Приседнаха под една колона и зачакаха. Александра не изпускаше от ръцете си торбата с чеиза. Нямаше представа къде се намира сандъкът, в който подреди подаръците от Ай Бала хатун. Единственото, което притежаваше в тази чужда страна, бяха тези неща. Няколко овехтели спомена, малко дрехи, един-два топа плат.

И двете се оглеждаха слисано. Това ли беше мястото, което наричаха харем? Не се виждаха никакви стълби между етажите. Стори им се много странно. Тези момичета не можеха ли да слизат и да се качват по другите етажи? Ако не им беше разрешено, тогава какво различаваше харема от затвора?

Александра отиде към средата на двора и погледна нагоре. Всеки етаж се състоеше от отделения, които гледаха към празното място в средата. Чуваха се детски плач и женски викове. Александра послуша гласовете, но нищо не можа да разбере. Говореха на различни езици. Езици, които тя не знаеше. На всичкото отгоре гласовете кънтяха в празното пространство и ставаха още по-неразбираеми.

Напразно чакаха някой да дойде и да им обърне внимание. Колко време беше минало? Един час? Или пет? Сноповете прашни слънчеви лъчи, които падаха от отделенията върху каменния под, бяха променили ъгъла си. Когато пристигнаха, прашните колони светлина проникваха от стаите вляво, а сега от тези вдясно. Като че ли цветът на танцуващите прашинки беше започнал да се превръща от златистожълт в огненочервен. Нима вече се бе свечерило? Александра изчака ядът в нея постепенно да набъбне. Тръгна към хубавото момиче, което поставяше джезве върху горещата пепел на мангала[34] пред едно от отделенията.

— Никой ли няма да ми обърне внимание?

Момичето вдигна глава и погледна изумено. В очите му имаше скрита тревога. Ако девойката беше по-грозна, Александра можеше да нарече погледа ѝ глуповат. Тя осъзна, че момичето не разбира езика ѝ. Като посочи гърдите си, каза търпеливо:

— Казвам се Александра. Александра… А-лек-сан-дра. А това там е Мерзука… Мер-зу-ка.

Докато заравяше джезвето с дълга дръжка в пепелта, в очите на момичето проблесна искра и то повтори жеста на Александра, като посочи гърдите си с показалец:

— Йо София… Со-фи-я.

Отвътре излезе друго момиче, което беше чуло разговора им. Бял тюл покриваше въгленовочерната му коса. „Тези момичета по-хубави ли са от мен?“, зачуди се Александра. Честно казано, ако всички в харема бяха толкова красиви, задачата ѝ щеше да се окаже доста трудна. Двете момичета забъбриха нещо, което тя не можа да разбере.

— От часове чакаме. Гладни сме, ожадняхме, изморени сме. Няма ли кой да ни обърне внимание? — повиши тон Александра.

Не можеше да удържи надигащата се в нея вълна на гняв. Вече не я интересуваше дори и това, че момичето, което вареше чай на мангала, ѝ направи знак да млъкне, доближавайки пръст до устните си.

— Казвам се Александра — извика. — Александра Анастасия Лисовска. Идвам от Крим.

Отеквайки в затвореното пространство, гласът на Александра беше достигнал до всички етажи и отделения. Настъпи тишина. След секунда-две отвсякъде занадничаха красиви женски глави. Ала освен шумоленето на платове, друг звук не се долавяше.

Усилията на Мерзука да успокои спътницата си останаха без резултат. Александра вдигна глава нагоре и се обърна към жените, които се кокореха насреща ѝ с любопитство:

— Така ли посреща османският род дъщерята на майката на кримския хан Мехмед Герай — Гюлдане султан, и сестрата на снаха ѝ Ай Бала Хатун?

Сега етажите, простиращи се от каменния под нагоре, зажужаха от женско бърборене. Александра си каза, че те не я разбират, защо крещи?

— Няма ли някой, който разбира езика ми?

Любопитните женски глави, протегнали се към празното пространство в средата, изведнъж изчезнаха, така както се бяха появили.

— Има!

Гръмовният глас, който се разнесе, беше толкова силен, че сърцата на Александра и Мерзука се обърнаха в гърдите от страх.

— Ти, нахалнице, как се осмеляваш да нарушаваш спокойствието и тишината на харема? Погледни насам!

На фона на предишния рев тази заповед като че ли беше дадена шепнешком. Александра не можеше да види, но знаеше, че жените, които обитаваха харема, скришом наблюдават какво се случва, без да се показват. Дори и двете момичета, които кипваха липов чай на мангала, също бяха изчезнали. Но и те със сигурност бяха някъде там. Тя беше убедена в това.

Двете с Мерзука бавно се обърнаха към гласа.


Мъжът стоеше изправен при входната врата в полумрака на закрития двор. Александра направи една-две плахи крачки към този великански силует. Черната му кожа сякаш се губеше в чепкена[35] и шалварите в тъмен цвят, които беше облякъл. Ако не беше странната бяла шапка на главата му, вероятно изобщо нямаше да могат да го различат. Тя си помисли, че мъжът е сам, но забеляза, че до него стои един по-дребен силует. И той беше чисто черен като другия. Чернокожо дете с очи, от които се виждаше само бялото и в които се четеше любопитство. Александра си помисли колко огромни устни има то. Значи, всички чернокожи бяха такива.

— Коя си ти?

Шептящият глас на мъжа беше изплющял като камшик.

— Александра Анастасия Лисовска.

— Коя си ти?

Сигурно не беше я чул, помисли си Александра.

— Александра Анастасия Лисовска. А това е Ме…

Мъжът я прекъсна с шепот, който сякаш я шибна като с камшик.

— Коя си ти?

Игра ли играеше? По лицето на Александра премина усмивка. Опита се да прочете правилата на играта по погледа на мъжа. Ала тези очи не издаваха никакво чувство. Само в погледа на младото чернокожо момче беше надвиснал облак от тревога. Сякаш се опитваше да каже нещо на Александра с очи.

В Крим тя се беше научила на добро държание, обноски, възпитание и всичко останало. Знаеше как трябва да се сяда и става, как да се говори с по-възрастните, затова сега недоумяваше защо един слуга се държи тъй неуважително с нея, която майка Гюлдане беше приела за собствена дъщеря.

— Казах ти, не ме ли чу?

— Не те чух. Коя си ти?

Александра вече не можа да се стърпи.

— Александра Анастасия… — крещеше тя в лицето му и тогава стана нещо, което изобщо не беше очаквала.

Ръката на мъжа се стрелна във въздуха като светкавица и една тъничка пръчка изплющя по ръката на Александра. Момичето запищя от болка, а мъжът изсъска:

— Ти си наложница.

Докато Александра държеше ръката си, която сякаш гореше като жар, пръчката полетя стремително и отново я удари. Този път жарта изгори рамото ѝ.

— Коя си ти?

От очите на момичето се сипеха сълзи, а от устата му се отрони само:

— Алек…

Пръчката отново изплющя.

— Ти си наложница. Чу ли ме, московска наложнице?

Чак след петата пръчка Александра потвърди с кимване, че е чула. Мерзука беше паднала в краката ѝ и плачеше. Двете захлипаха в хор — Александра от болка, а спътницата ѝ от страх. През влажните си мигли Александра видя страхливите, любопитни женски глави, които надничаха към вътрешния двор. Всички гледаха как я бият. Срамът още повече засили болката ѝ. Обърна поглед към мъжа. Зад водопада от сълзи се опитваше да запечата в главата си всеки детайл от това лице. Даде си дума никога да не забравя тази физиономия.

Мъжът сякаш прочете мислите ѝ.

— Каза ли ми нещо?

Момичето веднага завъртя отрицателно глава.

— Ти си московска наложница, разбра ли? Всъщност дори все още не можеш да се наречеш наложница. Ще се спретнеш, ще бъдеш обучена. Ще се промениш. Своенравната московчанка ще си отиде и на нейно място ще дойде дворцова наложница. Ако нашата господарка валиде султан счете за подходящо да останеш в харема, ще останеш, ако не — ще си ходиш.

Млъкна, хвана брадичката на момичето и повдигна главата му. После довърши думите си:

— Ако имаш късмет, ще те затворят в някой конак на везир или бей, а ако нямаш — Бог да ти е на помощ.

Погледна строго синьо-зелените очи, мокри от сълзите.

— А, още нещо. Тук не се вика. Тишината на харема е свята. Не се нарушава. Ако ще разбунваш спокойствието и тишината, по-добре иди и се хвърли в морето още сега. Разбра ли, московска наложнице?

На Александра ѝ се искаше да умре. Не, не! Всъщност това, което наистина искаше, беше да пререже гърлото на този човек. Изведнъж усети липсата на Тачам Ноян. Къде беше нейният юнак на светлосив кон? Ах, сега да беше тук, да я метне на гърба на Умут и да я отвлече отново в планините!

— Разбра ли? — повтори мъжът.

В гласа му се надигаше онази заплашителна нотка, която тя вече беше усетила. Значи пръчката всеки момент щеше да заиграе.

Александра кимна с глава:

— Разбрах.

— Да преминем на втори урок.

Раздруса брадичката на момичето и я пусна.

— Няма да си казваш името, ако не те попитат. Дори и да ти говорят, няма да вдигаш глава и да поглеждаш нашия господар падишаха, валиле султан или хасеки[36] хатун, докато не ти бъде изрично наредено.

Къде се беше озовала? Къде беше сгрешила, та Ай Бала хатун я беше хвърлила в този зандан? Дали това не беше Адът? А този пред нея сигурно беше пазачът пред портите на пъкъла. „Няма да си тръгна жива оттук“, помисли си тя, загубила всякаква надежда.

— Ще правиш само каквото ти се казва. Нищо няма да вършиш на твоя глава. Няма да се инатиш. Докато не ти наредят друго, ще си переш собствените дрехи и ще си миеш съдовете. Ако ти дадат чуждо пране или мръсни съдове, няма да се мусиш. И тях ще миеш…

Мъжът нареждаше, а гласът му сякаш достигаше до Александра много отдалеч. Чуваше, но не разбираше какво ѝ се говори. Всъщност не искаше и да разбере. Сръчка Мерзука, която хлипаше в краката ѝ. Татарското момиче повдигна глава и погледна Александра, по чиито бузи сълзите бяха оставили мръсни следи.