— Нека управлението ти е безкрайно, а душата ти спокойна. Когато му дойде времето, Селим ще покаже ум и смелост, които ще докажат, че е син на Сюлейман.

— Така ли ще се случи? Когато ние бяхме на неговата възраст, славата ни се носеше не по леглата на жените, а по бойните полета. Докато принцът ни тича подир всяка красавица, която вижда.

Хюрем се опита да се пошегува.

— Има ли човек, който да не знае колко похотлив беше падишахът ни навремето? Да не сте забравили как набързо сложихте кърпичката на рамото ни? Дори и майка ви Хафса султан, нека почива в Рая, се беше учудила на сръчността ви. Пък и нали Лала Мустафа паша и новият ви любимец Соколович навсякъде обясняват, че крушата не пада по-далеч от дървото. Принцът ни е ваш син и разбира се, че ще прилича на вас.

Законодателя стана от кушетката. Възможно ли беше умна жена като Хюрем да не бе разбрала, че тези думи напомнят преди всичко нейния произход? Дали пък съпругата му не намекваше, че на мига чува всичко, което се обсъжда в Дивана?

Хюрем се отправи към инкрустираната със седеф масичка. Сипа от кристалната кана шербет, в който плуваха запечени борови ядки. Като поръси отгоре и розова вода, Хюрем се наведе и му го поднесе. Падишахът отпи глътка.

— Изобщо не се опитвай да защитаваш сина си — каза султан Сюлейман. — Онова, което казвам, е, че принц Селим е мой син и го обичам, но не прилича на мен. Нито косата му, нито брадата му, нито мустаците му, нито нравите му. Виж, дори и хората го наричат Рижия Селим.

Тридесетгодишното съмнение отново обхвана душата на Хюрем. Дали същото това съмнение, което я изяждаше отвътре, тайно не бе жигосвало от години и мислите на Сюлейман. Ако беше така, щеше ли още да е жива!

— Ваше Величество, султане мой, не бяхте ли вие онзи, който целуваше принца в деня на раждането му, тъй като приличал на мен! Защо сега казвате тези думи и натъжавате робинята си?

Падишахът преглътна. Отпи още малко от шербета. Сега гласът му се чуваше като шепот, сякаш разкриваше някаква тайна:

— Хюрем, погледни само каква игра изигра със самия Сюлейман съдбата. Тъй като законът и редът така повеляват, погубих сина си Мустафа заради държавата и ще трябва сега да я оставя на Рижия Селим, когото народът познава като пияница.

Хюрем простена:

— Храбрият ми принц! Но налице бяха всички доказателства. Не са ли такива законът и редът? Щом се налага за държавата, казват, че престъплението не остава ненаказано, а главата не остава на раменете. Но тогава какъв грях има Негово Величество султанът, че от пет години насам се измъчва?

— Спомняш ли си, че те попитах, ако ти си Сюлейман, каква ще бъде присъдата ти?

Разбира се, че си спомняше, но премълча.

— Беше ми отговорила, че ще му простиш, Хюрем. Беше ми казала, че щом държавата, престолът и синът са мои, тогава хората не бива да ги интересува. Че ще простиш на принца си. Но аз не можах да простя на храбрия си Мустафа.

Гласът на падишаха вече трепереше. Хюрем понечи да каже нещо, но Сюлейман я накара да замълчи.

— Ако наистина е бил невинен? Ако принцът ми е бил наклеветен?

Хюрем понечи да заговори, но се отказа. Какво можеше да каже?

— От онзи ден насам Мустафа се превърна в мой кошмар. Синът ми всяка нощ се явява в съня ми. Крещи: „Аз съм невинен, татко, ти, който си ми дал живот, ти ми го отне. Защо ме погуби? Но щом като трябваше да отнемеш живот на син, тогава сам да беше убил Мустафа. Защо ме остави на палачите?“. А после…

Очите му гледаха, без да виждат. Започна да заеква:

— После… после… После от очите на моя Мустафа изведнъж започва да пръска кръв и… — Падишахът протегна треперещите си ръце към Хюрем и ги погледна ужасен. — Ръцете ми… Ръцете ми стават целите в кръв.

Хюрем се спусна да го прегърне, да му даде сила.

— Не може да са в кръв ръцете на моя султан, чиято справедливост е известна и в Китай, и в Индия, и на запад и заради нея го наричат Законодателя? Да можеха ръцете на всички ханове и хагани да са чисти като тези на Негово Величество, моя султан! — После се опита да смени темата: — Когато принц Селим седне на престола, около него ще има много везири, които да служат на държавата.

Падишахът не очакваше този обрат и за момент замлъкна, но не възрази.

— Съветите на онези, които ни служат, са до определен момент, Хюрем. Останалото зависи от седналия на престола. Ако в Дивана само се спомене, че султанът изпълнява, каквото му кажат, не може да се очаква нищо добро. Или ще му отнемат престола, или ще създадат огромни проблеми на държавата. Да не си забравила за Ибрахим паша?

Как можеше да забрави хърватския чакал? Ако беше оставила султана да се справи сам с него, кой знае още колко проблеми щеше да ѝ докара. Тя мълчеше, Сюлейман потърси погледа ѝ. Всеки път щом се споменеше за Ибрахим, тя имаше какво да каже. Султанът отпи и последната глътка шербет, останала на дъното на чашата. Ръцете му още трепереха.

— Затова ме е страх — продължи той. — Иначе Селим хан е мой син. След като Мустафа е вече в Рая, престолът ни е негово право. Така е справедливо. Но ако докара грижи на държавата, ако тя бъде повлечена към някое нещастие, както стана, когато прадядо ми Баязид Светкавицата не издържа на срама от пленничеството и посегна на живота си, тогава какво ще се случи?

Вече беше настъпил подходящият момент. Макар да знаеше, че това ще ядоса падишаха, тя реши още веднъж да пробва късмета си. Може би кошмарите, които Сюлейман сънуваше, и тревогите му по Селим бяха станали причина да прости на Баязид, кой знае.

— Решенията на господаря са над всичко. Една робиня няма право да го поучава. Но макар да се страхувам от гнева ви, бих искала да кажа какво мисля, защото, да пази Бог, не желая някой ден страховете ни да се сбъднат и синът ни Селим се окаже неспособен владетел, и да отговарям в отвъдното защо не съм ви предупредила.

— Хайде, кажи, Хюрем. Покажи ни път. Посочи коя посока води към благополучието, а аз да повярвам и да тръгна натам.

Хюрем докосна ръката на съпруга си.

— Бог обичаше двама от принцовете ни повече от нас. Бързо прибра при себе си и Мехмед, и Джихангир. Изпитахме горчива мъка. Но теб не остави без наследник. Имаш двама принцове, на които можеш да оставиш престола си…

Падишахът поиска да изреве от внезапната болка: „А Мустафа? Мустафа хан не беше ли наш принц, че не го споменаваш?“, но се отказа. Нужно ли беше да търси сметка от някаква жена за убития от родния си баща син?

— Ако имаш притеснения относно Селим, огледай се и виж, че съществува и Баязид хан! — продължи Хюрем. — Казват, че принцът ти Баязид е същият като Мехмед Завоевателя.

Сюлейман се изправи гневно.

— Селим е пияница, но е предан, а Баязид е смел, но е измамник. Ти сега искаш от мен да се откажа от верността и да избера лъжата. Ако Сюлейман приемаше измамата и предателството, тогава щеше ли да погуби Мустафа?

Вече нямаше връщане назад. Хюрем заговори с мек и ясен глас:

— И двамата са ни синове. Но аз ги познавам по-добре от падишаха. Защото ей тук дадох живот на потеклото на владетеля ми. — Хюрем бавно погали корема си с ръка. — Пет пъти за по девет месеца носих повереното ми от господаря. Зная, че няма друга жена в империята, която да е родила на някой падишах пет деца, четири от които синове. Знам всичко за децата си. Чувствам го. Разбирам го. Баязид е смел. Като теб мисли само за държавата. Като теб се притеснява за брат си. И глупостта, която извърши, е поради това.

Султан Сюлейман пусна ръцете ѝ и стана. Не повиши глас, но всяка негова дума беше остра и гневна.

— Каква ти глупост? Същият е като дядо си Селим хан. Тръгна да отнема престола от баща си още преди костите на моя Мустафа да бъдат положени в земята. При това, докато бях на война. Глупост ли наричаш това, че се опита да създаде един фалшив Мустафа и пусна слух, че престолонаследникът не е мъртъв, че започна да всява смут и тръгна към Истанбул, уж за да погаси раздорите? Изобщо ли не се замисляш какво можеше да стане, ако санджакбеят на Никополския санджак Дулкадироглу Мехмед паша не беше обезглавил навреме фалшивия Мустафа?

Ако падишахът разбереше, че „фалшивият Мустафа“ беше нейна идея и че Рюстем нае измамника, щеше да се срине и да получи удар. Но преди да умре, със сигурност щеше да ги помете, за да си отмъсти за принц Мустафа.

Ядосан, падишахът направи една-две крачки из стаята.

— Действително баща ми Селим хан въстана срещу своя баща, но аз, Сюлейман шах, толкова ли съм стар и безпомощен, колкото дядо ни Баязид, че синът ни да тръгне да ни сваля от престола?

Хюрем беше наясно, че гневът на падишаха е готов да прелее и това можеше да бъде нейният край.

Сюлейман изведнъж се обърна яростно. Решително протегна ръка към нея.

— Виж, Хюрем, мъжът, изцапал ръцете си с кръвта на своя син, би бил съсипан, дори и да е здрав като камък, бил той и падишах. Ако главата на принц Баязид хан все още стои на раменете му, това е от неописуемата скръб, която изживяваме. За да не се изцапа ръката ни с кръвта и на втори син. И затова този въпрос приключва тук. Ти върви и си почини. Болна си.

Да, болна беше.

От един месец насам често се гърчеше от спазми. Пък и вече нямаше смисъл да упорства. Шумолейки с полите си, тя се поклони.

— Синът е на двама ни, но ферманът е твой, султане.

Вярваше, че всичко ще се нареди, когато видеха сметката на онова прасе Лала Мустафа, което подстрекаваше Селим, и на онзи хърватски чакал, наречен Соколович.

Първо тя трябваше да оздравее. Да се отърве от болките, които я изгаряха отвътре.


Но Хюрем не можа да се спаси от тях. Вместо да се успокояват, те се засилваха още повече с всеки изминал ден. Усещаше как кръвта се отдръпва от вените ѝ. И церовете на лечителите не помогнаха. Нито този, който ѝ даваше да пие новата прислужничка. Горчеше като отрова.