— Част от моята кръв и плът лежи в тези земи, какво повече искат? — каза тя. Протестът ѝ се извиси, всичките ѝ чувства се надигнаха. А сега Хюрем ще даде падишах за Османската империя.

Дните отминаваха. След като Хюрем категорично взе решение, че е османка, тревожните размисли се върнаха. Болестта на падишаха беше знак. Не оставаше много време. Потъна в страх да не би Сюлейман да почине внезапно, спокойствието я напусна. Така де, съпругът ѝ вече беше минал петдесетте, плюс това беше болен. Опитваше се да стои изправен, но раменете му вече бяха прекалено тежки за кръста. Ужасът от болестта и старостта се беше разпрострял в мислите на съпруга ѝ толкова, колкото и страхът от предателство.

Това беше много опасно. Страхът от товара на годините и болежките можеше да заличи от главата на мъжа ѝ гризящото го съмнение за измяна. Вместо да чака да му отнемат престола от ръцете, той можеше лесно да го предостави на Мустафа, за да изживее спокойно старините си. Или пък войниците да въстанат и да го свалят от трона. Резултатът и от двете вероятности беше пагубен за Хюрем и децата ѝ. Един ден, удобно изтегнал се на една кушетка на терасата, която гледаше към върха на Улудаг, заснежен дори и в средата на лятото, Сюлейман несъзнателно отключи чувството за опасност в мислите на жена си чрез поредното си поетично писание.

— Слушай, усмихната красавице — каза той, докато изваждаше една хартийка от пояса си и я разгъваше. — Последните стихове, които написах.

Започна да чете бавно:


Всички люде уважават държавата,

но най-ценно е здравето на хората.

Султанатът всъщност е борба за власт,

а по-важно е да има здраве и свяст.


Ако някой ѝ кажеше това, никога нямаше да повярва. Самият султан Сюлейман! Да започне да гледа на живота си като на по-важен от държавата!

Хюрем незабавно взе твърдото решение да се върнат в Истанбул. Веднага. И да се действа. Семената на съмнението трябваше да разцъфнат. Иначе щеше да стане прекалено късно.


Мракът отдавна бе обгърнал планините, в които Ферхат бе прокопал канал в името на любовта си към Ширин[125]. Горе не се виждаше и една звезда. Слабите жълти светлинки на вилата на санджакбея на отсрещния бряг на Йешилърмак[126] се отразяваха като едно-две светли петна по течащата, блъскаща се в скалите по пътя си река. Не се виждаха добре и хилядолетните кралски гробници по хълмовете, на които бяха опрели гърбовете си вилата и околните къщи. Пред най-голямата гробница пламъкът на факла, повяван в различни посоки, от време на време осветяваше злокобния ѝ мрачен вход, който приличаше на устата на гигантски звяр. Факлите, поставени в двата края на моста над реката, не стигаха да го осветят — едната вече беше изгаснала от вятъра, а трептящият пламък на другата всеки момент щеше да се стопи. Сврян между два хълма, Амасия — градът на принцовете, вече се приготвяше за сън.

Докато светлинките на къщите гаснеха една по една, безшумна сянка се отдели от скалите, извисяващи се над града. Беше мъжка фигура, която се прокрадваше плътно прилепена до скалите и се движеше предпазливо към реката. Когато някой камък се търколеше изпод нозете ѝ, сянката застиваше. Ослушваше се и след известно време отново продължаваше напред.

Камък се изтърколи и цопна във водата. Черният силует се закова на място. Всичките му сетива се изостриха. Знаеше, че на отсрещния бряг войниците на принц Мустафа патрулират на смени. Приглушените им гласове стигаха до ушите му. Дали бяха чули звука от падащия камък? Спря се и изчака. Щяха да решат, че шумът е от животно, дошло да пие вода. През този сезон дори и вълците слизаха до реката.

Когато се увери, че отсреща не са го усетили, силуетът се потопи в течащите, студени като лед води. Мускулите му се напрягаха да устои на течението. Беше му студено единствено на главата. Толкова силно стискаше зъби от страх да не се чуе тракането им, че челюстта започна да го боли.

Понечи да излезе на брега, но чу звук и спря. Стъпките приближаваха към него. Мъжът се потопи почти целия във водата. Тялото му се беше изопнало като лък. Ако го заловяха, нямаше да разберат кой е, кой го изпраща и защо се опитва да проникне в конака на принц Мустафа, защото беше ням. Но със сигурност щяха да го убият. Пък дори и да можеше да говори, той не знаеше нищо, освен какво трябва да вземе.

Спря и зачака. Тъй като вече не се движеше, тялото му започна да се вледенява. Мозъкът му изтръпна. Дори и да не го хванеха, щеше да замръзне и да потъне. Във въображението си запали огромен огън. Не помогна. Студът пълзеше право към сърцето. Усещаше го. Очите му започнаха да се затварят. Сепна се ужасен. Ето това означаваше смърт. Ако заспеше дори и за секунда, нямаше спасение. Трябваше да се движи. Обаче мъжът не помръдваше дори и пръста си, защото и движението беше равно на смърт.

През заскрежените си мигли забеляза фигурата на пазача. С усилие отвори очи. Спасението сега зависеше от бързината и ловкостта на нападението. Започнали да го болят от измръзване и напрягане, мускулите му изведнъж се натегнаха като навита пружина. Двете ръце, които изскочиха от водата, издърпаха надолу мъжа, който нямаше време дори да извика. Шумът на реката заглуши плясъка. Схватката в тъмната вода приключи със светкавична бързина, както беше започнала. Безжизненото тяло бе повлечено от течението. Първо се удари в една скала, а после се изгуби от поглед. Пенещата се река отнесе следите от убийството.

Мъжът отмести поглед и с мъка накара вледененото си тяло да излезе на сушата. Раздвижи ръцете и краката си. Когато усети, че кръвта отново тръгва по вените му, той се промъкна под гледащия към водите на Йешилърмак балкон на принц Мустафа.

Немият изпълни задачата си преди изгрев-слънце. Изчезна в мрака точно както беше дошъл. Единствената следа, която остави след себе си, беше трупът, който бурните води на Йешилърмак повлякоха и отнесоха. Кой знае кога и къде реката щеше да го изхвърли на брега. А когато намереха пазача на принца, със сигурност щяха да решат, че сам е паднал в реката.

Въпреки студа и засилващия се дъжд мъжът пришпори коня си. Искаше да пристигне час по-скоро на мястото на срещата и да се отърве от опасния товар. Бе наясно, че срещу кесия пари се бе забъркал в смъртоносна игра.

На развиделяване долината беше останала назад. Още около час препуска и видя хълма с едно-единствено дърво на него. Там щеше да се срещне с мъжа, на когото не беше видял не само лицето, а дори и косъм от главата. Мислеше единствено как в пояса му ще влезе още една кесия, пълна с лъскави жълтици. Забеляза силуета зад дървото. Очевидно беше пристигнал преди него.

След няколко минути двамата конници се срещнаха. Животното на немия се опитваше да се успокои след дългото препускане, а от устата му бълваше пара. Мъжът, който го очакваше, беше възседнал черен кон. Отново се беше увил в черната пелерина, от която се виждаха само устните му.

— Приключи ли?

Немият не чу гласа, но можеше да прочете по движението на устните му. От устата му излезе стон, който означаваше, че е приключило.

— Донесе ли го?

— Ъхъ, ъхъ! — Отговорът беше хриптене.

— Някой видя ли те?

Мъжът силно поклати глава и с движения с ръце се опита да разкаже как беше счупил врата на пазача и бе хвърлил тялото във водата.

Мъжът в черно протегна ръката си към немия.

— Дай ми го.

Немият мушна ръка в пазвата си и затърси нещо. Блясъкът в очите му показа, че го е намерил. Подаде предмета на мъжа отсреща. Точно когато онзи с черната пелерина посегна да го вземе, немият дръпна ръката си.

— Хъъ, хъ. Хъъ…

— Парите си ли искаш?

Немият кимна с глава.

— Ъхъ.

Без да сваля вдигната си ръка, конникът протегна и другата. Мъжът срещу него се засмя при вида на кесията. Беше ням, но вече богат. Внимателно подаде предмета, завит в мушама, като не пропусна в същия момент да грабне жълтиците.

Беше се отървал от зловещия товар. Докато прибираше кесията в пазвата си, той се опита да обърне коня, за да се махне веднага оттам. Когато чу шумоленето на плат, вече беше прекалено късно. Кинжалът блесна светкавично и преряза гърлото му. Обхванат от ужас, мъжът изхриптя и сложи ръце върху раната, откъдето кръвта му пръскаше като фонтан. Последното, което видя, бяха два червени нажежени въглена, блеснали на черния фон под качулката на убиеца. Очите на самия дявол. А после, както притискаше с ръце гърлото си, се изтърколи от коня.

Черният конник дори не се обърна. Беше сигурен, че кинжалът му си е свършил работата. И без това в кесията, която мъжът преди малко прибра в пазвата си, имаше няколко железни пари без особена стойност. Човекът с черната пелерина пришпори коня си надолу по хълма.

След десет дни пристигна в Истанбул.

Същата вечер великият везир Рюстем паша, развявайки поли, влезе в покоите на Хюрем под предлог, че взима жена си. За миг очите им се срещнаха. Победната искра в погледа на зет ѝ беше достатъчна. Душата ѝ се изпълни с радост. Очакваше този миг от деня, в който великият везир ѝ бе прошепнал плана си. Значи тридесетгодишното чакане вече беше към края си.

Добре че изборът ѝ падна на Рюстем, развълнува се тя. Истината е, че той се беше отплатил на тъщата си, задето го беше направила свой зет, а после и велик везир. Благодарността, която чувстваше към Хюрем, обаче не бе същинската причина нейният зет да се залови сериозно с тази работа. По-скоро фактът, че бе видял собствената си облага в това да служи на своята тъща и на Баязид, когото тя искаше да възкачи на престола. Беше проумял също, че ако Мустафа станеше падишах, Рюстем щеше да бъде принуден да подложи врата си на палача Кара Али. Но и тези мотиви устройваха Хюрем. Куцият ѝ зет бе замислил план, който щеше да накара дори и дявола да завиди.