Ако не беше Тачам Ноян.

Може би точно тук, на този пазар, тази гнусна лоена топка щеше да вика нейното име, докато я продаваше:

— Александра! Рускиня! Неразцъфнала пъпка едва на девет години. Кой иска да помирише тази пъпка? Хайде, наддавайте, наддавайте!

И кой знае в ръцете на какъв противен тип щеше да я хвърли.

Ако не беше татко ѝ Тачам.

Не усещаше, но от очите ѝ се сипеха сълзи. Беше видяла собствената и съдба, от която мъжът я беше спасил на косъм.

Прегърна ръцете му и промълви:

— Благодаря! Благодаря!

Никога не беше и помисляла, че ще забрави непростимия грях, който той бе извършил, и някой ден ще се хвърли на врата му и ще го прегърне с благодарност. Казахският конник с обич целуна ръцете  на Александра. Те се намокриха. От сълзите, които сякаш измиваха съвестта на огромния мъж, чието сърце се беше превърнало в камък от безбройните битки.

— Ела — каза той нежно, като дръпна нослето на Александра, докато я отдалечаваше от онази тълпа. — Виж, ей тук има шутове.

Неговото момиче не биваше никога да плаче.


Двете момичета почти не се смяха, докато гледаха номерата на шутовете. Александра беше стиснала здраво Мерзука. И двете все още трепереха от ужаса, който бяха преживели. Александра непрекъснато триеше сълзите си с опакото на ръката.

Не чу нито диалозите на смешниците, които разсмиваха всички, нито пък я забавляваха кълбетата им по земята и шамарите, които си удряха един на друг зад вратовете със силно плющене. Дали Олга вече беше продадена? Този въпрос не оставяше на мира мислите ѝ.

Точно тогава забеляза, че някой сред навалицата я гледа настоятелно. Две тъмносини очи я зяпаха, без изобщо да се опитват да се прикрият. Момичето отмести погледа си. Опита се да обърне внимание на шутовете, които се биеха един друг, но напразно. Мисълта ѝ остана в онези две безкрайно дълбоки очи, безбрежни като небесата. Кой ли беше онзи младеж? Защо я гледаше?

Александра си помисли, че ако се съди по кожената шапка на главата и дрехите му, не е тукашен, но не трябваше да се издава. Само да не разбере, че го гледа.

Реши да не се вслушва чак толкова в разума. Какво пък щеше да стане, ако разбере!

Изобщо не помръдна с глава, но извърна очите си в онази посока, доколкото можа. Не се получи. Кожената шапка не се появи в полезрението ѝ. Да не би пък да си бе тръгнал? Отново извъртя очите си, обаче пак не можа да го види. Да, със сигурност си беше тръгнал. Махна с ръка. Какво я интересува? Какво като си е тръгнал?

Изведнъж Мерзука я сръчка с лакът:

— Хей, видя ли?

— Кое? — попита тя.

— Мъжът, ей там — прошепна момичето.

Александра излъга:

— Никого не видях.

— От известно време непрекъснато те гледа.

Александра усети, че сърцето ѝ заби по-силно. Сякаш огромна пеперуда пърхаше с криле в нея.

— От няколко минути не откъсва поглед от теб.

Пеперудата в сърцето ѝ отново замаха с крилете си.

— Наистина ли? Как изглежда? — прошепна този път.

Молеше се Тачам Ноян, който стоеше зад нея, да не чуе какво си говорят и да не види кожената шапка.

— Много е млад… и… — Мерзука изведнъж се ядоса. — Какво си ме заразпитвала? Виж си го сама!

Александра леко я сръчка:

— Шшшт, не мога да видя. Така ще разбере, че го гледам.

— Добре де. Нека разбере. Не си обръща главата и за миг.

Тачам отдавна беше забелязал, че един млад чужденец не можеше да отдели поглед от Александра. От шушукането на момичетата беше разбрал, че и те бяха усетили този пълен с възхита поглед, но не каза нищо. Какво лошо можеше да се случи, ако сърцето на Александра се поразтупка малко! Изведнъж се притесни: Момичето му порастваше.

Девойките се умълчаха. В един момент Александра се засмя на номерата на шутовете, сякаш много се забавляваше. Без да отделя поглед от сцената, тихо попита Мерзука:

— Гледа ли още?

— И питаш. Мила, нищо няма да ти стане, ако и ти погледнеш?

Беше права. Какво щеше да ѝ стане от един поглед?

Александра бавно обърна глава и видя кожената шапка. Пеперудите в сърцето ѝ вече бяха хиляди и пърхаха неудържимо. Хубав ли беше? Вероятно беше хубав. Тъй като живееше в общество, където мъжете бяха кой кой по-грозни, всъщност тя не знаеше и какво точно означава „хубав“. Щом разбра, че и Александра го гледа, младежът се усмихна.

Боже господи! Тачам Ноян ще види! И Александра неволно се усмихна. Младежът сякаш бе омагьосан от озаряващата усмивка на момичето. Дотогава никога не беше виждал толкова красива усмивка. Едва забележимо поздрави Александра.

Тачам Ноян на момента забеляза поздрава. Видя, че и Александра отвърна. Дъхът му сякаш спря. Значи интересът не беше едностранен. Александра не знаеше какво да прави. Отново се загледа в шутовете. Зад нея Тачам попита:

— Дали да не си ходим вече?

— Моля те, нека да останем още малко — настоя тя. — Още съвсем мъничко.

Докато се опитваше да успокои туптенето на сърцето си, отново погледна към младежа. Той направи някакво движение с глава. Развълнувана, Александра сръчка Мерзука:

— Видя ли?

— Видях.

— Какво прави той?

— Май ти дава знак да го последваш.

— Не мога, за нищо на света! Трябва да се е побъркал!

— Със сигурност се е побъркал. Обаче ти си тази, която го подлуди. Момчето отново направи онова движение с главата си и тръгна към дългия тезгях отдясно на шатрата на шутовете, където се продаваха най-различни сладки неща. С настоятелния си поглед показваше, че иска тя да го последва.

Пеперудите в сърчицето на Александра вероятно бяха избягали, защото там вече бумтяха тъпани. Невъзможно е! Не може да направи такова нещо!

Изведнъж Мерзука невинно попита Тачам Ноян:

— Защо да не отидем при онзи сладкар?

В този момент сърцето на Александра щеше да спре. Грамадният мъж наведе глава и погледна татарското момиче. Настъпи страшна, продължителна, убийствена тишина и след това мъжът отсече:

— Не.

Точно когато Александра си мислеше: „Ето, всичко приключи, той добави:

— Аз не обичам сладко. Вие вървете. Ще дойда след малко.

Чудо! Да, това можеше да бъде само чудо. Докато двете момичета се канеха да отидат при тезгяха със сладките неща, казахският конник хвана ръката на Мерзука със стоманената си лапа.

— Пази момичето ми!

От искрите в очите на мъжа Мерзука разбра, че той одобрява тази среща.

Младежът ги чакаше. Двете момичета развълнувано минаха от другата страна на тезгяха. Ако някой ги наблюдаваше, можеше да се закълне, че не се интересуваха от нищо друго освен от наредените по масата десерти. Обаче Тачам, който не отделяше очи от тях, знаеше, че никоя от тях не мислеше за десерт.

Младежът свали шапката си, без да откъсва възхитения си поглед от момичето. Александра повдигна глава от десертите и го погледна със срамежлива усмивка. Беше много млад. Може би три-четири години по-голям от нея, не повече. Като свали шапката си, непокорните руси кичури се изсипаха върху челото му. Гъстите му вежди приличаха на изопната тетива. Тъмносините му очи светеха. Имаше тънък чип нос. Усмихваше се. Под долната му устна беше набола тънка руса брада, все още съвсем рядка.

„Божичко! — помисли си Александра. — Много е хубав.“

В същия миг чу гласа му:

— Колко сте красива, млада госпожице.

„Господи, Господи, Господи!“, извика наум три пъти Александра. Момчето говореше на руски.

— Руснак ли сте? — попита приглушено тя.

— Може да се каже. По-близо съм до полската граница.

Това вече беше прекалено. Хубавецът беше родом от нейните земи.

— И аз — каза радостно.

— Наистина ли? Откъде?

— Рутения. А вие?

Александра говореше, навела глава напред, а през това време разглеждаше чиниите, сякаш си избираше десерт.

— Аз съм по на север. Близо до Ковел[27].

Мерзука се беше отдръпнала една крачка настрани, сякаш ги беше оставила насаме.

Младежът отново потъна в очите на момичето и като че се събуждаше от сън, каза с уважение:

— Забравих да се представя. Аз съм Фредерик… Фредерик Лубански.

Александра се загледа в тези топли искрени очи и отвърна тихо:

— Александра. Александра Анастасия Лисовска.

Не знаеше как успя да изрече това. Казала ли го бе въобще? Ах, това нейно сърце! От вълнение се беше задъхала. Бързоногият Умут преваляше планини и възвишения и пак не се задъхваше толкова, колкото тя в момента. Докато изричаше думите една след друга, си помисли, че няма да може да си поеме въздух.

И Фредерик не се чувстваше по-различно. С няколко думи разказа, че е син на полски търговец, който работи тук. През това време с треперещи от вълнение ръце подаде възпитано на момичетата по една чиния с мухалеби[28], приготвено с вода. Александра оприличи шарения десерт в чинията със сърцето си. В момента и то така трепти и се вълнува, помисли си тя.

И тя трябваше да каже нещо за себе си. Но не можеше да обясни как беше дошла по тези места. Какво щеше да каже? Отвлякоха ме. Сега съм един вид пленница. Наистина, каква бе тя? Каква беше в Кримския дворец? Пленница ли? По какво се различаваше от Олга, която онзи отвратителен търговец продаваше малко по-нататък? Видя разликата с очите си преди малко. Не трябваше да бъде неблагодарна. Трябваше да бъде признателна за положението си, упрекна се сама веднага. Сега можеше да я продава търговецът на роби и хубавият Фредерик да я гледа сред зяпналите я диваци с изкривени от похот физиономии. Дали щеше да я гледа?

Успя само да прошепне, че е на услугите на Гюлдане султан.