— Разбра ли ме?

Тя се осъзна чак когато мъжът я разтресе. Очевидно беше задал въпроса си няколко пъти, но тя не беше чула. Веднага кимна с глава.

Видя как в очите на черното дете премина някакво съвсем различно чувство. Александра не успя да разгадае посланието на този поглед. Съжаление ли беше това? Като че ли не съвсем. Дали не ѝ казваше „Не се натъжавай“? Но поне в очите на момчето не се криеше коварство като в онези на исполина с пръчката.

Тъкмо когато черното лице щеше да се обърне и да си тръгне, видя торбата, която Мерзука държеше в ръце. Торбата с чеиза на Александра.

— Какво е това? Тук не може да се внасят такива мръсотии. Дай ми го.

Мъжът поиска да вземе торбата от ръцете на момичето.

Александра избута Мерзука, която се опитваше да спаси повереното ѝ, и се изправи срещу черната физиономия.

— Не я пипай!

От етажите се откъснаха смаяни викове, изпълнени със страх. Черният мъж се изуми и замръзна с протегната ръка.

— Какво каза?

— Казах да не пипаш. Торбата е моя.

Александра очакваше черната ръка да замахне и пръчката да заплющи, подпалвайки различни места по тялото ѝ. Очите им се срещнаха. Тя устоя на продължителния поглед, в който горяха пламъците на Ада, безстрашно и дори леко предизвикателно. После затвори очи в очакване на пръчката.

Но не се случи нищо подобно. Мъжът огледа изправеното пред него момиче и се надигна бавно.

— Добре, така да бъде. Обаче торбата да не ми се мярка пред очите.

Александра отвори очи, слисана. Мъжът и момчето с него се бяха отправили към вратата. Черното лице се обърна и погледна Александра.

— За днес ти стига толкова. Но с теб отново ще си поговорим. Има още много неща, които трябва да направиш.

Обърна се отново и продължи, но в този момент момичето зададе въпрос, който той изобщо не очакваше:

— Ти кой си?

Гласът ѝ изплющя в каменния под досущ като неговия преди малко, когато ѝ беше задал същия въпрос. Бърборенето на уплашените жени достигна до ушите на Александра.

Мъжът се закова на място. Момчето до него се обърна и погледна Александра, сякаш я питаше: „Защо направи това?“.

Черният исполин отговори на въпроса, без повече да се обърне и да я погледне.

— Наричат ме Чухадар[37] ага, московска наложнице. Попитай и ще ти разкажат кой съм.

Направи една крачка и погледна през рамо.

— И бездруго скоро ще се опознаем много добре.

Тръгна си и остави Александра и Мерзука насред закрития каменен двор на харема, обградени от погледите на десетките жени — някои подигравателни, други състрадателни, а трети завистливи.

Александра, която тръгна на път с думите:,Чакай ме, Сюлейман. Идвам, за да споделя твоята корона и трон!“, влезе в харема на султан Сюлейман по този начин.

Обидно, съкрушаващо, унизително и болезнено.

Тя бавно приседна до Мерзука, която трепереше като лист и не можеше да стане от земята. Погали косите на спътницата си по съдба. Сякаш не тя беше момичето, в чието сърце се бе настанила болката от ударите на пръчката. Изправи се и решително тръгна към мангала, където двете момичета се опитваха да сварят липов чай. Водата беше извряла, понеже щом чуха гласа на Чухадар ага, от страх двете бяха зарязали джезвето и бяха изтичали вътре. Но няколко листенца с пъпки бяха попаднали по дървените въглища и сега из целия двор се носеше слаба миризма, сгряваща душата на човек. Изведнъж уханието на билката разсея плашещата атмосфера в харема, която преди малко извика у нея чувството, че се намира в затвор. Винаги, когато ѝ замиришеше на липа, Александра се сещаше за дома си. Ето че сега нейният дом беше тук. Вдигна глава и огледа етажите, които обграждаха от четирите страни двора с каменния под. В отделенията бяха запалили лампи, кандила и свещи. Няколко женски глави бързо се скриха навътре. Александра и Мерзука поседнаха до мангала. Александра придърпа в скута си торбата с чеиза. Каза си ядосано:

— Московска наложница. Московската наложница ще стане господарка на този дом.


XII


Всъщност поражението ѝ беше пълно. Дълбоко в себе си усещаше болката от пръчката, с която я беше наложил Чухадар ага, чието име, както научи по-късно, беше Сюмбюл. След като мъжът си отиде, се появиха две чернокожи жени. И двете бяха високи и здрави. Ако беше в настроение, Александра щеше да прихне от вида на островърхите им шапки, които те гордо носеха на къдравите си черни коси, приличащи на астраган[38]. Но в момента изобщо не ѝ беше до това. Върху зелена риза бяха облекли бял елек, а отдолу — широки шалвари. На краката си пък имаха кожени чехли.

Александра все още не знаеше, че харемът беше пълен с чернокожи жени калфи като тези двете и че калфите бяха длъжни да помагат на наложниците, но преди всичко трябваше да ги наблюдават и да предават на Чухадар Сюмбюл ага всичко, което видеха и чуеха.

По-младата от тях сръчка Александра, казвайки нещо, което би трябвало да означава:

— Ставай.

— Какво има? — изсумтя момичето. — Гладни сме, къде ще спим?

Те обаче не разбираха какво им говореше тя. Напразно беше хвърлила толкова усилия да научи татарски в Крим. Откъде ли исполинът знаеше руски? Всъщност руският му беше ужасен, но поне можеха да се разбират.

Щом видя, че момичетата не помръдват, другата задърпа Александра за ръката. Това причини болка на девойката и тя дръпна ръката си с рязко движение, сякаш се отърсваше. Въпреки това се изправи на крака.

— Сетарет — каза първата чернокожа жена и се посочи, а после представи тази до нея: — Гюлбеяз.

Ако Александра разбираше езика им, щеше да избухне в смях, чувайки името Гюлбеяз, което означаваше „бяла роза“ и беше отредено тъкмо на тази катраненочерна жена.

— Се… та… Гул… бе… аз — опита се да каже имената на срички.

— Сетарет… Гюлбеяз — поправи я жената с усмивка.

Руската девойка отново не ги разбра.

— Александра — каза тя от своя страна, а след това посочи татарското Момиче. — Мерзука.

Жената повтори името на Мерзука моментално, обаче езикът ѝ по никакъв начин не можа да се справи с Александра.

Въпреки това бяха поставени основите на някакъв разговор. Дворът с каменен под отново беше залят от онова тихо жужене. Това бяха гласовете на любопитните жени, които се бяха разбърборили в един глас.

Александра доближи ръка до устата си и с жестове се опита да изобрази хранене. Потри с пръсти корема си.

— Умираме от глад.

Жената, чието име беше Гюл някоя си, вдигна двете си ръце към главата и със смешни движения започна да описва кръгове, сякаш намотаваше гранче с прежда на кълбо. Като видя, че двете срещу нея я гледаха странно, повтори движението, този път по-продължително.

— Хамам, хамам!

Какво казваше тази жена с огромни устни. „Ха… какво?“

Тя отново хвана глава с длани и докато я разтриваше, повтори:

— Първо хамам, после храна.

Търпението на жената преля. Сръчка двете момичета и се опита да ги накара да вървят. Усети лека съпротива и за да покаже решителността си, ги побутна по-грубо. Новопристигналите момичета нямаха друг избор и тръгнаха, без да имат никаква представа накъде са ги повели.

След дълъг мрачен коридор влязоха в стая с висок таван, цялата покрита с мрамор. Александра изведнъж разбра какво означаваше хамам. Щяха да се къпят.

Върху мраморна полица бяха наредени чисто бели плътни хавлиени кърпи, а отгоре им имаше тънки платове с шарени ивици по тях. На пода имаше дървени налъми на високи токове.

Сетарет посочи грубата бяла тъкан и каза:

— Кърпа. Пещемал, а това са налъми.

Когато видя, че момичетата глуповато зяпат дървените обувки, събу чехлите си и нахлузи един чифт на краката си. Александра и Мерзука я изгледаха изумени. Как се вървеше върху нещо толкова високо? Жената, сякаш отгатнала мислите им, дръпна нагоре крачолите на широките си жълти шалвари и затрака по мрамора. Александра беше сигурна, че за нищо на света не би могла да върви върху това чудо. Сетарет се кискаше и току подхвърляше реплики към другата жена. Трябва да беше казала нещо смешно, защото и Гюл някоя си се засмя. Тя покри устата си с ръка, сякаш искаше да скрие чисто белите си зъби, лъснали измежду огромните ѝ месести устни.

Спря пред Александра и посочи дрехите ѝ.

— Събличай се!

— Какво?

Жената лесно обясни какво се иска от Александра, като свали елека си.

— Събличай се!

После се възцари пълен хаос. Александра отначало се опита да каже, че няма да се съблича пред останалите, че ако искат да се изкъпе, първо трябва да ги оставят сами и да си тръгнат, че с Мерзука ще се къпят една след друга, и други подобни желания, но нямаше никаква полза.

Това, че новите не спираха да се противят, вече беше започнало да ядосва чернокожите жени. Когато Гюл някоя си се протегна и поиска да свали дрехите на Александра, се вдигна врява до небесата. Мигом настъпи хаос. През отворената врата, от която отекваха виковете на жените, влетяха още две чернокожи помощници. Борбата на двете момичета срещу четирите силни калфи беше ожесточена, но безполезна. Не след дълго Александра и Мерзука се озоваха върху мрамора, голи, както майка ги беше родила. Чернокожите жени, останали без дъх от боричкането, не се впечатлиха много от Мерзука, но затаили дъх, като омагьосани гледаха бялото и нежно като слонова кост тяло на Александра. Хамамът се озари, сякаш вътре беше грейнала светлината на пълната луна. Сетарет калфа въртеше очи и повтаряше:

— Браво, браво… Пу, пу, пу! — плюеше тя против уроки.