Александра отново усети отвратителната миризма, носеща се от обгореното месо. Тази страшна воня се беше пропила в клетките ѝ. Викът на Тачам Ноян отекна в ушите ѝ, както в онзи ден.

— Майчице! — хриптеше той. — Майчице!

Мъжът беше хванал със сетни сили тъничката китка на детето и я беше натиснал върху раната си, за да не позволи момичето от съжаление да дръпне камата, преди добре да се е обгорило мястото. Това усилие изсмука и последната капка енергия от него. Пръстите, които стискаха китката на Александра, се отпуснаха и ръката му падна настрана. Главата му увисна, сякаш щеше да се откъсне. Докато дърпаше нажеженото острие от горящото като въглен месо, Александра плачеше. От страх, от погнуса, от притеснение да не направи грешка. Но като че ли най-много от това, че беше причинила такава болка на някого. Беше почувствала страданието на мъжа с цялото си сърце. Беше усетила болката вътре в себе си, сякаш с нажеженото желязо беше обгорила собственото си месо.

Разказа на двете жени, останали без дъх от историята ѝ, как бе използвала престилката си като бинт. Как бе превързала раната на мъжа и как с часове бе бдяла до главата му, уплашена и разтревожена.

— През това време съм заспала — каза тихо. — Подскочих от нещо, което докосна ръката ми.

Тачам Ноян я гледаше изтерзано. Незнайно откъде в очите му изгря усмивка, пълна със срам и обич. Момичето не можеше да разбере дали огромното лице на мъжа се беше озарило, или беше побеляло, понеже беше изгубил много кръв. Той се усмихваше с поглед, изпълнен с благодарност. От пресъхналите му устни отново се откъсна:

— Прости, момичето ми. Из… ви… ня… вай. Прос… ти. Прос… ти.


VII


Александра се превръщаше от дете в млада девойка. Първо започнаха да напъпват гърдите ѝ. Засрами се, притесни се. Дори се опита да ги скрие, но не можа. И се отказа.

Първия път, когато видя кръвта между краката си, се побърка. Ужасно изплашена, изтича при Мерзука.

— Аз умирам — започна да хълца. — Тичай, намери лекар. Кажи на султанката.

Противно на очакванията ѝ, Мерзука изобщо не се притесни.

— Чакай, лудетино. Какво е станало, кажи най-после!

Щом Александра разказа, очите на татарското момиче, които и бездруго приличаха на цепки, съвсем изчезнаха от смях.

— Ах, Бог да те благослови — извика тя и прегърна Александра. — Какво ти умиране?! Станала си жена.

Първа разбра новината от Мерзука Ай Бала хатун и веднага изтича при свекърва си.

— Александра има цикъл.

Остарялата Гюлдане султан решеше оределите си бели коси с гребена от слонова кост, подарък от съпруга ѝ. По лицето ѝ първо се разля щастливо изражение, а после премина сянка като облак.

— Сега задачата ни става още по-трудна — каза с треперещ глас и хвана двете ръце на снаха си. — Аз днес съм тук, утре ме няма. Гостуването ми на земята приключва. Да знаеш, че и от отвъдното ще те гледам. Момичето пораства и се разхубавява с всеки изминал ден. Защити го. Пази го дори и от моя син, съпругът ти. Повереното ми от Бог сега вече е дълг на твоите плещи, Ай Бала. Не ме разочаровай.

Жената дълго гледа в очите на свекърва си. Очи, видели осемдесет зими.

— Майко — промърмори тихо накрая. — Има ли нещо, което знаеш или си чула, че ме караш да пазя Александра от мъжа си?

— Бащата на Мехмед Герай хан винаги е бил честен. И аз също. Научих на честност и сина си, и дъщеря си Айше, която отиде като наложница при османския хан Селим. Съпругът ти не вижда друга жена освен теб и друг враг освен московския принц Иван, който си мисли, че се е спасил от сянката на Златната орда.

Тези думи успокоиха снаха ѝ.

— Обаче Александра е по-различна — продължи възрастната жена. — И двете знаем, че момичето е преживяло големи страдания. Станало е свидетел на повече нещастия, отколкото е видяла стара жена като мен. Преживяното е закалило волята на мъничето и е изстудило сърцето му. То е тук вече три години. Чувства се добре и спокойно. След страховете, които е преживяла по пещерите, по бърлогите и по стаите на хановете, където вратите се отварят с един удар на рамото, тук Александра е в безопасност. Няма го и страха да не остане гладна. Постави се на нейното място. Би ли искала да изгубиш, каквото притежаваш сега, и да се върнеш в онези дни?

Ай Бала поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не бих“.

— И тя не би искала. Ще направи всичко, за да не загуби това, ще бъде готова на всичко.

Възрастната жена млъкна. Прецени притеснението, появило се в очите на снаха ѝ.

— Трябва да пазиш Александра от всички, Ай ханъм. Дори и от самата нея.

На следващия ден Гюлдане султан прати да повикат Тачам Ноян, за да му съобщи новината. Благодарение на нея мъжът беше назначен в конюшнята на двореца. И конят Ураган, който Александра наричаше Умут, и юнакът Ноян бяха доволни от новия си живот. Вече не им се налагаше да воюват, за да живеят. Бяха близо до Александра, която много обичаха. Тачам често виждаше момичето и дори и да не говореха много, бяха щастливи. Александра вече яздеше почти като татарските момичета и щом яхнеше Умут, двамата политаха по поляните, развявайки коси и грива.

Сякаш между Александра и Тачам Ноян имаше негласно споразумение. И двамата изобщо не говореха за миналото. Нито за нощта, в която Александра беше отвлечена, нито за случилото се в пещерата, нито за това, как момичето беше извадило стрелата и беше спасило живота на мъжа, обгаряйки раната му.

Но при всяка среща и двамата си спомняха всеки ден и всяка минута от двете трудни години, които бяха прекарали заедно.

Докато Тачам Ноян се изправи на крака, бяха изминали десетина дни. През това време преживяваха само със сушеното месо, което казахът носеше в дисагите на коня си. През първите дни Тачам дъвчеше късчетата, които момичето поднасяше в устата му, толкова бавно, сякаш никога нямаше да приключи. Посъветва същото и нея.

— Дъвчи бавно. Така ще потиснеш чувството на глад.

Първоначално Александра не искаше да яде това месо, жилаво като каиш. Но гладът я принуди и тя с хиляди мъки се опита да преглътне няколко хапки. Нямаха вода, но момичето последва заръката на Тачам, разтопи сняг в един съд и пиха до насита.

Една сутрин, когато се събуди, не видя Тачам и Умут и изпадна в паника. Нима я беше оставил на произвола на съдбата?! Беше ли способен на нещо подобно? Защо не? Един варварин неверник можеше да направи всичко. Да беше счупила стрелата в раната!

Но опасенията ѝ бяха напразни. Скоро Тачам се върна в пещерата с голям заек в ръце. Устроиха си угощение. Александра яде лакомо, облизвайки пръстите си, и за първи път се засмя. Дори не си спомняше откога не се беше смяла. Дали пък не бяха минали години?

— Какво има? Защо гледаш така?

— Гледам как се смееш. Много ти отива. Искам винаги да се смееш.

На следващия ден излязоха от пещерата и тръгнаха на път. Времето беше студено, но слънчево. Привечер стигнаха в един хан. Бяха се качили право в стаята, която Тачам нае. Ханджията беше плешив и с шкембе. Дори Александра забеляза злото в очите му. Онази вечер нищо не се случи. Леглото беше мръсно, но на Александра ѝ се стори толкова удобно, че потъна в дълбок сън веднага щом положи главата си върху мръсната мазна възглавница. На сутринта слязоха долу. Заситиха се с твърдия като камък хляб и сиренето, които дебелата жена на ханджията донесе. Поделиха си един тас биволско мляко.

Не след дълго ханджията дойде и седна до Тачам. Лепкавите му очи не се откъсваха от момичето.

— Юнако, къде намери тази сополана?

Тачам само изсумтя в отговор.

— Не се ядосвай, юнако. Със сигурност ти е в тежест. Ако искаш, ми я продай, а ти си продължи спокойно по пътя.

— Не се продава.

— Ще ти дам точно три акчета.

— Не се продава.

— Прави са тези, които казват за тебе, че здраво се пазариш.

Обърна се към жена си и попита:

— Какво ще кажеш, жено? Да дам ли пет акчета за това хилаво момиче?

Грозната жена на ханджията сбърчи устни.

— Какво ме интересува? Щом имаш много пари и никакъв акъл, прави каквото знаеш. Ако на пазара не намериш будала, на когото да я продадеш, мене не ме занимавай.

Мъжът посегна към кесията, която беше скрил в пояса си. Развърза я и бръкна с пръсти.

— Скъпа, каква работа имат децата с юнак, който се занимава с грабежи? Да направим добрина на този храбрец. Току-виж за тази услуга един ден той ми донесе някоя ценна стока, която е задигнал.

Ханджията се захили нагло. Между зъбите му, половината от които бяха изпопадали, за миг се мярна огромен лигав език.

— Няма да имам никаква печалба, но хайде, взимай.

Като ги изброи едно по едно, мъжът сложи на масата пет акчета. С опакото на ръката си се опита да ги бутне пред Тачам Ноян, но не успя. Защото лапата на Тачам като светкавица хвана косматата китка на мъжа. Докато я буташе назад заедно с парите, изсъска:

— Казах ти, не се продава!

Мъжът се отдръпна изплашен, изви ръка, за да се освободи от хватката на Тачам, и с последна надежда простена:

— Десет да са! — Но щом видя проблясващите светкавици в очите на казаха срещу себе си, се отказа. — Добре — каза примирено. — Като не я продаваш, недей, какво да правим. А десетте акчета ще си останат у мене.

Александра видя, че ханджията разтри китката си, като ги оглеждаше коварно.

Бурята не им позволи да напуснат хана веднага. Не излязоха от стаята си, докато не настъпи вечерта.

Тогава хапнаха долу пред огнището. Залата се беше напълнила със странници от близо и далеч. С крайчеца на окото си Александра видя, че коварният ханджия разговаряше много разпалено зад една колона с мъж с отвратителна физиономия като неговата. А противната му жена носеше по масите стомни с вино и току избухваше в пиянски смях. Тя се приближаваше до масите предизвикателно, а мъжете, които с месеци не бяха виждали женско лице, точеха лиги по тази мръсна и тантуреста жена с грамадни гърди, дори я пляскаха по огромния задник и галеха бедрата ѝ. В отговор на тези задявки тя не спираше да се кикоти вулгарно. Кой знае под колко от тези диваци щеше да легне през нощта, а после да брои парите в шепата на мъжа си.