— Дъщеря ми е.

Мъжът се засмя и погледна през рамо тримата си сподвижници.

— Я виж ти! Тоя тип бил баща на червенокоската.

Останалите се изхилиха ехидно. Александра усети как мускулите на Тачам Ноян се напрягат и той стисна ръката ѝ по-силно. Бабаитът, който беше препречил пътя им, отново се обърна и закова поглед върху Тачам.

— На този смелчага и лъжата му е голяма, колкото и ръстът му.

Без да откъсва поглед от казаха, попита онези зад себе си:

— Как постъпваме ние с лъжците?

— Отрязваме им езиците и им ги даваме за спомен!

— Хайде бе! — възрази мъжът през смях. — Този дебелашки лъжец изглежда разбран. Като поговорим, според мен ще се споразумеем.

Пристъпи напред и каза:

— Чу нашия закон. Ако ти е мил езикът, остави момичето и се омитай.

Противният мъж протегна ръка, за да сграбчи Александра, която слушаше разговора им, скрита зад гърба на спътника си, а очите ѝ се изпълниха със страх. Точно в този момент сякаш се скъса пружината. Казахският конник мълниеносно стовари тежкия си юмрук върху главата на водача. Той се свлече на място, сякаш скала беше паднала отгоре му. Тачам вече беше извадил сабята с вълчата глава и връхлетя тримата мъже, които се втурнаха срещу него със саби и ножове в ръце.

— Назад бе, развратни копелета!

Схватката трая кратко. Единият от бандитите се просна на земята, облян в кръв, и повече не помръдна. Мръсникът, който заплашваше с рязане на езици, притисна ръката си и побягна с вой:

— Майчице, изгорях!

Не му остана друг изход, за да спаси езика си. А последният, молейки за пощада, се строполи до мъжа, когото юмрукът на Тачам беше проснал на земята.

Ето че все ставаше така. Едрият мъж и малкото дете винаги привличаха върху себе си вниманието на търговците на роби. При всякакви обстоятелства се опитваха да отнемат това крехко момиче от ръцете на планинеца. И всеки път главите им срещаха сабята на Тачам. Толкова много трупове бяха оставили след себе си, че се принудиха по възможност да стоят далеч от селата и градчетата. Планините и горите се превърнаха в тяхно убежище. Защото някои хора бяха по-опасни от гладните вълци и мечки.

„Навсякъде, където отида, нося смърт“ — помисли си Александра. Още по-лошо беше, че вече свикна със смъртта и убийствата. Не изпитваше нито страх, нито съжаление към умиращия. Дори в едно сбиване беше извадила малката кама, която веднъж Тачам ѝ бе дал с думите:

— Вземи, да се пазиш.

Даже не беше видяла какво стана с мъжа, в когото заби камата. А и какво значение имаше? Нали тя беше жива. Това беше важното. Да оживее. Не да съжалява някого. Важното беше да бъде силна и смела.

Един ден Александра ненадейно попита:

— Защо не ме пуснеш? Заведи ме на село при майка ми. И ти ще се спасиш, и аз. Дева Мария ще те благослови.

Тачам Ноян дълго гледа момичето, без да каже нищо. Александра повече не повтори молбата си.

Изведнъж нещо застана между тях. От дълго време бяха забравили, че единият беше плячка, а другият — ловец. С думите: „Пусни ме!“, истината, която бяха потулвали и сякаш бяха забравили, излезе наяве. Вече говореха по-рядко отпреди.


Докато пролетните цветя напъпваха, Тачам приготви коня си. Дори му смени подковите. След като намести удобно Александра върху Умут, той сръчка животното с пети в хълбока. Четири денонощия яздиха през мрачни гори, по стръмни хълмове, чиито върхове все още бяха покрити със сняг. Преминаваха през буйния грохот на реките. На петия ден по пладне, точно когато слънцето увисна над тях, ливадите и дърветата започнаха да се струват познати на Александра. Изведнъж видя пеперудите. Прелитаха от цвят на цвят с пъстрите си криле.

Момичето извика от радост, бликнала в душата му. Обърна се щастливо и благодарно и дари мъжа зад себе си с целувка по бузата. Значи варваринът я водеше вкъщи. Развълнувана, се свлече от гърба на коня и с радостни възгласи хукна след пеперудите. От щастие беше подхванала и някаква измислена от нея си песен: „Пеперуди, прекрасни пеперуди“. После изведнъж спря. Усети, че нещо не е както трябва. Нещо липсваше, нещо я жегна, нещо се заби в нея като кама!

Пеперудите! Преди те тичаха с нея. Пърхаха с великолепните си крилца над главата ѝ и танцуваха радостно, сякаш казваха: „Хайде, ела ни хвани!“. Сега всичките се разбягваха. Тя забеляза, че изобщо не беше чула чуруликане на птички. Те също бяха избягали оттам.

Тъжно се огледа наоколо. Нямаше го и житото, и класовете ечемик. Тази година никой ли не беше сял? Коленичи и погали с длани почвата. Беше черна, твърда и суха. Очевидно не беше обработвана. Не се виждаше и едно семенце, което да изкара живот от дълбините ѝ. Почвата беше мъртва. Беше безплодна!

Александра повдигна глава и погледна към Тачам Ноян, който седеше приведен върху гърба на коня. Нямаше и помен от величествената му осанка. Мъжът плачеше. Наведе се, протегна ръка, хвана момичето и го вдигна на гърба на Умут. Не отговори на нито един въпрос. Конят също беше посърнал. Протегнал глава към земята, душеше почвата и търсеше някаква следа от живот.

Така превалиха един хълм и Александра дори не можа да извика от ужасната гледка, която се откри пред очите им. Селото ѝ беше изгоряло и сринато до основи. По-точно някой беше изгорил и сринал китното ѝ село. На мястото на боядисаната в бяло църква сега имаше само три-четири изгорели греди. Нямаше я малката камбана. От дома ѝ, намиращ се непосредствено до църквата, домът, в който се беше родила, стърчаха черни, обгорели греди. Всяка от тях беше като ръка, вдигната към небето в знак на протест. Умут безшумно напредваше сред развалините.

Александра видя една здрава стена, сякаш оцеляла, за да бъде свидетел на нещастието, сполетяло родното ѝ място. На прозореца на стената лек ветрец поклащаше бродираното от майка ѝ перде. Обшивките и пискюлите му бяха изгорели, платът, който майка ѝ избелваше в разтвор от бяла глина, беше почернял от сажди, а бродираните цветя бяха избледнели.

Мъжът помогна на Александра да слезе от коня. Сред развалините от дома, в който преди две години кънтеше весел смях, момичето потърси някаква следа от семейството си. Не беше останало нищо друго освен една дървена лъжица, счупени чинии, обгоряла маса и столове. Значи, разбойниците бяха отнесли дори и бакърените саханчета. Не се виждаше и малкият бронзов кръст на църквата.

Измежду купищата овъглени греди внезапно видя нещо познато — малка иконка, счупена наполовина. С мъка я извади от развалините. Макар цветовете ѝ да бяха опушени от саждите, Богородица се усмихваше на Александра. Беше оцелял само ликът на Младенеца, сгушен в прегръдките ѝ, както и част от златокрилия ангел над главата му. Александра взе иконата и я показа на Тачам Ноян.

— Единственото нещо, останало от селото и дома ми — прошепна с тъга.

Сълзите ѝ намокриха опушеното от сажди лице на Божията майка. Изтри я и я почисти първо с ръка, а после с края на полата си. Прибра я внимателно в пазвата си.

Хвана ръката, която ѝ подаде мъжът, и докато се наместваше на гърба на коня, бликналите ѝ сълзи се превърнаха в ридание. В продължение на няколко минути удряше, хлипайки, с малките си юмручета по гърдите на Тачам — също както през онази злополучна бурна нощ.

Мъжът изобщо не се възпротиви и не се опита да попречи на дъжда от юмруци. Александра се притисна в обятията на Тачам, върху когото допреди малко бе изливала яростта си, и докато тя плачеше, той погали боязливо косите ѝ.

— Дъще, бедничката ми — чу тя хлипането на огромния казахски воин.

Когато вечерното слънце окъпа гористите планини в смесица от пурпурнолилави багри, те напуснаха селото на Александра, което вече приличаше на призрак.

Сега в една малка торба, която наместиха на гърба на Умут, се намираше нейният чеиз: едно почерняло от сажди полуизгоряло перде, две дървени лъжици, парче от чиниите на майка ѝ и потрошената Богородица.


IX


Мерзука хвърчеше от щастие, когато нахлу в стаята на Александра.

— Ставай, малка госпожице! — каза развълнувано момичето. — Приготви се, тръгваме.

— Тръгваме ли? Къде?

— На пазара.

От смайване Александра беше забравила дори да стане от леглото.

— На пазара ли?

Мерзука нетърпеливо повдигна завивката и я захвърли настрани със смях.

— Ами да, на пазара. И юнакът Ноян щял да дойде с нас, ако не закъснеем заради въпросите ти! Да знаеш, че Ай Бала хатун и цял куп пазачи няма тебе да чакат.

Не след дълго вече бяха на пазара. Ай Бала хатун беше заобиколена от няколко пазачи и прислужниците си. А Мерзука стискаше здраво ръката на Александра. Непосредствено до тях пък вървеше Тачам Ноян, който с внушителното си тяло и страховит поглед разделяше на две навалицата.

Денят беше много светъл. Пазарът беше доста по-голям, богат, пренаселен и шарен от онзи в малкото планинско градче, където с Тачам Ноян бяха гледали мъжа, който гълташе саби. От всеки ъгъл се чуваха музикални инструменти и викове.

— Имам коприна от Китай и атлаз от Индия!

— Не подминавайте, преди да сте видели пешкирите ми с османско ръкоделие.

— Бакърените ми прибори са хем здрави, хем красиви!

— Дойдоха подправки от Индия и Китай.

Пред една шатра, извивайки заоблените си телеса, танцуваше жена, която поклащаше гърдите си, толкова големи, каквито Александра дотогава не беше виждала. Очевидно и Мерзука не можа да повярва на очите си. С широко отворена уста тя не отделяше поглед от гърдите на жената. С крайчеца на окото си Александра проследи Тачам Ноян. Безстрашният конник от планините и степите се опитваше да прикрие интереса си, обаче трябваше да си сляп, за да не видиш, че се беше отдал на мечти, гледайки едрите гърди на жената. Двете момичета се сръчкаха едно друго и се изкискаха.