпуснало от врялата вода, която я обливаше от горе до долу, Александра не забеляза, че едната ѝ стегната гърда, все още с големина на портокал, беше вече на показ с цялата си прелест. Усети, че пещемалът ѝ се беше отворил, едва когато видя, че погледът на Гюл някоя си отново се отнесе замечтано, както преди малко. Жената гледаше малките бели и стегнати гърди, сякаш ги боготвореше. Върху тези две идеално оформени снежни топки сякаш бяха поставени две розови ягодки. Миниатюрните ѝ зърна, досущ като крайчеца на карфица, се бяха отърсили от свенливостта си и се бяха надигнали при допира с водата. Жената ги галеше с поглед, а ръцете ѝ бавно се спускаха от раменете към гърдите на момичето. Александра се отърси от унеса си, дръпна пещемала и хубаво се загърна. Мокрият плат се беше залепил между краката ѝ и по интимните ѝ места и беше очертал малкия триъгълник, криещ неустоими мистерии. Избута жената и изритвайки налъмите настрана, се отправи към вратата. Докато Сетарет ядосана казваше нещо на Гюлбеяз калфа, Александра с мъка отвори тежката дървена врата и изскочи на студа.

Настаняването при новопостъпилите момичета също не мина без произшествия. Сетарет им показа два дюшека, сложени на място, което сякаш се намираше под стълбище. В стаята вече спяха седем-осем жени. Възраженията и упорството, които девойката изрази с викове, секнаха след силно ощипване по ръката ѝ, последвано от крясъци на всевъзможни езици, които нададоха жените от отделението. Едно русо момиче, което се беше изправило на първото легло, замери Александра с чехъла си. Нападението не остана без отговор. Александра хвана чехъла и го запокити обратно по собственичката му. Ако Сетарет не се беше намесила, още през първата нощ в харема щеше да се разрази и скандал. Александра плака тихо в кътчето си, опряла глава на прозореца до себе си и прегърнала торбата си с чеиза, която никой така и не можа да измъкне от ръцете ѝ. Прозорецът беше покрит с дървени решетки и през него трудно можеше да се погледне навън, но тя знаеше, че там навън е свободата. Нейните планини и реки също бяха някъде там. Далеч, много далеч.

Хлипанията ѝ станаха причина за сърдито сумтене. Тя беше отчаяна, изморена и ядосана. Зави се презглава с юргана и започна да се дави от хълцане. Дълго рида. Това не беше дворец, а истински затвор. Кой ще я спаси от този затвор, помисли си, докато сълзите ѝ мокреха възглавницата. Нямаше го Тачам Ноян, че да извади сабята с вълча глава и щом нададе вик, всичко наоколо да се преобърне.

— Къде си, татко Ноян? Ела, виж в какво положение е момичето ти.

Този въпрос подпали като огън мозъка ѝ. Чуваше ли се какви ги говори? Сърцето ѝ се сви. Татко Ноян ли? Вече татко ли наричаше онзи варварин неверник, който преобърна живота ѝ?

Но освен него си нямаше никого другиго на този огромен свят. Не ѝ бяха останали нито майка, нито баща, нито село, нито дом, нито огнище, които да нарече свои. Никой друг не се беше хвърлял в битка със смъртта заради нея, както Тачам Ноян. И то колко пъти? Отново се сети за онзи въпрос, който изгаряше мозъка ѝ: Къде си, татко Ноян?

Очакваше го да се появи възседнал достолепно Умут, развял косите си с цвят на въглен, подаващи се непокорно изпод огромната му гугла, и да изреве със сила, която да накара двореца на османския род да затрепери от страх:

— Дойдох, момичето ми!

Знаеше, че това бе напразна надежда. Никой нямаше да отговори на тихия ѝ зов. В харема не се долавяше друг звук освен женското бъбрене и шепотът на няколко момичета, които клюкарстваха, ако не се брояха пронизителният детски плач и стъпките на караула от градината, който известяваше: „Часът е дванадесет. Часът е един… Мирно, свободно“.

Беше обикновена робиня в османския дворец, където беше дошла с мечтата да сподели короната и трона. Беше бита, бутана, ръчкана, събличана, оглеждана като робините за продан, опипвана къде ли не, обиждана. Какво друго можеше да сполети една робиня? Нима богато украсените чехли и рокли, с които я премениха, когато излезе от хамама, бяха цената на нейното робство? Не ги искаше, нямаше нужда от тях. Тя предпочиташе цървулите, които Тачам Ноян уши и обу на краката ѝ.

— Това не може да продължава така — измърмори.

Реши на следващия ден първата ѝ работа да бъде да се яви пред Сюлейман и да му разкаже всичко.

— Аз не съм дошла тук, за да бъда третирана като робиня. Ако ти си Сюлейман, аз пък съм Александра от Рутения. Поверена съм от майката на първата жена на баща ти, моята султанка. Подобава ли такова държание към повереното ви?

Ядът и омразата, които се надигаха в нея, не ѝ даваха покой и тя беше убедена, че цяла нощ няма да мигне. Ала кой можеше да се опълчи на силата на съня — верния побратим на смъртта?

В съня ѝ летеше огромен орел с чисто черни крила.


XIII


Александра не можа да види султан Сюлейман нито на следващия, нито в някой от другите дни. Живееше в дома на падишаха под същия покрив като него, обаче не само че не го беше видяла, а дори и гласа му не беше чула.

Ето защо така и не беше намерила сгоден момент да каже на глас изречението, което си беше наумила: „Ако ти си Сюлейман, аз пък съм Александра от Рутения“. През цялото това време както не се беше появил Сюлейман, така не се беше вестила и майка му, Хафса султан. Дори и да се чудеше какво щеше да се случи, когато ги срещне, ежедневието беше понесло Александра като неудържим ураган.

Сцената в хамама се повтаряше всяка сутрин. Събличаше се и се къпеше пред черните жени и тъй като получи още три удара с пръчка от Сюмбюл, задето се оплака, че прислужницата я опипва, не можеше да се противопостави на чернокожата Гул някоя си, която я докосваше с мазолестите си лапи и разхождаше грубите си пръсти по хлъзгавите ѝ тайнствени места, които тя самата не беше открила все още.