— Вече трябва да тръгвам — добави после с нежелание.

Фредерик изведнъж се развълнува. Подаде на Александра нещо, което извади от джоба си.

— Какво е това?

— Огледало.

Докато момичето гледаше малкото огледало с къса дръжка, върху което имаше дребни червени точици, Фредерик попита:

— Ще ме удостоите ли с честта да приемете това огледало?

— Защо искате да ми го дадете?

— За да си спомняте за мен и за този миг, когато гледате красотата си.

По лицето на Александра отново се появи онази усмивка, която беше омагьосала младежа. Пусна огледалото в мъничката торбичка, висяща на китката ѝ.

— Ще си спомням за вас.

Лицето ѝ отново беше пламнало от огън.

— Трябва да тръгвам. Чакат ме.

— Ще мога ли да ви видя отново?

— Не знам.

— Ще ви търся всяка седмица на пазара. С надежда и вълнение.

— Не мисля, че ще ми позволят.

— Аз все пак ще съм тук, Александра Анастасия.

Обиколи масата и бързо се доближи до момичето. Взе едно от цветята, разпръснати отгоре, и го подаде на Александра… После я дари с една мигновена целувка по устните. Намести кожената шапка на главата си и се изгуби сред тълпата.

Никой не спомена отново за двете случки на пазара. Нито за Олга, която продадоха като робиня, нито за мимолетната, но незабравима целувка на младежа Фредерик с кожената шапка. Обаче и двете се врязаха дълбоко и завинаги в паметта на Александра. Тачам Ноян си мълчеше за тайната целувка, за да не засрами Александра. Само се опита да разбере какво усещане е оставил върху момичето продължилият само миг топъл, влажен контакт с устните ѝ. По лицето на Александра се беше появило изражение, което той не бе виждал до този ден. Щастливо, но зряло. Като че момичето беше пораснало изведнъж.

Онази нощ Александра извади торбата си с чеиза. Дълго се взира в огледалото от Фредерик. Във въображението си прие това огледало с червени точки като годежен пръстен. Внимателно го постави в торбата заедно с цветето от младежа.

Фредерик Лубански спази обещанието си. От този ден нататък всяка седмица в същия ден отиваше на пазара. Чакаше с часове. Обаче момичето не дойде. Защото съдбата бе повела Александра към друг човек и към друга среща.


X


Александра пътуваше към Истанбул на борда на една галера, чиито платна се издуваха от черноморския вятър. Торбата с чеиза беше с нея. Беше я скътала на специално място в сандъка, където бе прибрала подаръците от Ай Бала хатун и няколкото рокли, които Гюлдане султан ѝ беше оставила, преди да почине.

Султанката издъхна малко след като беше дала първите съвети на Александра по пътя на съзряването ѝ като жена. Беше я накарала да седне до нея и ѝ беше казала:

— Детството вече свърши, дъще. Днес ти направи крачка към моминството.

Един ден Мерзука се появи с навлажнени очи:

— Ела!

Александра веднага разбра. Всъщност очакваше това от доста вреше. Възрастната жена беше много болна. Когато влезе в стаята, видя, че студът на смъртта отдавна се бе настанил върху лицето на старицата.

— Дойдох, султанке.

По бледото и изпито лице на жената премина светлина.

До главата ѝ четяха молитва. Още от първия ден, когато Александра чу да четат Корана, се вълнуваше по особен начин, щом доловеше тези напевни гласове. Дори една нощ беше извадила счупената икона от торбата с чеиза и на мъждукащата светлина от свещта беше започнала да се моли:

— Пресвета Дево Мария, прости ми. Позволих на друга религия да ме докосне. Иисусе, прощавай.

Наистина беше така. Не разбираше значението на думите, но винаги се разчувстваше, докато слушаше Корана. Може би защото през това време останалите жени в повечето случаи плачеха. „Значи е нещо, от което е естествено да се развълнуваш, така ли?“, мислеше си тя. Но все още не можеше да вникне в магията на това тайнство.

Когато Гюлдане султан леко помръдна изнемощялата си ръка, Александра хвана съсухрената крехка длан. Приближи я към устните си и я целуна. С навлажнени очи гледаше благодарно жената, която беше спасила живота ѝ и която тайничко поставяше в сърцето си редом до майка си, дори и да не си признаваше.

— Александра — прошепна старицата, — приближи се, дъще.

Тя доближи ухото си до устните на старицата.

— Време е, дъще. Дойде денят на разплатата. Моли се за мен, че Аллах да ме приеме в Рая си.

— Но аз не съм една от вас, майко, знаеш го.

— В очите на Аллах няма наши и ваши, момичето ми, всички сме едно.

Дъхът на възрастната жена дори не стигаше до ухото на Александра.

— Извади Богородица от торбата си. Помоли ѝ се за мен. Нека твоята Дева Мария да ми бъде свидетел, че те имам за своя дъщеря.

„Знаела е“, помисли си Александра. Гюлдане султан е знаела, че вечер коленичи пред иконата и плаче.

Отново целуна ръката на жената.

— Поверявам те на Ай Бала хатун — опита се да продължи шепнешком старицата. Живецът беше напуснал устните ѝ. — Преди да си отида, имам една последна заръка към теб, Александра… Чуй какво ще ти кажа. Да ти е като обица на ухото. Никога не забравяй на какво съм те научила. Тези знания ще ти трябват…

Жената замълча. Няколко пъти си пое дъх с хриптене.

— Не се страхувай… Ми… миналото ти беше мрачно, но бъдещето ти е свет… ло. Звездата ти е нависоко, Александра. Само не се обръщай и не гледай назад. Не чакай да ти да… дат, каквото ис… каш. Хвани го, изтръгни го, вземи си го и не го ос… оставяй. Виждам твоя път… Ти си бял гълъб, ще грабнеш орела… Това е твоята съдба… Само не позволявай да изтрият каквото ти е писано.

Гласът на Гюлдане султан постепенно затихваше. Александра, Ай Бала и всички жени в стаята плачеха. Изведнъж ръката на жената се стегна с невероятна сила. Направи усилие да вдигне глава от възглавницата.

— Снахичке моя — промълви тя с хриптене. — Дъще Ай, къде си?

— Тук съм, майко.

— Подай ми ръката си, законна съпруго на моя син хана. Майко на внуците ми. Лунна[29] кралице на Крим и на Златната орда…

Ай ханъм нежно хвана ръката на свекърва си. Гюлдане султан събра ръцете на снаха си и на Александра. Трите длани се сключиха в едно.

— Снахичке моя, с лице и сърце на месечина. Държавата на съпруга ми, достойнството на трона на сина ми, щастието на внуците ми и съдбата на тази неразцъфнала пъпка, която Бог ми дари след осемдесетте ми години, вече са в твоите ръце.

Снахата погледна Александра с навлажнени очи.

— Ще се грижа добре за повереното ми от теб, майчице.

Ай Бала хатун продължи с глас, сподавен от хълцане:

— За мен ще бъде чест да направя най-доброто за славата на държавата на мъжа ти хан Менгли Герай и на моя съпруг Мехмед Герай — хана на Златната орда и Крим, както и за щастието на синовете ми. И ако не изпълня този дълг, нека Аллах вземе душата ми. Знай, че твоето момиче вече е като моя сестра. Нима една кака би захвърлила съдбата на сестра си?

Старицата стисна с кокалестите си пръсти ръцете на Александра и на снаха си.

— Бог да ти помага, снахичке. Ще бдя над вас. Да не оставиш момичето ми без корона. Родната ми дъщеря Айше дари османския хан Селим с две щерки, но не можа да сложи корона. Остави короната ѝ да бъде грабната от друга красавица, която роди син на Селим. Сега, снахичке Ай, сложи на главата на това момиче такава корона, че блясъкът ѝ да освети не само Златната орда, наследство от Тука Тимур, внук на Чингис хан, а и целия свят. Нека московските принцове да скланят глави пред нейната мощ. Кажи на Хафса султан[30], майката на Сюлейман, сина на Селим хан: „Майката на твоята сестра по съдба Айше ти изпрати най-малката си дъщеря“. Нека помогне на моя бял гълъб да хване орела.

Същата вечер душата на султанката отлетя при съпруга си хан Менгли Герай, за когото напоследък често казваше, че много ѝ липсва.

Александра плака цяла нощ. Дали са се срещнали, помисли си тя. Дали беше видяла майката и бащата на Александра? После сякаш въглен жегна сърцето ѝ, задето си помисли това. Може би родителите ѝ не бяха умрели, а се бяха вкопчили в живота някъде, незнайно къде. Ако бяха живи, дали си мислеха за нея?


За първи път през онези дни Александра видя колко силна може да бъде една жена. Не можеше да повярва! На пръв поглед ханът управляваше Крим и заповедите му се изпълняваха на момента. Обаче Ай Бала хатун властваше над Мехмед Герай. Винаги тя имаше последната дума.

Изведнъж си спомни един от съветите, за които султанката казваше: „Да ти е като обица на ухото. Зад мъжа, колкото и да е силен той, трябва стои жена. Но жена, която да знае как да го управлява“. Как трябваше да се управлява един мъж? Гюлдане султан си беше отишла, без да посвети Александра в тази тайна.

Изминаха още две дълги години от смъртта на възрастната жена. Петнадесет зими и петнадесет лета бяха останали в миналото, откакто Александра се беше родила. Беше пораснала, беше се разхубавила, а цветът на косите ѝ беше станал огненочервен. Красотата ѝ и магията на очите ѝ се прославиха сред кримските бейове[31] и храбреци. Беят на Азов дойде до Бахчесарай и съобщи на Мехмед Герай хан, макар и неофициално, че е „кандидат“ за момичето. Ханът повдигна темата пред Ай Бала. Жената изобщо не се поколеба.

— Не може.

— Защо?

— Тя ми е завещана от султанката. Няма да я хвърля за храна на воюващите бейове. Такава корона ще сложа на главата ѝ, че блясъкът ѝ да освети и Крим, и целия свят. Това е завещанието на скъпата ми майка.

— И къде ще да е тази корона?

— Съвсем близо. На отсрещния бряг на Черно море.