Заливайки се от смях, изтичаха пред друга шатра. Ноян с нежелание се откъсна от приятните фантазии, в които се беше отнесъл, докато наблюдаваше едрогърдата жена, и изтича подире им.

Тук полугол мъж всяваше страх сред зяпачите с виковете си:

— Вижте чудовищата!

На голямото платно, опънато пред шатрата, имаше картини на животни. Една от тях изобразяваше дива свиня, която гледаше навалицата, а от двете страни на сплесканата ѝ зурла стърчаха два страховити зъба. Това обаче не беше нищо в сравнение с останалите чудновати животни! Александра не беше виждала такива досега. Едното беше много, ама много голямо. Имаше огромни уши. А за носа му да не говорим! Беше провиснал до земята. От двете страни на този странен нос имаше два зъба, дълги като рога, извити, остри и светли. Другото гигантско животно вероятно беше котка. Гъста грива беше покрила врата му. Имаше и един страшно голям гущер.

Като видя, че двете момичета гледаха картините като омагьосани, Тачам Ноян бутна в ръката на мъжа няколко гроша и ги вкара в шатрата. Александра не беше предполагала, че на земята може да съществува толкова отвратителна миризма. Докато напредваха бързо, запушили носовете си, слонът протегна хобот към тях, сякаш искаше нещо. А пък лъвът, като ги гледаше с гладни очи, раззина пастта си, колкото можеше. Щом видя двата остри зъба отпред, напомнящи ѝ за камата, Александра се хвана здраво за Мерзука и забърза крачките си. Крокодилът се беше излегнал и не мърдаше. Дали не беше умрял? Боже, колко страшен и грамаден изглеждаше! От двете страни на дългата му огромна уста се подаваха острите му зъби.

Изскочиха слисани извън шатрата. И тримата вдишаха дълбоко чистия въздух.

Ако не бяха видели мъжа, който малко по-нататък караше една маймуна да прави номера, все още щяха да се душат един друг и да се питат:

— Дали миризмата на зверовете се е пропила в дрехите ни?

Разбутвайки тълпата, която се беше струпала около дресьора на маймуната, Тачам Ноян направи място за момичетата. Самият той скръсти ръце пред гърдите си и застана до тях. Няколко души, които нищо не можеха да видят, защото тялото на мъжа се възправяше пред погледите им като крепостна стена, се развикаха:

— Хей, я се дръпни!

Но щом Тачам се обърна и ги изгледа с очи, хвърлящи мълнии към тях, хората се свиха и замълчаха.

Колко смешна беше маймунката! Хвърляше се, подскачаше и се люлееше върху въжето, което собственикът ѝ беше опънал между два високи стълба. Скачаше върху раменете на зрителите, които даваха по някой грош на дресьора ѝ. Тълпата избухна в смях, когато животинката грабна шапката на едно дете и избяга. Чак след като платиха още един грош, маймуната хвърли пред детето шапката. Последният ѝ номер беше да открадне торбата с парите, които дресьорът беше събрал от зрителите. Когато се шмугнаха в малката шатра — първо маймунката, а след нея собственикът ѝ, крещейки: „Парите ми! Парите ми!“, — тълпата се разлюля от бурни аплодисменти.

Александра се смееше и ръкопляскаше най-много от всички. Не можеше да стои на едно място, а радостно подскачаше насам-натам. Страните ѝ бяха поруменели от щастие и от топлите слънчеви лъчи. Очите ѝ играеха весело. Изведнъж забеляза, че Тачам я гледа. Мъжът наблюдаваше нейното щастие с искряща усмивка, която озаряваше тъмното му лице. Навлажнили ли се бяха очите му, или така ѝ се стори?

Завиха по една улица, където Ай Бала хатун разглеждаше разни топове с платове. От малкото площадче пред тях идваше музика. Александра се затича натам. И Мерзука хукна подире ѝ. Двете дори не чуха, че Тачам извика след тях:

— Спрете!

Навалица от мъже се беше струпала пред сцена, от чиято тента се ветрееха червени, сини, зелени и жълти тюлени воалчета. Бойци със саби на кръста, младежи, възрастни мъже с огромни шкембета, прислужници с грозни физиономии и съвсем черни мъже. За първи път в живота си Александра виждаше чернокож човек. Единственото светло петънце по телата им беше бялото на очите. И зъбите. Боже господи, какви огромни устни имаха!

Мъжете закриваха подиума отпред като жива стена. Александра не можеше да види почти нищо. Между телата на хората обаче успя да чуе надвикващия музиката глас на някакъв човек. Виждаше се само плешивата му глава.

— Елате, елате! Такава красавица не сте виждали!

В този момент излезе едно момиче. От тълпата се разнесоха похотлив шум, охкания и неприлични възгласи.

— Вижте тези коси, тези очи, тази шия, тези гърди, тънката талия, закръглените бедра, дългите крака.

И мъжете гледаха.

Момичето вдигна ръце във въздуха и започна да танцува в ритъма на музиката. Правеше го апатично, с нещастен и измъчен вид. Десетки гладни, диви очи я поглъщаха.

— Петдесет акчета — провикна се плешивият. — Няма ли наддаващи?

Александра изведнъж с ужас разбра всичко — това беше пазар на роби! Продаваха хора!

Дърпайки Мерзука, се опита да избута мъжете и да си пробие път.

— Хайде да ви видим, развържете кесиите — подканяше хората плешивият мъж. — Тази иранска красавица струва най-малко сто акчета.

— Петдесет и пет — извиси се един глас.

Друг извика:

— Шейсет.

— Продавам я! — провикна се плешивият отвратителен тип, който приличаше на мях с лой. — Продавам я за шейсет акчета на този благороден господин, няма ли някой да даде седемдесет?

Нямаше. Търговецът на роби се приближи към мъжа с лукава физиономия, когото беше нарекъл „благороден господин“. Купувачът подхвърли кесия на сцената. Докато броеше парите, а от устата му капеха лиги, противният тип блъсна полуголото момиче надолу към новия му собственик, който го гледаше страстно.

Онзи се отдалечи с покупката си, а през това време изтикаха нови  осем момичета, чиито крака бяха завързани с вериги.

Някои от тях бяха по-малки дори и от Александра. Бяха на годините, на които бе тя, когато Тачам Ноян я отвлече от дома ѝ. Нямаха дори нормални дрехи върху себе си. Мръсните поли на по-големите момичета бяха разкъсани от горе до долу. Жадните за женска плът погледи на купувачите шареха по бедрата им, които се подаваха от време на време през провисналите парчета плат. Преди да бъдат изкарани тук, нечия груба ръка безуспешно се беше опитала да придаде някаква форма на косите им. При все това всички бяха рошави и мръсни и издаваха липсата на грижи от доста време насам. И всички гледаха пред себе си, сякаш се бяха наговорили. Срамуваха ли се? Да, срамуваха се. Беше ясно като бял ден. Добре, но защо? От тази алчна груба тълпа ли? А може би момичетата се срамуваха от себе си. Сигурно се смущаваха от вида си. А всъщност трябваше да се срамуват тези нахални пияни типове, които ги зяпаха така, сякаш искаха да ги изядат.

Александра усети, че след малко ще се разплаче. Прехапа устни. Момичето в началото на редицата беше червенокосо.

Точно като нея! Колко прилича на нея през онази нощ!

Продавачът с вид на лоена топка подреди момичетата в редица и започна да приканва струпалите се мъже:

— Хайде! Решавайте! Тази стока сама се продава! Няма да намерите такава скоро. Всяка от тези красавици е расла в дворец.

От тълпата се извиси гласът на друг противен тип:

— Стига ни лъга, търговецо. Какъв дворец? Всичките са въшлясали! Ти не продаваш жени, а въшки!

При тези думи тълпата избухна в смях.

А пленените момичета гледаха още по-засрамено пред себе си със сведени глави.

— Какво разбираш ти от дворци и красиви момичета, търговецо на коне — не закъсня да отвърне лоената топка. — Я иди да си гледаш магаретата и мулетата.

Зяпачите за втори път се заляха от смях.

— Хайде! Няма ли кой да наддава? Вижте Олга! — отново изрева търговецът на роби.

Олга ли? Рускиня! Землячка, надигна се вик у Александра. Дори не чу как Ноян, който най-после се бе добрал до тях, каза задъхано:

— Хайде, да се махаме оттук!

Този тип продаваше нейната сънародничка като два аршина плат!

Малкото червенокосо момиче, което стоеше в началото, пристъпи напред, като влачеше тежкия синджир и гледаше в краката си. Търговецът на роби се опита да му повдигне главата, дърпайки брадичката му. Олга се възпротиви на грубостта му с малкото ѝ останали сили.

— Руска кралица е това, руска. Вижте тези очи. Вижте тази снага. Една неразцъфнала пъпка на осем години и недокосната от мъжка ръка. Хайде, бъркайте в кесиите. На друго място бих поискал двеста, но вие ми станахте симпатични. Хайде, Олга, сто акчета. Няма ли кой да наддава?

От тълпата един се провикна:

— Сто и еднооо!

Друг каза:

— Сто и пет!

— Сто и петнайсет! — чу се вик отзад.

И точно в този момент стана нещо, което никой не очакваше. Дори и самата Александра се изненада от постъпката си.

— Ей, ти! — извика тя, колкото сила имаше.

Пръстът ѝ сочеше тлъстия търговец на роби. Усети, че всички погледи се впериха в нея.

— Не те ли е срам да продаваш толкова малко момиченце?

Докато Тачам Ноян дърпаше Александра и се опитваше да я изведе от навалицата, търговецът избухна в смях. Сгъна показалеца си и като направи движение, с което сякаш ѝ казваше: „Ела ми, ела“, се провикна:

— Гледай ти! Между нас имало още една неразцъфнала пъпка. Красавице, качи се тук и тебе да продам. За теб ще взема повече пари от всички тези тук.

Докато Александра се мяташе, за да се измъкне от силните ръце на Ноян, който я беше хванал през кръста, извика:

— Господ ще те накаже! — Гласът ѝ обаче потъна сред бурния смях на тълпата, забавляваща се от думите на търговеца.

Александра видя, че Олга я гледа. В очите на малкото момиченце имаше благодарност, срам и безнадеждност. Наскърби се. Често си бе представяла как би изглеждал пазарът за роби. През изпълнените със страх нощи бе рисувала различни картини наум. Но това тук не бе въображаемо, това беше наистина. И беше страшно да се срещнеш лице в лице с действителността. В съзнанието ѝ се заби мисъл, остра като нож, която ѝ причини болка. Значи и нея щяха така да я продадат!